— Тези не се броят — категорично заяви Лорейн. — Рецептата на доктор Лорейн е съвсем проста. Страдаш от пристъп на меланхолия. Като свършим тук, си взимаш един месец отпуска, отиваш някъде, където има много палми, и по цял ден си приказваш с рибите. — Лорейн внезапно разви жив интерес към маникюра си, втренчила очи в кораловорозовия лак. — А ако ти се прииска компания, Хейдън ще подскочи при възможността да дойде с теб.

— Хейдън?

— Ако използваме техническата терминология, човекът направо е луд по тебе.

— Хейдън?

— Да, Хейдън. — Лорейн се отблъсна назад, така че стъпалата й тупнаха с плясък на пода. — За бога, Тейт, глуха ли си, сляпа ли си, не знам! Той е лапнал по теб от седмици.

— Виж… — започна Тейт. — Ние сме приятели, Лорейн, колеги. — После си спомни как я бе целунал в нощта, когато бяха открили „Джъстин“. — По дяволите!

— Той е страхотен мъж.

— Такъв е, разбира се. — Смаяна, Тейт прокара ръка през косата си. — Просто никога не съм го възприемала по този начин.

— Той обаче те възприема точно по този начин.

— Не е хубаво — промърмори Тейт. — Не е хубаво да се забъркваш с човек, с когото работите заедно. Знам го.

— Изборът си е твой — небрежно отвърна Лорейн. — Само си помислих, че е крайно време някой да даде едно рамо на човека и да те уведоми. Освен това трябва да те уведомя, че някакви представители на „Морско проучване“ и „Посейдон“ ще идват да огледат находките и да извозят част от тях. И ще водят филмов екип.

— Филмов екип. — Тейт автоматично запрати проблема с Хейдън в задните стаички на ума си. — Мислех, че видеоматериалите са наша грижа.

— Ще използват и нашите. Ще снимат документален филм за нас, така че не забравяй червилото и спиралата.

— Кога трябва да пристигнат?

— Тръгнали са.

Тейт взе дървения пумпал, обхвана го собственически с ръце и заяви:

— Няма да вземат нищо, което не съм прегледала и включила в каталога.

— Гледай да им го кажеш. — Лорейн тръгна към вратата. — Но не забравяй, че ние сме просто наемен помощен персонал.

„Наемен помощен персонал“ — помисли си Тейт и внимателно остави пумпала. Може би в това беше цялата работа. Незнайно как се бе превърнала от независима жена, търсеща приключения, в компетентна пчеличка, която се труди за лишена от лице корпорация.

Но пък нали именно това й даваше възможност да работи. Учените от край време са били просяци. И все пак…

Много „и все пак“ имаше в живота й, осъзна Тейт. Трябваше да отдели известно време и да реши кои от тях наистина имат значение.



Матю реши, че си е изгубил ума. Беше напуснал работата си. Работа, която мразеше, но работа, която му бе помагала да плаща сметките и да заделя малко настрани, колкото да спаси от окончателна смърт една-две малки свои мечти. Без тази работа яхтата, която бе строил парче по парче през годините, никога нямаше да бъде завършена; чичо му щеше да живее от социални помощи, а самият той щеше да е голям късметлия, ако след половин година му останеха достатъчно дребни да си поръча и един свестен обяд.

Не само бе напуснал работата си, а и се бе оказал принуден да вземе Лару със себе си. Човекът просто си бе събрал багажа и бе отплавал с него, без някой да го е молил въобще. Както Матю виждаше нещата, сега бе вързан с двама зависими от него хора, които прекарваха по-голямата част от времето си да се карат помежду си и да му изтъкват собствените му недостатъци.

И ето го сега, седи пред една каравана в южната част на Флорида и се чуди в кой точно момент си е изгубил ума.

Писмото от семейство Бомон бе поставило началото. И онова, което пишеше в него за Тейт, за Вандайк и естествено, за „Изабела“. Бе върнало към живот твърде много спомени, твърде много провали и твърде много надежда. Преди да си позволи да помисли за последствията, вече си бе опаковал нещата.

Сега, когато мостовете зад него горяха, разполагаше с много време за мислене. Какво, за бога, щеше да прави с Бък? Пиянството му отново бе излязло извън контрол.

„Голяма изненада, няма що“ — помисли си Матю. Всяка година се връщаше във Флорида да прекара едномесечния си отпуск в опити да го изтръгне от алкохолната зависимост. И всяка година се връщаше обратно в морето, терзан от чувство за вина, съжаление и тъга, защото усилията му се бяха оказали напразни.

Дори сега до ушите му стигаше гласът на Бък, извисен в пиянска горчивина. Въпреки дъжда, който упорито се изливаше от небето, Матю остана навън, под ръждясалия пробит навес.

— Каква е тая помия? — питаше Бък, тракайки из миниатюрната кухничка.

Лару не си направи труда да вдигне глава от книгата, която четеше.

— Чорба от риба с много подправки. Семейна рецепта.

— Помия — повтори Бък. — Френска помия. — Небръснат, облечен в дрехите, с които беше спал, Бък отвори с трясък вратата на барчето в търсене на пълна бутилка. — Не я ща да ми умирисва къщата.

В отговор Лару обърна страницата.

— Къде ми е уискито, мамка му? — Бък напъха ръката си в шкафа, при което събори и разпиля малкото продукти в него. — Имах си една бутилка тук, дяволите да я вземат.

— Аз предпочитам божолето — отбеляза Лару. — На стайна температура. — Той чу мрежестата врата да се отваря и отбеляза докъде е стигнал с романа на Фокнър, който четеше. Вечерното шоу щеше да започне всеки момент.

— Крадеш ми уискито, а, шибано канадско говедо?

Лару тъкмо се бе озъбил, когато Матю влезе в караваната.

— Няма уиски. Изхвърлих го.

Притеснен повече от загубата на сутрешната си дажба алкохол, отколкото от протезата, Бък се обърна към него.

— Нямаш право да ми взимаш бутилката.

„Кой е този човек — помисли си Матю, — този непознат?“ Дори Бък да бе някъде там, зад подпухналото, небръснато лице и зачервените помътнели очи, Матю вече не го виждаше.

— Със или без право — спокойно каза той, — го изхвърлих. Опитай с малко кафе.

В отговор Бък грабна каничката от печката и я запрати в стената.

— Е, кафето отпада. — Усетил порива да свие ръцете си в юмруци, Матю ги пъхна в джобовете. — Ако искаш да пиеш, ще трябва да го правиш някъде на друго място. Нямам намерение да те гледам как сам се убиваш.

— К’вото правя си е моя работа — промърмори Бък, стъпвайки по натрошеното стъкло и разлятото кафе.

— Не и докато аз съм тук.

— Ти пък кога ли си тук! — Бък се подхлъзна, но успя да се задържи на крака. Лицето му почервеня от унижение. Всяка стъпка му напомняше за загубата. — Появяваш се тук, когато ти скимне, и изчезваш пак така. Нямаш работа да ми казваш какво да правя в собствената си къща, момче.

— Къщата е моя — тихо каза Матю. — А единственото, което ти правиш в нея, е да умираш.

Можеше да избегне удара. Вместо това философски прие юмрука на Бък, който се заби в челюстта му. Някаква извратена част на съзнанието му остана доволна, че чичо му все още може да удря добре.

Докато Бък го гледаше втренчено, Матю избърса с ръка кръвта по устната си.

— Излизам — каза той и прекрачи прага.

— Върви си, махай се! — Бък се дотътри до вратата и завика след него през барабанящия по покрива дъжд. — В това най те бива. И хич не се връщай, чу ли? Тук на никого не си притрябвал. На никого!

Лару изчака, докато Бък се довлече до спалнята, после се изправи и тръгна да изключи котлона, на който вреше чорбата. Взе своето яке и това на Матю и се измъкна от караваната.

Бяха във Флорида само от три дни, но той знаеше съвсем точно къде ще отиде Матю. Нагласи козирката на кепето си, така че дъждът да не го шиба в лицето, и се запъти към яхтклуба.

Беше полупразен, а вратата на бетонния гараж, който Матю бе наел до края на месеца, зееше отворена. Откри го вътре, седнал при носа на почти готовата яхта.

Беше двукорпусна, широка почти колкото и дълга. Първия път, когато я зърна след пристигането им, Лару бе силно впечатлен. Хубава бе. Е, нищо изискано, но изглеждаше яка и стабилна. Точно каквото Лару харесваше и в яхтите, и в жените.

Матю бе проектирал палубната секция напречно на най-горната част на корпусите, така че да остава над водата и в бурно море. Всеки от двата носа имаше вътрешна извивка, която създаваше известно омекотяване и осигуряваше не само по-плавно, но и по-бързо движение. Разполагаше с голяма трюмна и жилищна площ. Но според Лару най-гениалното в проекта бяха двайсетте квадратни метра открита предна палуба.

„Място за съкровище“ — помисли си Лару.

Липсваха й единствено довършителните работи. Боята и лакировката, мостовото оборудване, навигационните уреди. Както и подходящо име.

Той се качи на палубата, впечатлен за пореден път от острата, силна линия на носовете. „Направо ще пори водата — размечта се той. — Ще лети!“

— Е, кога ще го довършиш това нещо, а?

— Сега имам достатъчно време, както виждаш. — Матю си представи парапета. Мед и тиково дърво. — Само пари ми трябват.

— Аз имам много пари. — Замислен, Лару извади кожената си кесийка и се зае с бавното и според него приятно занимание по свиването на поредната цигара. — За какво друго ги харча, освен за жени? А те не са толкова скъпи, колкото си мислят повечето мъже. Така че може аз да ти дам парите да я довършиш, пък ти ще ми дадеш част от яхтата.

Матю се изсмя горчиво.

— И коя част искаш?

Лару внимателно навиваше хартията около тютюна.

— Лодката, дето я строи един мъж, е добро място за мрачни размишления. Едно ми кажи, Матю, защо го остави да те удари?

— А защо не?

— На мен ми се струва, че ще му се отрази добре, ако ти го удариш.

— Правилно. Направо върха. На мен ще ми се отрази страшно добре да съборя един…

— Инвалид? — меко довърши Лару. — Не, ти никога няма да го оставиш да забрави, че вече не е какъвто е бил.

Вбесен от внезапната болка, Матю скочи.

— От къде на къде ще ми говориш така, да те вземат дяволите! Какво знаеш ти за това? Направих всичко възможно за него.