— Моята теория е, че той е попаднал на някакъв друг източник, споменаващ колието или Балтазар. — Рей внимателно постави книгата върху бюрото. — Всъщност амулетът не е потънал при Големия бариерен риф. Потънал е корабът, потънал е Майнфийлд, но не и „Проклятието на Анжелик“. За следващите трийсет години няма почти никаква информация. Може да е било изхвърлено на брега или някой да го е намерил, докато се е гмуркал при рифа. Не можах да открия нищо за него за периода от 1706 до 1733. Но Балтазар го е видял на врата на една млада испанка на борда на „Изабела“. Описал го е. Чул е легендата и я е разказал на правнука си.

На Тейт това не й прозвуча убедително и тя скръсти ръце.

— Ако съществува документ, който сочи „Изабела“ като последното място, където е видян амулетът, защо Вандайк не го е открил и не е тръгнал сам да търси кораба?

— Той беше абсолютно убеден, че колието е в Австралия — каза Бък. — Здраво се беше запалил по него. Науми си, че Джеймс крие нещо от него, и непрекъснато го тормозеше.

— А накрая го уби — каза с равен глас Матю. — От години праща екипи, които разработват района.

— Но ако моят баща е намерил документ, който сочи, че амулетът е другаде — продължи упорито Тейт, — и ако твоят баща е намерил друг документ с подобно съдържание, би било съвсем логично човек с възможностите и алчността на Вандайк също да открие това.

— Може амулетът да не иска той да го намери — безучастно проговори Лару, докато си свиваше цигара.

— Амулетът е неодушевен предмет — възрази Тейт.

— Такъв е и диамантът „Надежда“ — каза Лару. — Също и философският камък и кивотът на Завета. Въпреки това легендите, които ги придружават, са живи и досега.

— Важната дума тук е „легенда“.

— Университетските ти степени са те направили циничка — отбеляза Матю. — Лоша работа.

— Според мен — намеси се Марла, видяла войнствения блясък в очите на дъщеря си — важното е, че Рей е попаднал на нещо, независимо дали амулетът притежава някаква сила, или не.

— Добре казано. — Рей потърка носа си. — Докъде бях стигнал? Балтазар бил омаян от амулета дори след като плъзнали слухове за проклятието и сред екипажа се усетило известно неспокойствие. Бил убеден, че корабът е потънал заради проклятието, а той е оцелял, за да разказва историята. И я е разказвал добре — добави Рей. — Копирал съм няколко страници от спомените му за бурята. Когато ги прочетете, ще видите, че се е разразила адска битка с природните стихии, безнадеждна битка. От двата кораба първа се е предала „Санта Маргерит“. Когато „Изабела“ се разбила, пътниците и екипажът били пометени в морето. Балтазар твърди, че е видял испанската дама да потъва, а амулетът висял на врата й като инкрустирана със скъпоценни камъни котва. Разбира се, пикантерията може да е прибавена за драматичен ефект.

Рей им раздаде копията.

— Във всеки случай той оцелял. Вятърът и вълните го отнесли далеч от Сейнт Кристофър. Бил изгубил всякаква надежда, както и чувството си за време, когато зърнал очертанията на Нейвис. Не вярвал, че ще стигне до брега, тъй като бил твърде слаб, за да преплува разстоянието. Но в крайна сметка приливът го отнесъл до брега. Намерило го едно младо момче от местното население. Цели седмици бил в делириум и с единия крак в гроба. Когато се възстановил, нямал никакво желание да служи в Армадата13. Вместо това оставил света да го мисли за умрял. Заселил се на острова, оженил се и завещал на своите наследници историите за морските си приключения.

Рей извади друг документ от папката си.

— И чертаел карти. Една карта — продължи Рей, — начертана от очевидец, която сочи за място на корабокрушението района на няколко градуса юг-югоизток от потъналата „Санта Маргерит“. „Изабела“ е там. И ни чака.

Матю стана да вземе картата. Беше груба и оскъдна, но той разпозна отправните точки — полуострова на Сейнт Кристофър с форма на китова опашка и извисяващия се конус на Маунт Нейвис.

Една стара, почти забравена нужда се надигна в него. Нуждата от лова. Когато вдигна очи, усмивката, огряла лицето му, бе усмивка от неговата младост. Смела, безразсъдна и неустоима.

— Кога тръгваме?



Тейт не можеше да заспи. Твърде много мисли препускаха в главата й и караха кръвта й да кипи. Разбираше и полагаше усилия да приеме факта, че нещата са извън нейния контрол. Никой и нищо не бе в състояние да откаже баща й от издирването. Нито логиката, нито нейните лични съмнения можеха да разклатят намерението му да поднови съдружието с Ласитърови.

Поне моментът бе подходящ. Току-що бе захвърлила една превъзходна възможност за професионално израстване, само за да угоди на принципите си. Това й даваше известно удовлетворение. Плюс възможността да помогне в старта на експедицията по търсенето на „Изабела“.

Ако беше там, в центъра на нещата, поне щеше да държи останалите под око. И особено Матю.

Мислеше тъкмо за него, когато излезе навън да се порадва на луната и на вятъра, който клатеше върховете на боровете.

Бе го обичала някога. През последвалите години си бе казвала, че просто е станала жертва на бурно и романтично влюбване, на сляпото увлечение на една девойка, омаяна от грубата хубост на един авантюрист.

Но това бе лъжа на страхливец.

Беше го обичала, призна си Тейт, и се загърна още по-плътно в якето си, потръпвайки от влажния нощен бриз. Или бе обичала човека, който бе мислила, че е или може да бъде той. Никой и нищо не бе пленявало така изцяло сърцето й преди да го срещне. Също както никой и нищо не бе го разбивало толкова болезнено и с такова безразличие.

Тя откъсна листо от едно уханно дафиново дръвче и го завъртя под носа си. Тръгна към водата. Това изглеждаше нощ за размисъл. Луната, почти пълен кръг, пъплеше по осеяното с ярки звезди небе. Въздухът трептеше от аромати и обещания.

Навремето само това би било достатъчно да я съблазни. Преди да отстранят с един удар романтичната страна на природата й. Смяташе, че е щастливка, задето е в състояние да оцени нощта заради самата нея, без това да пълни главата й с глупави мечти.

В известен смисъл трябваше да благодари на Матю, че й е отворил очите. Грубо и болезнено наистина, но ги бе отворил. Сега знаеше, че принцовете и пиратите съществуват само в мечтите на младите глупави момичета. Нейните цели бяха далеч по-реални.

Ако трябваше да отложи за известно време осъществяването на тези цели, щеше да го направи. Всичко, което бе тя, всичко, което бе постигнала, дължеше на подкрепата на родителите си и на вярата им в нея. Би направила всичко, за да ги защити. Дори това да означаваше да работи рамо до рамо с Матю Ласитър.

Тя спря близо до водата, встрани от кея. Тук родителите й бяха подсилили брега срещу ерозията, засаждайки водна леща и диви треви. Водата неизменно крадеше от брега. А брегът винаги се нагаждаше.

„Добър урок“ — помисли си тя. От нея бяха откраднали. И тя се бе нагодила.

— Хубаво местенце, нали?

Раменете й се стегнаха при звука на гласа му. Учуди се, че не го е усетила. За човек, който е прекарал живота си в морето, той се движеше по сушата прекалено безшумно.

— Мислех, че вече си в леглото.

— Спим на яхтата. — Знаеше, че тя не го иска край себе си, затова, подтикнат от някакво вироглавство, той пристъпи към нея, докато раменете им почти не се докоснаха. — Бък все така хърка като дъскорезница. На Лару не му пречи. Но той пък спи като умрял.

— Опитай със запушалки.

— По-скоро ще си опъна един хамак на палубата. Като в доброто старо време.

— Което свърши отдавна. — Тя си пое дълбоко дъх и се стегна мислено, преди да се обърне към него. Съвсем според очакванията й, а вероятно и според опасенията й, той изглеждаше великолепно на лунната светлина. Дързък, вълнуващ, дори опасен. Колко добре за нея, че качества като тези вече не й влияеха. — Време е да очертаем основните правила.

— Теб винаги повече те е бивало по правилата от мен. — Той седна на една туфа и потупа подканящо мястото до себе си.

Тя подмина поканата му, както и полупразната бутилка с бира, която й предложи.

— Става въпрос за бизнес уговорка. Както аз виждам нещата, моите родители ще посрещнат почти всички разходи по експедицията. Смятам да водя стриктен отчет на вашия дял.

„В гласа й още се усещат онези сладки, леещи се гласни на Юга — помисли си той, — а съгласните бледнеят като меки сенки.“

— Хубаво. Счетоводството е по твоята част.

— Ще им върнеш всичко, Ласитър. До последното пени.

Той отпи от бирата.

— Плащам си дълговете.

— Лично ще се погрижа да платиш този. — Тя замълча за момент, преди да премине към следващия практически въпрос. Луната се отразяваше красиво върху спокойната повърхност на водата, но Тейт не я удостои с вниманието си. — Разбрах, че учиш Лару да се гмурка.

— Работя с него от известно време. — Матю помръдна рамене. — Бързо схваща.

— Бък ще се гмурка ли?

Макар очите му да бяха в сянка, тя забеляза блясъка в тях.

— Това си зависи от него. Не го насилвам.

— Не бих те карала да го правиш. — Тя омекна достатъчно, за да пристъпи малко по-близо до него. — Той ми е мил. Радвам се… радвам се, че изглежда толкова добре.

— Радваш се, че е зарязал бутилката.

— Да.

— И преди се е случвало. Веднъж издържа цял месец.

— Матю. — Преди да осъзнае действията си, вече бе поставила ръка на рамото му. — Той полага усилия.

— Не го ли правим всички? — Внезапно той сграбчи ръката й и я дръпна да седне до него. — Уморих се да гледам нагоре. Освен това така те виждам по-добре. Винаги си изглеждала добре на лунна светлина.

— Лично правило — побърза да каже тя. — Дръж си ръцете далеч от мен.

— Както кажеш. Пък и не искам да получа измръзване на пръстите. Определено си охладняла с годините, Червенушке.

— Просто развих по-изискан вкус.

— Колежани! — Усмивката му бе презрителна. — Винаги съм смятал, че ще си паднеш по академичния тип. — Той нарочно сведе поглед към ръцете й, после отново я погледна в очите. — Няма пръстени. Как така?