— Действа смиряващо, когато ученикът надмине учителя си — каза Хейдън. — У теб има повече, отколкото аз някога съм имал — добави той, когато Тейт го погледна изненадано. — Аз бих видял просто един часовник, стила на изработката, производителя. Бих си отбелязал посвещението, щастлив, че разполагам с дата, която да потвърди собствените ми изчисления за възрастта му. Можеше и да отбележа съществуването на Дейвид и Елизабет, и със сигурност щях да потърся имената им в списъка на пътниците. Но нямаше да ги видя. Нямаше да ги почувствам.

— Не е научно.

— Задачата на археологията е да изучава културата. Твърде често забравяме, че културата се създава от хора. Най-добрите от нас не го забравят. Най-добрите от нас му придават значение. — Той хвана ръката й. — Като теб.

— Не знам какво да правя, когато се натъжа от нещо такова. — Тя обърна ръка, така че пръстите им се преплетоха. — Ако можех, щях да взема това, да издиря праправнуците им и да им кажа: Вижте, това е част от Дейвид и Елизабет. Ето какви са били. — Тя се почувства глупаво и остави часовника на масата. — Но не е мой. Вече дори не е техен. На „Морско проучване“ е.

— Без „Морско проучване“ никога нямаше да бъде намерен.

— Знам това. Наистина. — Тейт изпита нуждата да изясни собствените си мисли и се наведе по-близо до него. — Това, което правим тук, Хейдън, е важно. Начинът, по който го правим, е новаторски и високоефективен. Освен съкровището, което вадим на бял свят, има и знание, открития, теории. Правим „Джъстин“ и хората, които са загинали с нея, реални и им даваме втори живот.

— Но?

— Ето тук се препъвам. Къде ще отиде часовникът на Дейвид, Хейдън? И десетките други лични ценности, които хората са носили със себе си? Нямаме контрол върху това, защото колкото и важна да е работата ни, ние сме само едни наемни работници. Ние сме едни мравки, Хейдън, мравки в рамките на огромен конгломерат. „Морско проучване“ към „Посейдон“, „Посейдон“ към „Трайдънт“ и така нататък.

Устните му се извиха.

— Повечето от нас прекарват научната си кариера като мравки, Тейт.

— И това задоволява ли те?

— Предполагам, че да. Мога да върша работата, която обичам, да преподавам, да чета лекции, да публикувам в печата. Без тези конгломерати и трохите, отпуснати от обществената им съвест или усета им към данъчни отбивки, никога нямаше да мога да отделя време за подобна практическа работа и пак щях да балансирам на ръба на бедността.

Беше вярно, разбира се. Звучеше съвсем логично. И все пак…

— Но дали е достатъчно, Хейдън? Трябва ли да е достатъчно? Какво пропускаме като сме тук? Без рискове, без очакването на лова. Без право или контрол върху това, което правим, и онова, което откриваме? Не ни ли грози опасността да изгубим страстното увлечение, което в крайна сметка ни е издигнало дотук?

— Теб не те грози. — Сърцето му започваше да приема онова, което разумът му бе нашепвал през цялото време. Никога нямаше да бъде негова. Тя беше екзотично цвете, а той обикновена трудолюбива пчелица. — Ти никога няма да го загубиш, защото е в центъра на същността ти.

Като вид символично сбогуване с една глупава мечта, той вдигна ръката й и притисна устни към нея.

— Хейдън…

Можеше да прочете в очите й загрижеността, съжалението и симпатията, като последното го изпълни с болка.

— Не се притеснявай. Просто знак на възхищение между колеги. Имам подозрението, че общата ни работа няма да продължи още дълго.

— Не съм решила — побърза да каже тя.

— Мисля, че си.

— Имам своите отговорности тук. И съм ти задължена, задето ме препоръча за тази работа.

— Името ти вече беше включено в списъка — поправи я той. — Аз просто одобрих избора.

— Но аз си мислех… — Тя сбърчи чело.

— Вече си си спечелила репутация, Тейт.

— Оценявам думите ти, Хейдън, но… Вече съм била в списъка, казваш? Чий списък?

— На „Трайдънт“. Шефовете там са били впечатлени от служебната ти характеристика. Всъщност останах с впечатлението, че има определен натиск да бъдеш включена от един от чичковците с парите. Не че не бях щастлив да се присъединя към препоръката.

— Разбирам. — По причини, които не би могла да назове, гърлото й пресъхна. — Кой може да е този чичко паричко?

— Както сама каза, аз съм само една мравка. — Той сви рамене и се изправи. — Както и да е, ще ми е неприятно да те изгубя, ако решиш да се оттеглиш преди края на експедицията, но изборът си е твой.

— Нали ти казах, че не съм решила. — Факта, че е била набелязана, я изнервяше, но въпреки това, тя се усмихна на Хейдън. — Благодаря все пак.

Обърна се към монитора си и затрака по клавиатурата, присвила очи към екрана. „Трайдънт“, бе казал Хейдън. Значи засега щеше да пропусне „Посейдон“ и „Морско проучване“. За да откриеш източника на властта, на което и да е ниво, първо трябва да разбереш откъде идват парите.

— Здравейте, приятели и съседи. — Бауърс се появи с бодра стъпка, захапал едно пилешко бутче. — Обядът е готов, поне за някои. — Веждите му заиграха в очакване Тейт да оцени шегата му.

— Я ми помогни малко, Бауърс.

— Веднага, сладурано. Винаги на твоите услуги.

— Засега ще ми е достатъчно, ако направиш една-две от твоите компютърни магии. Искам да разбера кой финансира „Трайдънт“.

— Ще пишеш благодарствени писма, така ли? — Той остави обяда си настрани, изтри ръце в предницата на ризата си и се хвана на работа.

— Хм… доста нива има тук — промърмори след малко той. — Имаш късмет, че съм най-добрия. Свързана си с главния компютър, така че хората, които ни трябват, са някъде там. Винаги е така. Искаш борда на директорите или какво?

— Не — бавно каза тя. — Забрави за борда. Собственикът на „Номад“, Бауърс, този, който стои зад корпорацията. Чий е корабът?

— Не би трябвало да е трудно да открием собственика. Не и с тази дружелюбна технология. На „Морско проучване“ е, бейби. Чакай малко… има дарител. Боже, как обичам филантропите. Някакъв шмекер на име Вандайк.

Тейт се втренчи в екрана.

— Сайлъс Вандайк?

— Той е голяма работа. Сигурно си чувала за него. Финансира цял куп експедиции. Човекът заслужава една голяма, звучна целувка. — Усмивката му се стопи, когато погледна лицето на Тейт. — Какъв е проблемът?

— Аз съм проблемът. — Тя стисна зъби, борейки се с внезапната ярост. — Тук съм благодарение на същия този кучи син. Този… Няма значение, измитам се.

— Измиташ се? — Бауърс се взираше озадачен в нея. — Къде се измиташ?

— Мисли си, че може да ме използва! — Почти заслепена от гняв, тя се втренчи в артефактите, които лежаха в спретнати купчинки на масата й. Часовникът на Дейвид и Елизабет. — Да върви по дяволите това копеле!



Матю затвори телефона и взе кафето си. Още един изгорен мост. Или може би, само може би, първите копки в основата на нов.

Утре сутринта отплаваше за Хатерас.

Ако не друго, това поне щеше да е добър тест за плавателните възможности на „Русалка“.

Яхтата беше завършена, боядисана, полирана и кръстена. През последните дни двамата с Лару на няколко пъти я бяха изпробвали на кратки разстояния. Бе се представила страхотно.

Матю се отпусна в стола. Бе приятно уморен. Може би най-сетне бе направил нещо истинско.

Дори и името й имаше особено значение за него. Отново бе сънувал онзи сън — за Тейт в дълбокото тъмно море. Не му трябваше Фройд, за да му го обясни. През последните няколко седмици често бе говорил с Рей. Името на Тейт бе извадено от забвение, също като „Изабела“ и спомените от онова лято.

Естествено, това го бе навело на някои мисли, бе обърнало погледа му към миналото и сънят се бе върнал.

Тейт можеше и да си остане само един тъжен спомен, но сънят бе толкова жив, че той се бе почувствал задължен да кръсти яхтата на него. А косвено и на нея.

Чудеше се дали ще я види. Едва ли. Предаде се на сладката заслужена отмора и си каза, че в крайна сметка това няма значение.

Вратата се отвори с протяжен вой, после се затръшна. Влезе Лару с две кесии, пълни със сандвичи и пържени картофки.

— Обади ли се? — попита той.

— Аха. Казах на Рей, че потегляме утре сутринта. — Матю вдигна ръце над главата си, преплете пръсти и се протегна. — Времето изглежда добро. За три-четири дни би трябвало да стигнем при нормална скорост. Тъкмо ще я разработим.

— С нетърпение очаквам да се запозная с него и съпругата му. — Лару извади картонени чинии. — Не ти ли каза нещо повече за откритието си?

— Иска лично да го видя. — Внезапно изгладнял, Матю се зае с хамбургера. — Не смята да потегли към Карибите преди средата на април. Казах му, че това ни устройва.

Очите на Лару срещнаха погледа му и го задържаха.

— Колкото по-скоро, толкова по-добре.

— Ти си луд да се връщаш там. — Измършавялата физиономия на Бък се показа на вратата към спалнята и той влезе. — Онова място е прокълнато. „Изабела“ е прокълната. Отнесе баща ти, нали? — Той се приближи с бавна, премерена стъпка. — Едва не отнесе и мен. А трябваше.

Матю сложи толкова сол на картофките си, че Лару примигна.

— Баща ми си отиде заради Вандайк — спокойно каза той. — А твоя крак го отнесе акула.

— Заради „Проклятието на Анжелик“.

— Може и така да е. — Матю замислено дъвчеше. — Ако е така, значи имам основания да го търся.

— Това нещо носи лош късмет на Ласитърови.

— Време е да променя късмета си.

Бък загуби равновесие и се хвана за малката, покрита с линолеум маса.

— Сигурно си мислиш, че ми пука какво ще стане с теб само заради онова, което ще стане с мен. Обаче не е така. Баща ти очакваше от мен да се грижа за тебе. Направих каквото можах, докато можех.

— Отдавна нямам нужда от нечии грижи.

— Може и така да е. А може и да съм се издънил, що се отнася до теб и що се отнася и до мен, през последните години. Ти си всичко, което имам, Матю. Истината е, че ти си единственият, за когото ми е пукало някога.