Нора Робъртс - Проклятието на Анжелик

Сега го чакаше работа, работа, която му доставяше удоволствие. В момента негов приоритет бе „Номад“ — и екипажът му, и неговата изключителна находка.

Както бе наредил, докладите го чакаха на бюрото му. Сам бе подбрал екипа за своята експедиция, от учените и техническия персонал чак до последния кухненски помощник. Фактът, че инстинктите му за пореден път се бяха оказали на висота, му доставяше истинска радост. Не го бяха подвели. След края на експедицията щеше лично да се погрижи всеки член на екипажа на „Номад“ да получи заслужената премия.

Искрено се възхищаваше на учените, на логиката и дисциплината им, на въображението им. Беше изключително доволен от Франк Лиц, както в ролята му на биолог, така и в тази на шпионин. Лиц го държеше в течение на отношенията вътре в екипажа на „Номад“, до най-интимните подробности.

Да, Лиц определено бе добра находка, особено след разочарованието, което му бе поднесъл Пайпър. Младият археолог бе обещаващ. С изключение на онзи малък недостатък, който го бе направил немарлив.

Пристрастеността водеше до липса на ред. Самият той се бе отказал преди години от цигарите с единствената цел да докаже на себе си, че е в състояние да го направи. Вътрешната сила се равняваше на властта над околните. Жалко, че на Пайпър му липсваше вътрешна сила. Накрая Вандайк му бе дал непречистения кокаин, който го уби, без капка съжаление.

Всъщност се бе оказало доста вълнуващо. Един вид дисциплинарно уволнение.

Вандайк се облегна удобно и се зачете в докладите на Лиц и неговия екип от морски биолози за екосистемата, за растенията и животните, които бяха колонизирали останките на „Джъстин“. Гъби, златен корал, червеи. Вандайк се интересуваше от всичко.

Всичко можеше да се прибере и използва.

Със същото уважение и интерес той проучи докладите на геолозите, химиците, на представителите, които бе изпратил да наблюдават операцията и резултатите от нея.

Като дете, на което са дали лакомство, Вандайк остави доклада на археолозите за накрая. Той беше добре организиран, подробен и ясен като кристал. Всички подробности бяха налице, до последния фаянсов чиреп. Всеки артефакт бе описан, датиран и фотографиран, всеки предмет каталогизиран според датата и часа на откриването му. Имаше препратки към доклада на химиците във връзка с обработката, тестуването и почистването на всеки артефакт.

Изпълни го бащинска гордост, докато четеше чисто напечатаните страници. Беше страшно доволен от Тейт Бомон, дори я смяташе за свое протеже.

От нея щеше да се получи идеален заместник на нещастния Пайпър.

Решението му да наблюдава научния й напредък през годините вероятно бе резултат на някакъв импулс. И импулсът се бе изплатил стократно. Как само се бе изправила срещу него на борда на „Триумф“. Умните й очи горяха от праведен гняв, а това го изпълваше с възхищение. Смелостта е ценно качество, когато е придружена с подреден ум.

Тейт Бомон притежаваше и двете.

В професионално отношение тя бе надскочила първоначалните му очаквания. Беше се дипломирала трета в курса си, а първата си публикация бе направила още като второкурсничка. Дипломната й работа беше истинско бижу. Щеше да защити доктората си години преди повечето от състудентите си.

Тя го вълнуваше.

Толкова го вълнуваше, че бе отворил няколко врати по пътя й. Врати, които дори нейните умения и упоритост нямаше да успеят да й открехнат. Възможността да участва в изследването с двуместната подводница край бреговете на Турция на дълбочини от двеста метра я бе издействал той. Макар че, като грижовен чичо, не се бе възползвал от това. Все още.

Личният й живот също бе спечелил възхищението му. В началото бе останал разочарован от раздялата й с Матю Ласитър. Една продължителна връзка щеше да подпомогне контрола му над Матю. И все пак бе останал доволен от очевидно добрия вкус на Тейт, който не й бе позволил да се свърже с човек, който стои толкова по-долу от нея.

Беше се концентрирала над учението, над целите си, точно както би очаквал от собствената си дъщеря, ако имаше такава. На два пъти се бе впускала в романтични преживявания. Първия път бе по-скоро резултат на младежки бунт, според Вандайк. Младият мъж, с който бе излизала в първите седмици след завръщането си в колежа, едва ли бе повече от експеримент, бе сигурен в това. И много скоро бе разкарала този мускулест, празноглав атлет.

На жена като Тейт й подхождаха мъже с интелект, стил, възпитание.

И наистина, след дипломирането си тя бе започнала връзка с един от състудентите си, човек, който споделяше много от собствените й интереси. Връзката бе продължила почти десет месеца, причинявайки на Вандайк известна тревога. Но и на това бе сложен край, когато той бе уредил да предложат работа на младежа в океанографския институт в Гренландия.

За да осъществи напълно потенциала си, Тейт трябваше да ограничи нещата, които я разсейват, така както бе правил той през годините. Бракът и семейството щяха само да размият приоритетите й.

Беше доволен, че работи за него. Смяташе да я задържи, засега в периферията. След време, ако продължеше да доказва стойността си, щеше да я изтегли в ядрото.

Жена с интелигентност и амбиции като нейните щеше да разбере колко голям е дългът й към него и щеше да оцени онова, което той можеше да й предложи за в бъдеще.

Един ден щяха да се срещнат отново и да работят рамо до рамо.

Той беше търпелив човек и можеше да я изчака. Както чакаше „Проклятието на Анжелик“. Инстинктите му нашепваха, че когато моментът назрее, едното ще го отведе при другото.

Тогава щеше да има всичко.

Вандайк хвърли поглед към факса, който бе започнал да жужи. Изправи се и си наля голяма чаша прясно изстискан портокалов сок. Ако разписанието му за деня не бе толкова натоварено, щеше да прибави и капка шампанско. Но малките удоволствия можеха да почакат.

Взе факса и вдигна вежда. Беше последният доклад относно Ласитърови. Значи така — Матю е зарязал кораба и се е върнал при чичо си. Може би ще натика впиянчения глупак в поредния рехабилитационен център. Не преставаше да се учудва на факта, че Матю още не е зарязал стареца да се въргаля в собствения си бълвоч и не е духнал нанякъде.

„Семейна лоялност“ — помисли си той и поклати глава. Нещо, което Вандайк знаеше, че съществува, но самият той никога не бе изпитвал. Ако собственият му баща не бе умрял съвсем навременно на петдесетгодишна възраст, Вандайк щеше да осъществи плановете си по завземане на контрола над семейния бизнес. За щастие, нямаше братя и сестри, с които да си съперничи, а майка му бе изтляла тихо в една скъпа психиатрична клиника, когато той бе едва на тринайсет години.

Беше останал само той, помисли си Вандайк, докато отпиваше от охладения сок. И богатството му. Заслужаваше си да използва една малка част от него, за да държи под око Матю Ласитър.

„Семейна лоялност“ — помисли си отново той и се подсмихна. Ако случаят бе такъв, то бащата на Матю сигурно бе намерил начин да предаде своята тайна на сина си. Рано или късно, Матю щеше да бъде принуден да тръгне след „Проклятието на Анжелик“. А той, търпелив като паяк, щеше да го чака.

Времето се развали и разкопките бяха прекратени за четиридесет и осем часа. Бурните вълни повалиха половината екипаж въпреки таблетките против морска болест. Тейт и железният й стомах преживяха бурята на работната маса с термос кафе отстрани.

Беше предоставила каютата на стенещата позеленяла Лорейн.

Рокендролните подскоци на кораба не й попречиха да включи в каталога най-новите постъпления към съкровището.

— Бях сигурен, че ще те намеря тук.

Тя вдигна глава — пръстите й спряха да шарят по клавиатурата — и се усмихна на Хейдън.

— Мислех, че си на легло. — Тя наклони глава. — Все още си малко блед, но си загубил оня интригуващ зеленикав оттенък. — Усмивката й подлярски се разшири. — Искаш ли бисквитка?

— Какво самодоволство! — Той внимаваше да не погледне към чинията с бисквити на масата. — Чух, че Бауърс си прекарвал страхотно, като засипвал Дарт с все по-нови и нови рецепти за свинско.

— Хм, Бауърс, аз и още няколко колеги се насладихме на обилна закуска тази сутрин. — Тя се засмя. — Успокой се, Хейдън, няма да ти я описвам. Ще седнеш ли?

— Неудобно е за един ръководител на екип да губи достойнството си по този начин. — Той с благодарност се настани на сгъваемия стол. — Прекалено много време в класната стая и твърде малко на фронта, струва ми се.

— Добре се справяш. — Доволна, че има компания, тя обърна гръб на монитора. — Целият филмов екип е на легло. Хич не ми е приятно, че се радвам на нечие нещастие, но си е истинско облекчение да се спасиш от досадното им присъствие за няколко дни.

— Един документален филм ще повиши неимоверно интереса към този тип експедиции — посочи той. — Можем да използваме публичността и субсидиите.

— Знам. Рядко можеш да се ползваш от облагите на частно субсидирана експедиция, и то такава, която се изплаща толкова добре. Виж това, Хейдън. — Тя взе един златен часовник в комплект с луксозен ланец. — Красив е, нали? Виж само гравюрата на капака. Направо можеш да подушиш розите.

Тя нежно поглади с палец фино гравираните пролетни пъпки преди внимателно да отвори капачето.

Въздишката излезе направо от сърцето й.

— В списъка на пътниците фигурират имената на Дейвид и Елизабет Макгауън — каза тя с натежал глас. — И трите им невръстни деца. Тя и най-голямата й дъщеря са оцелели. Загубила е сина си, другата си дъщеря и своя любим Дейвид. Времето е спряло за тях, и то завинаги. — Тя нежно затвори часовника. — Сигурно го е носил, когато корабът е потънал. Сигурно го е взел със себе си. Може дори да го е отворил и да е прочел посвещението за последен път, след като се е сбогувал с нея и с децата им. Повече никога не са се видели. Повече от сто години този символ на любовта й към него е чакал някой да го намери. И да си спомни за тях.