— Не закачай личния ми живот и аз няма да закачам твоя.

— Това няма да е лесно, при положение че ще работим заедно.

— Ще се оправим някак. А що се отнася до работните правила, когато се гмуркаме, един член на вашия екип ще се гмурка с един от нашия. Нямам ти доверие.

— А толкова добре го прикриваше — промърмори той. — Става — продължи той. — Мен ме урежда. Обичам да се гмуркам с теб, Тейт. Носиш ми късмет. — Той вдигна очи към звездите. — Доста отдавна не съм се гмуркал в топли води. Северният Атлантически е мръсно копеле. Няма начин да не го намразиш.

— Тогава защо си се гмуркал там?

Той й хвърли кос поглед.

— Това не спада ли към личния живот?

Тя погледна настрани и се прокле наум.

— Спада, макар че попитах от професионално любопитство.

Е, защо пък да не й каже?

— От изваждането на метални останки падат доста пари. В случай, че не си чувала, Втората световна е видяла сметката на много кораби.

— Мислех, че единственият метал, който те интересува, е златото.

— Интересува ме всичко, в което има пари, скъпа. А имам чувството, че от това пътуване ще паднат много пари. — Удоволствието бе не по-малко от болката, затова той продължи да изучава профила й. — Ти май не си убедена в това.

— Не съм. Но съм убедена, че баща ми изпитва нуждата да го направи. „Изабела“ и „Санта Маргерит“ от години палят въображението му.

— Както и „Проклятието на Анжелик“.

— Да, от момента, в който чу за него.

— Но ти вече не вярваш в проклятия. Нито в магии. Предполагам, че си натъпкала главата си с книги, докато там не е останал и милиметър за друго.

Не можеше да обясни защо я заболя от думите му, при положение че бяха самата истина.

— Вярвам, че амулетът е съществувал, и като познавам баща си, вярвам, че е на борда на „Изабела“. Намирането му обаче е съвсем друга работа. Стойността му ще дойде от възрастта, скъпоценните камъни и теглото на златото му, а не от някакво суеверие.

— В теб не е останала и частица от русалката, Тейт — тихо каза той и спря преди да е вдигнал ръка да погали косата й. — Навремето ми приличаше на нещо приказно, което принадлежи както на морето, така и на ефира. С безброй тайни в очите и безкрайни възможности, които трептят наоколо ти.

Кожата й настръхна, не от резливия бриз, а от жега. Гласът й бе отбранително студен.

— Дълбоко се съмнявам, че си страдал от романтични полети на въображението във връзка с мен. И двамата знаем какво мислеше за мен.

— Мислех, че си красива. И дори по-недостъпна, отколкото си сега.

Изпълни я презрение към самата нея, задето подобни нехайни лъжи караха сърцето й да прескача, и тя бързо се изправи.

— Няма да стане, Ласитър. Присъствието ми в експедицията няма за цел да те забавлява. Ние сме бизнес партньори. Фифти-фифти, щом така е решил баща ми.

— Колко интересно — промърмори той. Остави бутилката на земята и бавно се изправи, докато не застанаха лице в лице. Докато не подуши косата й. Докато пръстите му не запулсираха от спомена за кожата й под тях. — Все още ти действам, нали?

— Все още ти е голямо самочувствието. — Тя изписа на лицето си израз на лениво презрение. — И все още е на същото място. Точно под ципа на дънките ти. Какво да ти кажа, Ласитър, ако ми стане прекалено досадно и ако съм достатъчно отчаяна, за да прибегна до всичко, само и само да се спася от скуката, ще те уведомя. Но докато не настъпи това малко вероятно събитие, помъчи се да не се излагаш повече.

— Нямам чувството, че се излагам — ухили се той. — Просто съм любопитен. — С надеждата да разхлаби част от възлите в стомаха си, той отново се отпусна на тревата. — Някакви други правила, Червенушке?

Бе й необходима минута преди да се довери на гласа си. Незнайно как сърцето й се бе качило в гърлото.

— Ако по силата на някакво чудо открием „Изабела“, аз, като морски археолог, ще поема каталогизирането, оценката и консервацията на всички артефакти. Всичко влиза в компютъра, до последния пирон.

— Чудесно. Току-виж академичните ти степени влезли в работа.

Тя се наежи при очевидната липса на уважение към научните й познания.

— Точно това смятам да направя. Двайсет процента от намереното, каквото и да е то, отиват за правителството на Сейнт Кристофър и Нейвис. И макар справедливостта да изисква гласуване, аз лично ще отделя артефактите, които сметна подходящи за дарението.

— Двайсет процента звучи доста тежкарско, Червенушке.

— Вкуси и от славата наред с богатството, Ласитър. Ако нещата се развият според надеждите ни, смятам да убедя правителството да бъде уреден един музей. Музеят „Бомон-Ласитър“. Ако находката е толкова богата, колкото се говори, спокойно можеш да отделиш десет процента от дела ви и пак да си живееш царски до края на дните си. Ще ти стигне за скаридите и бирата.

Той отново й метна ослепителна усмивка.

— Още те е яд за онази сабя. Изненадваш ме.

— Докато картите са на масата, изненади няма да има. Това са моите условия.

— Мога да ги преживея.

Тя кимна.

— Има и още едно. Ако случайно намерим „Проклятието на Анжелик“, то отива в музея.

Той вдигна бирата си и я изпи до дъно.

— Не. Ти вече назова условията си, Тейт. Аз имам само едно. Амулетът е мой.

— Твой? — Би се засмяла, ако зъбите й не бяха стиснати до болка. — Нямаш никакво основание да го искаш. Потенциалната му стойност е огромна.

— Тогава можеш да го каталогизираш, да го оцениш и да извадиш стойността му от моя дял. Но той е мой.

— За какво ти е?

— Да платя един дълг. — Той се изправи и онова, което видя в очите му, я накара да отстъпи крачка. — Смятам да го увия около врата на Вандайк и да го удуша с него.

— Това е глупаво! — Гласът й й изневери. — Истинска лудост!

— Обаче е факт. Примири се с него, Тейт, защото точно така ще стане. Ти си имаш твоите правила… — Той я хвана за брадичката и тя трепна. Този път не от докосването, а от убийствената омраза, която прочете в очите му. — Аз си имам моите.

— Нали не очакваш от нас да стоим настрана, докато ти планираш убийство?

— Нищо не очаквам. — Отдавна бе спрял да очаква каквото и да било. — Просто няма да е много умно от твоя страна да застанеш на пътя ми. А сега по-добре иди да поспиш. Чака ни много работа.

След секунда вече се бе изгубил в сянката на дърветата. Тейт уви ръце около тялото си с надеждата да прогони студа.

Той не се шегуваше. Нямаше смисъл да се самозалъгва. Но все пак можеше да си повтаря, че търсенето на „Изабела“ ще охлади жаждата му за отмъщение.

Вероятността да намерят кораба бе малка. А дори и да го намереха, бе още по-малко вероятно да намерят амулета.

За пръв път тя се подготвяше за експедиция с надеждата да се провалят.

Глава 16

Бе толкова лесно и приятно да се върне към старите навици. Тейт с изненада осъзна, че е избутала мисълта за крайната цел на експедицията в периферията на съзнанието си и просто се наслаждава на плаването.

Бе ясна пролетна утрин и морето се вълнуваше леко от поривите на насрещния вятър, когато оставиха Хатерас зад себе си. Бе достатъчно хладно, за да наметне якето си, а опашката й висеше над регулиращата лента, пристягаща бейзболната й шапка. По настояване на баща си бе поела първата смяна на щурвала. На нея се падна честта да ги изведе в Атлантическия океан.

Плаваха към Окракоук с неговите пиратски привидения и махаха на пътниците, накацали по палубата на минаващия наблизо ферибот, докато чайките се стрелкаха с крясъци покрай дирята от яхтата им. Сушата остана като бледа сянка на запад и пред тях се ширеше единствено океанът.

— Как е, капитане? — Рей се появи безшумно зад нея и я прегърна през раменете.

— Супер. — Тя вдигна лице и го подложи на вятъра, който се втурваше през частично отворените прозорци. — Май твърде дълго съм била пътник.

— Понякога с майка ти скачахме на борда и плавахме без определена посока за ден-два. И ми беше приятно. — Вперил очи в хоризонта, той въздъхна дълбоко. — Но със сигурност е страхотно да плаваш към определена цел. От дълго време си мечтая за това.

— Смятах, че си оставил „Изабела“ и всичко останало в миналото. Не предполагах, че все още се интересуваш от нея.

— Май и аз не го осъзнавах. — Той свери курса по навик. Както яхтата, така и дъщеря му се справяха чудесно. — След като изгубихме „Маргерит“ и ти замина за колежа, известно време се бях оставил на течението. Тогава ми изглеждаше правилно. Толкова безпомощен се чувствах всеки път, когато се сетех за Бък… Двамата с Матю бяха в Чикаго, а Бък не искаше и да ме види.

— Знам, че това ти причиняваше болка — промърмори тя. — Толкова се бяхте сближили през онова лято.

— Той загуби крака си. А аз загубих приятел. И всички загубихме по едно състояние. Нито аз, нито Бък го приехме мъжки.

— Ти направи всичко, което зависеше от тебе — поправи го Тейт. Самата тя бе загубила сърцето си и също бе направила всичко, което зависеше от нея.

— Не знаех нито какво да кажа, нито какво да направя. От време на време си пусках някой от видеофилмите, които бе заснела майка ти през онези месеци — да погледам и да си спомня. По-лесно бе просто да изпращам по някое писмо от време на време. Матю дори не намекна, че всичко е тръгнало толкова на зле. Можеше въобще и да не разберем, ако не бяхме предприели онова плаване до Флорида и не бяхме видели караваната с очите си.

Той поклати глава, припомняйки си шока, който бе изживял при гледката на стария си приятел, който се препъваше пиян из мръсната каравана, заобиколен от боклуци и изпълнен със срам.

— Момчето трябваше да ни каже в какво затруднение е изпаднало.

— Матю? — Тя извърна глава и го погледна изненадано. — Според мен Бък е бил в беда. Матю е трябвало да остане и да се грижи за него.

— Ако беше останал, нямаше да е в състояние да се грижи за Бък. Трябвало е да работи, Тейт. Парите не растат по дърветата, по дяволите! Сигурно са му трябвали години, за да изплати сметките по лечението му. В интерес на истината, не съм убеден, че ги е изплатил и досега.