— О, мисля, че чудесно се допълват. — Рей напълни мивката със сапунена вода за тенджерите, докато Тейт подреждаше чиниите в миялната. — Матю има голям потенциал, но просто никога не е имал шанса да се възползва от него.

— Аз бих казала, че е човек, който знае как да се възползва максимално от възможностите. За което всъщност бих искала да поговоря с теб.

— „Изабела“. — Рей запретна ръкави и нападна тиганите в мивката. — И до това ще стигнем, слънчице. Веднага щом всички се настанят удобно. Досега се въздържах от допълнителни обяснения, исках първо и ти да пристигнеш.

— Татко, знам какво означаваше за теб онзи недокоснат кораб, който открихме преди осем години. Помня как се чувствах самата аз, така че мога да разбера защо мислиш, че идеята да се върнем там е добра. Но не съм сигурна, че си даваш сметка за всички подробности, за възможните капани.

— Мислил съм много за това през изминалите години и два пъти повече през последните девет месеца. Последния път взехме своя дял от късмета, и добър, и лош. Но сега ни чака много повече.

— Татко. — Тейт сложи още една чиния в миялната и се изправи. — Ако информацията ми е правилна, Бък не се е гмуркал от злополуката насам, а Лару е работил като корабен готвач. Никога не е слагал кислородни бутилки на гърба си.

— Всичко това е вярно. Бък може и въобще да не слезе под водата, но още две ръце на палубата няма да са ни излишни. Колкото до Лару, той има желание да се учи, а шестото чувство ми подсказва, че възприема бързо.

— Ще бъдем шестима — продължи Тейт в безрезултатен опит да охлади оптимизма му. — От които само трима могат да се гмуркат. Самата аз не съм се гмуркала като хората почти две години.

— То е като карането на колело — убедено заяви Рей и сложи един тиган настрани. — А при всички случаи ще ни трябват хора, които да следят уредите. Да не говорим, че вече си имаме подръка професионален морски археолог, а не просто студентка по морска археология. — Той й хвърли сияйна усмивка. — Може пък да си напишеш доктората по време на експедицията.

— Точно сега не ми е до докторати — каза тя. Мъчеше се да запази спокойствие. — Тревожа се за вас. Двамата с мама прекарахте последните години да си играете на лов на съкровища, татко. Изучавахте отдавна разработени кораби, гмуркахте се за удоволствие, събирахте миди. Това е нищо в сравнение с тежката физическа работа, която изисква онова, дето сте си го наумили.

— Аз съм в страхотна форма — каза той, леко засегнат. — Три пъти седмично работя навън, гмуркам се редовно.

„Погрешна тактика“ — помисли си тя.

— Добре де. А какво ще кажеш за разходите? Може да отнеме месеци, плюс цената на припасите, екипировката и така нататък. Тук не става въпрос за ваканция, нито за хоби. Кой ще финансира тази авантюра?

— Двамата с майка ти сме много добре материално.

— Хубаво. — Потискайки яда си, тя грабна една гъба и се зае да бърше плотовете. — Това отговаря на последния ми въпрос. Залагате своите пари, което означава, че ще носите Ласитърови на гърба си.

— Не става въпрос за носене на гръб, слънчице. — Искрено озадачен, той извади ръце от водата и ги избърса. — Това е съдружие, точно както преди. Разликата в участието ще се компенсира с дела от печалбата, когато разработим кораба.

— Ами ако няма кораб? — избухна тя. — Не ми пука, дори да пръснеш последното си пени в преследването на някоя мечта. Заслужил си си забавленията с години труд. Но не мога просто да си стоя, докато ти позволяваш на това самовлюбено копеле да те използва!

— Тейт. — Притеснен от високия й глас, той я потупа по рамото. — Не знаех, че си разстроена от всичко това. Когато каза, че се връщаш, помислих, че идеята ти допада.

— Върнах се, за да те предпазя от една грешка.

— Не правя грешка. — Лицето му помръкна по познат на Тейт начин. Беше го наранила. — Освен това кораб има. Знаел го е бащата на Матю, знам го и аз. „Изабела“ е някъде там, а „Проклятието на Анжелик“ е на борда й.

— Пак ли този амулет!

— Да, пак този амулет. Него е търсил Джеймс Ласитър, него иска Вандайк и него ще вземем ние.

— Какво му е толкова важното? На този кораб и на колието?

— Важни са, защото изгубихме нещо през онова лято, Тейт — тихо каза той. — Нещо повече от съкровището, което ни отмъкна онзи крадец. Дори повече от крака на Бък. Загубихме радостта си от постигнатото, от онова, което тепърва можехме да постигнем. Загубихме магията на предстоящото. Време е да си я върнем.

Тя въздъхна. Как можеше да се пребори с една мечта? Нима и нейната не бе все още жива? Музея, за който си бе правила планове, за който бе мечтала през по-голямата част от живота си. И който някой ден щеше да види готов. Коя беше тя да подлага крак на единствения траен стремеж на баща си?

— Добре. Можем да се върнем само ние тримата.

— Ласитърови са част от това сега, точно както бяха и тогава. И ако някой има правото да открие този кораб и амулета, то това е Матю.

— Защо?

— Защото са му стрували бащата.

Тейт не искаше да мисли за това. Не искаше да си представя момчето, което скърби отчаяно над мъртвото тяло на баща си.

— За него амулетът не е нищо друго освен средство за постигането на определена цел, просто вещ, която да продаде на най-щедрия купувач.

— Това ще си го реши той.

— Това не го прави много по-добър от Вандайк — поправи го Тейт.

— Той те е наранил през онова лято. — Рей нежно взе лицето й в ръцете си. — Знаех, че между вас става нещо, но не си бях дал сметка, че те е наранило толкова дълбоко.

— Това няма нищо общо с онова — възрази тя. — Става въпрос за това кой и какъв е той.

— Осем години са много време, слънчице. Може би трябва да отстъпиш крачка назад и да се вгледаш отново. А междувременно, има някои неща, които искам да ти покажа, както и на останалите. Хайде всички да се съберем в бърлогата ми.

Тейт с неохота се присъедини към групичката в уютната стая, където баща й се занимаваше с проучванията си и пишеше статии за специализираните списания по водолазен спорт. Нарочно отиде в противоположния на Матю край на стаята и се настани на облегалката на майчиния си стол. Отворените прозорци пропускаха уханията и звуците на пролива, както и достатъчно от хладния вечерен въздух, за да си позволят тихия огън, който гореше в камината. Рей отиде зад бюрото си и прочисти гърло като някой притеснен лектор, който се кани да започне речта си.

— Знам, че всички сте любопитни какво ме е накарало да се впусна в тази авантюра. Всички знаем какво се случи преди осем години, какво намерихме и какво загубихме. Всеки път, когато се гмурках след това, си мислех за случилото се.

— Тормозеше се за случилото се — поправи го Марла с усмивка.

Рей й се усмихна в отговор.

— Така и не можах да забравя. За известно време мислех, че ще мога, но после все се случваше нещо, което да ми напомни и отново да ми подпали фитила. Един ден ме свали грип и Марла не ми даде да стана от леглото. Убивах времето, като се ровех из телевизионните програми и попаднах на един документален филм за разработката на потънали кораби. Ставаше въпрос за един кораб край бреговете на нос Хорн, много богата находка. И кой мислите финансираше експедицията, кой се къпеше в слава? Естествено Сайлъс Вандайк.

— Копеле — промърмори Матю. — Сигурно и този е измъкнал под носа на някого.

— Може и така да е, но въпросът е, че бе решил да заснеме работата по кораба. Самият той не се появяваше често в кадър, но разказа по малко за другите си експедиции, за другите кораби, които бил намерил. Тъпото копеле говори и за „Санта Маргерит“. Въобще не си направи труда да спомене, че корабът вече е бил намерен, че се е работило по него. Според думите му излизаше, че той е свършил цялата работа, а после, понеже е щедра душа, дарил половината от приходите на правителството на Сейнт Кристофър.

— Под формата на подкупи и рушвети — вметна Матю.

— Направо ми кипна кръвта. Захванах се с проучванията си още в леглото. Реших, че може и да се е докопал до единия кораб, но никога няма да се докопа до другия. Почти две години се рових, търсейки и най-малката информация, която можех да открия за „Изабела“. Нищо, което засягаше кораба, екипажа или бурята, не ми се струваше твърде дребно или незначително. Точно така и го открих. Или по-скоро така открих две жизненоважни фигурки от пъзела. Една карта и един документ, отнасящ се до „Проклятието на Анжелик“.

Той внимателно извади някаква книга от най-горното чекмедже. Кориците й бяха опърпани и залепени с тиксо. Страниците изглеждаха чупливи и пожълтели.

— Разпада се — ненужно обясни Рей. — Открих я в една антикварна книжарница. „Животът на един моряк“. Написана е през 1846 от правнука на един от оцелелите при потъването на „Изабела“.

— Но оцелели не е имало — намеси се Тейт. — Това е една от причините корабът още да не е открит.

— Няма данни за оцелели. — Рей погали книгата, сякаш тя бе любимото му дете. — Според това, а именно историите и легендите, които авторът й е записал по разказите на прадядо си, Хосе Балтазар е бил изхвърлен от вълните на остров Нейвис. Той е бил моряк на „Изабела“ и я е гледал как потъва, докато, почти припаднал, се държал за една дъска, донесена вероятно от разбилата се „Санта Маргерит“. Матю, мисля, че баща ти е попаднал на същата следа.

— Ако това е вярно, какво правеше той край бреговете на Австралия?

— Следвал е „Проклятието на Анжелик“. — Рей направи драматична пауза. — Но е избързал с едно поколение. Сър Артър Майнфийлд, британски аристократ, е закупил амулета от един френски търговец.

— Майнфийлд. — Бък присви съсредоточено очи. — Помня, че съм виждал това име в записките на Джеймс. Нощта преди да умре ми каза, че е търсил не където трябва. Каза, че Вандайк се е объркал и че проклетото колие е на друго място. Точно така каза — „проклетото колие“, и беше много развълнуван. Каза, че като приключим с работата при рифа, сме щели да се отървем от Вандайк и сме щели да го изпреварим. И че трябвало да внимава с Вандайк и да действа полека. Чакало го още проучване и обмисляне преди да тръгнем след амулета.