— Вярно, направил си. — Лару запали клечка кибрит и я остави да пращи на милиметри от края на грижливо свитата цигара. — Плащаш за покрива над главата му, за храната в стомаха му, за уискито, с което се убива. На него му коства само гордостта.

— И какво да направя, по дяволите, да го изхвърля на улицата?

Лару вдигна рамене.

— Не искаш от него да бъде мъж и той не е мъж.

— Изчезвай.

— Аз мисля, че ти си привързан към вината си, Матю. Тя не ти дава да правиш онова, което искаш, и може би да се провалиш в него. — Той само се ухили, когато Матю го сграбчи за ризата. — Виж, с мен се отнасяш като с мъж. — Той вирна брадичка, без да е съвсем сигурен, че в следващата секунда няма да бъде счупена. — Можеш да ме удариш. И аз ще те ударя. Когато приключим, ще се споразумеем за яхтата.

— Какво, по дяволите, правиш тук? — Отвратен, Матю го отблъсна. — Не ми трябва компания, не ми трябва и още един партньор.

— Напротив, трябва ти. Освен това ти ми харесваш, Матю. — Лару седна и внимателно изтръска пепелта от цигарата в дланта си. — Ето как аз виждам нещата. Ти ще се върнеш да търсиш кораба, за който си ми казвал. Може да тръгнеш след онзи Вандайк, когото мразиш толкова много. Може дори да се върнеш за жената, която искаш. Аз идвам, защото нямам нищо против да бъда богат. Обичам да гледам добрата борба, а и имам слабост към романтиката.

— Ти си задник, Лару. Един господ знае защо въобще ти казах за тая работа. — Матю вдигна ръце и потри лицето си. — Сигурно съм бил пиян.

— Не, ти никога не си позволяваш да се напиеш. Говореше си сам, mon ami. Аз просто се случих наблизо.

— Може да се върна за потъналия кораб. А ако имам късмет, пътищата ни с Вандайк може и да се пресекат. Но няма никаква жена.

— Винаги има жена. Ако не е една, ще е друга. — Лару сви кльощавите си рамене. — Аз не разбирам защо мъжете си губят ума по разни жени. Една си тръгва, друга идва. Но враг, виж, за това си заслужава да се потрудиш. Колкото до парите, ами, по-приятно е да си богат, отколкото беден. Значи довършваме твоята яхта и тръгваме да търсим богатство и отмъщение, какво ще кажеш?

Матю предпазливо го измери с поглед.

— Оборудването, което искам, не е евтино.

— Нищо свястно не е евтино.

— Може никога да не открием кораба. Дори да го открием, разработването му няма да е нито лесно, нито безопасно.

— Без опасности животът не е интересен. Забравил си го, Матю.

— Може и така да е — промърмори Матю. Усети как нещо се размърдва в него. Кръвта, която бе оставил да улегне и изстине през годините. Той протегна ръка на Лару. — Давай да довършваме яхтата.



След три дни в гаража се появи Бък. Намерил бе бутилка отнякъде. Киселата воня на уискито го обграждаше като облак.

— Къде, по дяволите, си мислиш, че ще стигнеш с това корито?

Матю продължи все така нежно да изглажда с пясък тиковия материал за парапета.

— До Хатерас за начало. Ще работя с Бомонови.

— Проклети аматьори! — С не съвсем стабилна походка Бък се отправи към кърмата. — За какъв дявол си построил тоя катамаран?

— Защото така искам.

— Единичният корпус на мене ми стигаше. Стигаше му и на баща ти.

— Това не е твоята яхта. Не е и неговата. Моята е.

От това болеше.

— Що за цвят е тоя, дето я боядисваш? Бебешко синьо, ега ти!

— Карибско синьо — поправи го Матю. — На мен ми харесва.

— Сигурно ще потъне още при първата буря. — Бък подсмръкна и устоя на желанието да погали един от корпусите. — Май двамата с Рей вече не ставате за друго освен за морски разходки.

Матю опита дървото, прокарвайки пръст по дължината му. Беше гладко като сатен.

— Ще търсим „Изабела“.

Тишината заискри като допрени оголени жици. Матю метна огладения парапет на рамо и се обърна. Бък се клатушкаше, сякаш беше в открито море.

— Хайде де!

— Рей е решил да тръгне. Открил е нещо, което иска да ми покаже. Веднага щом свърша тук, вдигам платна. Независимо на какво се е натъкнал Рей, тръгвам да я търся. Отдавна трябваше да го направя.

— Ти да не си се побъркал бе, момче? Знаеш ли какво ни струва тоя проклет кораб? Какво струва на мен?

Матю остави парапета настрани, готов за лакиране.

— Имам доста добра представа.

— Веднъж вече намери съкровище, нали? И го остави да си иде. Остави онова копеле Вандайк да ти го отмъкне. Загуби ми го, докато бях с единия крак в гроба. И сега си решил да се върнеш там и да ме зарежеш да изгния тука.

— Аз отивам. Какво ще правиш ти, си е твоя работа.

Пришпорен от паниката, Бък блъсна Матю в гърдите.

— Кой ще се грижи за нуждите ми тук? Ако се чупиш, парите ще свършат след месец. Длъжник си ми, момче. Аз ти спасих скапания живот. Аз изгубих крака си заради теб. Изгубих всичко заради теб.

Вината отново дойде, на вълни, които биха удавили и най-силния мъж. Но този път Матю поклати глава. Повече нямаше да потъва.

— Изплатих си дълга към теб, Бък. Осем години си скъсвах задника от работа, за да можеш ти да се напиваш до безсъзнание и да ме караш да плащам за всеки дъх, който си поемаш. Стига толкова. Тръгвам да търся нещо, което сам се бях убедил, че не мога да имам. И ще го намеря.

— Ще те убият, Матю. „Изабела“ и „Проклятието на Анжелик“. А ако те не успеят, ще го направи Вандайк. Тогава какво ще стане с мен?

— Точно каквото става и сега. Ще стоиш на два крака. За единия от които съм платил аз.

Този път не посрещна безропотно удара. Вместо това хвана юмрука на Бък сантиметри преди да го удари в лицето. И без да мисли, блъсна чичо си назад и Бък се строполи върху кърмата на лодката.

— Направи го още веднъж и ще те пребия, без да ми пука за годините ти. — Матю разкрачи крака и се приготви да посрещне Бък, ако той го нападне повторно. — След десет дни отплавам за Хатерас заедно с Лару. Можеш да се стегнеш или можеш да вървиш по дяволите. Ти избираш. А сега се махай оттук. Имам работа.

Бък избърса устата си с трепереща ръка. Несъществуващият му крак запулсира — противен, хилещ се призрак, който така и не се бе отказал да го тормози. Със свито сърце, той забърза навън да си намери бутилка.

Останал сам, Матю вдигна друга част от парапета и се хвана на работа.

Глава 13

Що се отнасяше до Вандайк, Манзанило бе единственото място на света, където си заслужаваше човек да прекара първите дни на пролетта. Кацналата на скалите къща на западния мексикански бряг му предоставяше възможно най-живописната гледка към неспокойните води на Тихия океан. Нищо не му действаше така отпускащо, както да стои пред остъклената стена и да гледа вълните, които се разбиваха и изригваха долу.

За него силата никога не губеше своето очарование.

Беше зодия Водолей и смяташе водата за своя стихия. Обичаше да я гледа, да я слуша, да я усеща с обонянието си. Макар да пътуваше много, както по бизнес, така и за удоволствие, никога не се задържаше за дълго далеч от стихията си.

Всичките му къщи бяха купени или построени в близост до някакъв воден басейн. Вилата му на Капри, плантацията на Фиджи, бунгалото на Мартиника. Дори и къщата му от червеникавокафяв камък в Ню Йорк имаше прекрасна гледка към Хъдзън. Но той питаеше особена любов към мексиканското си убежище.

Не че това му пътуване бе пътуване за удоволствие. Работната етика на Вандайк бе също толкова подчинена на дисциплината, колкото и всичко в него. Наградите се печелеха — а той бе спечелил своята. Той вярваше в тежкия труд, в упражняването на тялото наред с упражняването на ума. Вярно бе, че беше наследил голяма част от богатството си, но той не си бе губил времето, нито бе намалил първоначалния си капитал. Напротив, бе го надграждал, упорито и умело, докато не утрои с лекота наследството, което беше получил.

Смяташе се за дискретен и достоен човек. Бе всичко друго, но не и един търсещ популярност Тръмп. Вандайк преследваше личните и бизнес целите си тихо, звездата му светеше с фин, едва доловим блясък, който държеше името му далеч от пресата и заглавията на таблоидите.

Освен ако той не ги поръчваше. Публичността, когато бе от нужния вид, можеше да потули някоя сделка или да наклони везните в правилната посока.

Никога не се беше женил, макар дълбоко да се възхищаваше на жените. Бракът бе договор, а отмяната на този тип договори твърде често завършваше с вадене на кирливите ризи, и то нерядко публично. В резултат на този договор често се появяваха наследници, а наследниците можеха да бъдат използвани злонамерено.

Вместо това той внимателно подбираше компаньонките си и се отнасяше към тях със същото уважение и любезност, с каквито се отнасяше към всеки от своите служители. А когато поредната жена спреше да го забавлява, тя биваше щедро отпращана.

Малко бяха онези, които се оплакваха.

Миниатюрната италианска благородничка, от която се бе отегчил наскоро, се бе оказала нещо като проблем. Леденопрозрачните диаманти, които й бе предложил като прощален подарък, не бяха охладили горещия й темперамент. На практика тя го бе заплашила. С известно съжаление той уреди да й бъде даден урок. Но бе дал строги указания да не остават видими следи.

В края на краищата тя имаше хубаво лице, както и тяло, което му бе доставяло изключително удоволствие.

Струваше му се, че насилието, добре овладяното насилие, е инструмент, който никой преуспял мъж не може да си позволи да пренебрегне. В последните години го бе използвал често и, както си мислеше, доста успешно.

Странно, но то му носеше много по-голямо удоволствие, отколкото бе очаквал. Нещо като лесна чувствена печалба, реши той. Пред себе си би могъл да признае, че да плаща за него често смекчава пристъпите на черна ярост, които го измъчваха.

Толкова много мъже познаваше. Мъже, които като него контролираха огромни състояния и управляваха финансови империи, и които губеха проницателността си, като се примиряваха с един, после с втори провал и правеха твърде много компромиси. Или просто се изтощаваха до смърт в стремежа си да останат на върха. „Чувството за неудовлетвореност — помисли си той — гноясва, когато е потиснато. Мъдрият човек намира начин да се отпусне и винаги, винаги брои печалбата.“