Нора Робъртс - Проклятието на Анжелик

— Матю я завърши само няколко дни преди да отплаваме.

Усмивката й угасна, а ръцете й се отпуснаха покрай тялото.

— Матю?

— Негово дело е — каза Бък и гордостта звънтеше във всяка сричка на думите му. — Проектира я и работи по нея с прекъсвания години наред.

— Матю сам е проектирал и построил тази яхта?

— С двете си ръце. Ела да те разведа. — Докато обикаляха палубата от носа до кърмата, той я заля с коментари относно конструкцията, стабилността и скоростта. През има-няма пет минути ръката му с любов се плъзгаше по парапета или по някоя от другите палубни принадлежности. — Как ли не го подигравах заради нея — призна си Бък. — Но момчето доказа, че съм грешал. Край бреговете на Джорджия ни застигна внезапна буря, но яхтата се справи без никакви проблеми.

— Хм.

— Има двеста галона сладководен капацитет — продължи той и се изпъчи като оглупял от гордост татко. — А пък трюмната й площ, така както Матю я е проектирал, не е по-малка от тази на двайсетметрова яхта. Два мотора, сто четирийсет и пет конски сили.

— Май се е забързал за някъде — промърмори тя. Когато пристъпи в лоцманската кабина, очите й се ококориха. — Боже, Бък, ама че прибори си имате!

Тя обиколи помещението, като разглеждаше смаяно оборудването. Първокласен сонар, дълбочинни търсачи, магнитометър. В таблото за управление бяха вградени скъпи и висококачествени навигационни уреди, радиотелефон, радиолокатор, „Навтекс“ за крайбрежна метеорологична информация, и за нейно най-голямо удивление, един видеочертожник с LCD екран.

— Момчето искаше най-доброто.

— Да, но… — Искаше да попита как е платил за него, но се боеше, че отговорът ще назове родителите й. Вместо това си пое дълбоко дъх и си обеща сама да намери отговора, по-късно. — Бива си го оборудването.

Лоцманската кабина можеше да се похвали с пълна видимост, както и с вход откъм десния и левия борд. Имаше широка маса, върху която да се разстилат карти и диаграми, и лъскави шкафове с медни дръжки на чекмеджетата. В ъгъла бе вградена дори една тясна койка с дебела тъмносиня тапицерия.

Нищо общо с „Морския дявол“.

— Ела да хвърлиш едно око на каютите. То май трябва да им викам хотелски стаи. Имаме две, всяка с клозет. Спинкаме си като къпани долу. А пък с камбуза даже и майка ти би се гордяла.

— С удоволствие ще ги разгледам… Бък — започна тя, когато тръгнаха към кърмата, — Матю откога планира да се върне да търси „Изабела“?

— Не мога да ти кажа. Сигурно още откак зарязахме „Маргерит“. Ако питаш мен, тая муха му е влязла в главата още оттогава. Липсваха му само времето и парите.

— Парите — повтори Тейт. — Да не би да се е сдобил с някакви пари?

— Лару купи дял.

— Лару? Кой е пък този?

— Името си ли чух?

Тейт различи нечия фигура в долния край на стълбите към спалните помещения. Вгледа се и видя слаб, спретнато облечен човек, някъде между четиридесет и петдесетгодишен. Един златен зъб й намигна през широката му усмивка, докато той й подаваше кавалерски ръка.

— Ах, мадмоазел, главата ми се замая. — Той поднесе ръката й към устните си.

— Не обръщай внимание на този мършав канадец, Тейт. Той се мисли за голям кавалер.

— Просто човек, който тачи и цени жените — поправи го Лару. — Очарован съм, че най-сетне се запознахме и че хубост като вашата краси скромния ни дом.

Един поглед й бе достатъчен, за да прецени, че спретнатият овален салон е всичко друго, но не и скромен. Дървото на барплота блестеше, а високите столчета с шарена тапицерия стояха в очакване. Някой бе закачил по стените поставени в рамки карти, пожълтели от времето. С удивление забеляза вазата с прясно откъснати нарциси, която се кипреше по средата на една масичка.

— Голяма крачка в сравнение с „Морския дявол“, а? — отбеляза Бък.

— От „Морския дявол“ до „Русалка“ — ухили се Лару. — Мога ли да ви предложа чаша чай, мадмоазел?

— Не. — Тя все още примигваше смаяно. — Благодаря. Трябва да се връщам. Има доста неща, които трябва да обсъдя с родителите си.

— А, да. Вашият баща бе дълбоко развълнуван, задето ще ни придружите. Що се отнася до мен, аз съм щастлив, че две толкова прекрасни дами ще разведряват плаването ни със своето чаровно присъствие.

— Тейт не е само дама — каза Бък. — Тя е страхотен гмуркач, роден търсач на съкровища и учен освен това.

— Жена с много таланти — промърмори Лару. — Потресен съм.

Тейт го гледаше объркана.

— Вие сте плавали с Матю?

— Да, наистина. Да вплета малко култура в живота му бе моето изпитание.

Бък изсумтя.

— Лайно с акцент пак си е лайно. С твое извинение, Тейт.

— Трябва да се връщам — каза отново тя. Чувстваше се замаяна. — Радвам се, че се запознахме, господин Лару.

— Само Лару. — Той отново й целуна ръка. — A bientot.12

Бък изтика Лару с рамо.

— Ще те поизпратя.

— Благодаря. — Тейт изчака, докато стъпиха на кея и се отправиха към брега. — Ти каза, че Матю е работил върху яхтата с прекъсвания в продължение на години?

— Аха. Винаги когато му останеше малко време и малко пари. Направи поне дузина скици преди да се спре на тази.

— Разбирам. — Никога не би му приписала подобна амбиция и постоянство. Освен ако… — А пак ли от години планира да се върне за „Изабела“?

Бък затвори очи.

— Не мога да кажа какво му е било на ума. Обаче сега си е наумил точно това. Пак го е пипнала треската. Не знам дали въобще го е оставяла.

— Добре. — Тя прехвърли ръка през раменете му. — Надявам се, че няма да ме разбереш погрешно, но не съм сигурна, че идеята я бива.

— Имаш предвид за подновеното ни съдружие с Рей и Марла и това, дето сме решили да се върнем там?

— Да. Беше истинско чудо, че намерихме „Маргерит“. Вероятността да ни се случи за втори път е нищожна. Знам колко време отне на всички ни да се примирим с разочарованието. Неприятно ми е да гледам как ти и родителите ми минавате през същото повторно.

Бък се спря и побутна очилата върху носа си.

— Не мога да кажа, че и аз съм особено щастлив от тази работа. — Той несъзнателно посегна надолу да потърка изкуствения си крак. — Лоши спомени, лош късмет. Матю обаче е решил. А аз съм му задължен.

— Това не е вярно. Той ти е задължен. Дължи ти живота си.

— Може и така да е — начумери се Бък. — Работата е там, че аз го накарах да си плати през носа. Не спасих баща му. Не знам дали бих могъл, но не го направих. Нито пък погнах Вандайк. Не знам каква полза щеше да има, но и това не направих. А когато дойде моят ред да платя, не го приех като мъж.

— Не говори така. — Тейт го хвана под ръка. — Справяш се чудесно.

— Сега. От няколко седмици. Не е достатъчно обезщетение за всичките години преди това. Оставих момчето да се справя само и с работата, и с вината.

— Той те остави сам — каза ядно Тейт. — Трябваше да бъде до теб. Да те подкрепя.

— Че той само това правеше. Хвана се с работа, която мрази, само и само аз да имам каквото ми трябва. А аз приех жертвата му, използвах я и му я запращах в лицето при всяка възможност. Срамувам се от себе си.

— Не знам за какво говориш. Последния път, когато дойдох да те видя…

— Излъгах те. — Той заби поглед в краката си, съзнавайки, че трябва да изложи на риск обичта й, за да спаси себеуважението си. — Накарах те да мислиш, че ме е зарязал, че не идва да ме види, че не е направил нищо за мен. Може и да не е идвал често, но едва ли е негова вината. Но ми изпращаше пари и се грижеше за нещата според силите си. Не знам колко пъти плащаше да ме приемат на лечение в клиника за алкохолици.

— Но аз мислех…

— Аз исках да мислиш така. Исках и той да го мисли, защото ми беше по-лесно, когато всички са нещастни. Той направи всичко по силите си.

Далеч не убедена, тя поклати глава.

— Трябваше да остане при теб.

— Направи онова, което трябваше — настоя Бък и Тейт мислено се поклони пред непоклатимата семейна лоялност.

— Въпреки всичко тази нова вятърничава идея ми се струва необмислена и опасна. Ще направя всичко възможно да разубедя родителите си. Надявам се, че разбираш.

— Не мога да те виня, че не скачаш от радост при идеята отново да се хванеш с Ласитърови. Прави, каквото смяташ за нужно, Тейт, но да знаеш, че баща ти вече е вдигнал платната.

— Значи ще трябва да променя курса му.