С изключение на бибипкащите звуци, издавани от компютрите, в помещението цареше тишина, докато тримата се взираха в екрана.

— Може да е тя. — Гласът на Тейт бе изтънял от вълнение.

— Възможно е — отвърна Бауърс и се хвана на работа. — Заеми се с дигиталните, Дарт. Тейт, сигнализирай на мостика да дадат пълен стоп.

Следващите секунди минаха в мълчание. Докато лентите се въртяха, Бауърс приближи подвижния обектив и го нагласи на бавен обход.

Потъналият кораб гъмжеше от живот. Тейт си помисли, че Лиц и останалите биолози на борда скоро ще запеят благодарствени химни. Стиснала здраво зъби, тя задържа дъх. После го изпусна шумно.

— Оле, господи, гледайте! Виждате ли го?

Дарт отговори с нервно кикотене.

— Това е колелото. Вижте я само тая сладурана, лежи си там и ни чака да я намерим. Това е параход със странични колела, Бауърс! Това е проклетата прекрасна „Джъстин“!

Бауърс спря камерата.

— Деца — каза той и се изправи със залитане. — Мисля, че в момент като този трябва да кажа нещо дълбокомислено. — Той сложи ръка на сърцето си. — Успяхме, мамка му!

С дивашки крясък той сграбчи Тейт и я повлече в главоломно буги. От смях и вълнение очите й се напълниха със сълзи.

— Давайте да будим кораба — реши тя и хукна навън.

Първо притича до собствената си каюта да събуди сърдитата Лорейн.

— Слизай в Епицентъра, веднага!

— Какво? Потъваме ли? Изчезвай, Тейт. Тъкмо ме съблазняваше Харисън Форд.

— Той ще почака. Слизай долу. — За да подсигури подчинението на Лорейн, тя издърпа чаршафа от свитото й на кълбо голо тяло. — Само си метни нещо преди това, за бога!

Остави Лорейн да я ругае и хукна по коридора към каютата на Хейдън.

— Хейдън? — борейки се да удържи напиращото в гърлото й истерично кикотене, тя затропа по вратата му. — Хайде, Хейдън, тревога първа степен, всички на палубата, вадете инструкциите!

— Какво става? — Без очилата си, с широко отворени като на сова очи, със стърчаща коса и благоприлично увито около кръста одеяло, той примигна срещу Тейт. — Пострадал ли е някой?

— Не, всички са направо върха. — В този момент тя бе съвсем сигурна, че той е най-сладкия мъж, когото е виждала. И следвайки импулса си, обви ръце около врата му, като почти го събори, и го целуна — О, Хейдън, нямам търпение да…

Първоначалният шок, когато устата му се впи жадно в нейната, я свари напълно неподготвена. Знаеше кога мъжките устни целуват със страст, познаваше нуждата, която караше мъжките ръце да треперят.

Заради двама им, тя се отпусна и нежно постави ръка на бузата му, изчаквайки целувката да прегори.

— Хейдън…

— Извинявай. — Ужасен, той се отдръпна вдървено. — Хвана ме неподготвен, Тейт. Не трябваше да правя това.

— Няма нищо. — Тя се усмихна и сложи ръце на раменете му. — Наистина няма нищо, Хейдън. Мисля, че и двамата бяхме неподготвени, освен това беше хубаво.

— Като колеги… — започна той, ужасен да не започне да заеква. — Като твой ръководител, аз нямам право да се възползвам.

Тя потисна въздишката си.

— Хейдън, беше само една целувка. И аз те целунах първа. Надявам се, че няма да ме уволниш заради това.

— Не, разбира се, че не. Само исках да кажа, че…

— Искаше да кажеш, че ти се е приискало да ме целунеш, че го направи и че беше хубаво. — Тя го погали по бузата. — Дай да не откачаме заради това. Още повече че имаме далеч по-добър повод да откачим. Искаш ли да знаеш защо едва не разбих вратата ти, измъкнах те от леглото и се хвърлих на врата ти?

— Ами аз… — Той побутна очилата, които не носеше и се ръчна в носа. — Да.

— Хейдън, открихме „Джъстин“. А сега се дръж — предупреди го тя, — защото пак ще те целуна.

Глава 12

Дроидът свърши работата. И точно в това беше проблемът. Седмица след началото на изкопните работи по „Джъстин“ Тейт с изненада усети, че я мъчи неясно чувство на неудовлетворение.

Бяха се оправдали всичките им надежди. „Джъстин“ беше истинско съкровище. Златни монети, златни кюлчета — някои от тях по трийсет килограма едното. Истинско изобилие от артефакти бе изнасяно ежедневно на повърхността. Дроидът се трудеше усилено, копаеше, издигаше и местеше плячката, докато Бауърс и Дарт го командваха от Епицентъра.

От време на време Тейт прекъсваше собствената си работа, заставаше пред екрана и наблюдаваше как машината вдига тежък товар с механичните си ръце или нежно захваща с щипците си някоя морска гъба, която биолозите щяха да изследват.

Експедицията бе пожънала пълен успех.

Тейт страдаше от дълбоко чувство на завист към един грозен метален робот.

На работното си място в каютата на носа тя правеше снимки, преглеждаше и каталогизираше различни вещи, типични за живота от средата на деветнайсети век. Брошка-камея, парчета от фаянсови съдове, лъжици, калаена мастилница, прояден от червеите дървен детски пумпал. И, разбира се, монетите. Сребърни и златни монети лежаха натрупани на купчини върху работната й маса. Благодарение на труда на Лорейн в лабораторията всички те блестяха, сякаш току-що излезли от монетния двор.

Тейт взе една златна петдоларова монета, красив малък диск с щемпел от 1857 година, годината, в която бе потънала „Джъстин“. През колко ли ръце бе минала? Не много, навярно. Може би е стояла в чантичката на някоя дама или в джоба на някой джентълмен. Може би с нея са платили за бутилка вино или за кубинска пура. За нова шапка. А може и никога да не е била използвана, а да са я пазили за някое дребно подаръче в края на пътуването.

Сега лежеше в ръката й, малка част от толкова много изгубени съкровища и отново намерени.

— Хубава е, нали? — каза Лорейн от вратата. Носеше поднос с артефакти, току-що почистени в лабораторията й.

— Аха. — Тейт остави монетата и я включи в компютърния каталог. — Има работа за цяла година.

— Това звучи като истинско щастие от устата ти. — Лорейн наклони глава. — Учените би трябвало да са доволни, когато са затрупани с работа.

— Аз съм доволна. — Тейт усърдно включи брошката в каталога и я сложи в един поднос отстрани. — Защо да не съм? Участвам в едно от най-вълнуващите открития в кариерата си, част съм от високоуважаван научен екип. Разполагам с най-доброто възможно оборудване и с по-добри от средните битови условия. — Тя взе детската играчка. — Трябва да съм полудяла, та да не съм доволна.

— Тогава ми кажи какво толкова те е подлудило?

Нацупила устни, Тейт завъртя пумпала.

— Ти никога не си се гмуркала. Трудно е да се обясни на човек, който никога не е слизал долу, който не го е виждал с очите си.

Лорейн седна и подпря крака на ръба на масата. Цветна татуировка на еднорог се виеше по вътрешната част на глезена й.

— Имам малко време. Защо не опиташ?

— Това не е никакво търсене на съкровища — започна Тейт. Гласът й трепереше от раздразнение, насочено изцяло към самата нея. — Само компютри, машини, роботика и… по свой начин е чудесно. Очевидно е, че без това оборудване никога нямаше да намерим „Джъстин“, нито да я разработим. — Нова вълна на раздразнение я накара да стане и да отиде до илюминатора, който й предлагаше единствената и твърде мизерна гледка към морето. — Никой не би могъл да я изтръгне от дъното и да я изучи без машините. Налягането и температурата правят невъзможно гмуркането на тази дълбочина. Проста биология и елементарна физика. Знам, че е така. Но, по дяволите, Лорейн, искам да сляза долу! Искам да я докосна. Искам да разровя пясъка със собствените си ръце и да намеря някой предмет от вчерашния ден на човечеството. Дроидът на Бауърс е единственият, който се забавлява.

— Да бе, и все се перчи по тоя повод.

— Знам, че звучи глупаво. — И тъй като наистина звучеше така, тя успя да се усмихне, когато се обърна към Лорейн. — Но да се гмуркаш край потънал кораб, да си там, до него, е наистина страхотно. А всичко това е толкова стерилно. Не предполагах, че ще се чувствам така, но всеки път, когато идвам тук да си върша работата, си спомням как беше преди. Първото ми гмуркане, първият потънал кораб, управлението на смукача, ваденето на конгломерат. Всичките рибки, коралите, тинята и пясъкът. Работата, Лорейн, елементарното физическо усилие. Чувстваш се сякаш си част от всичко. — Тя разпери ръце, после ги свали безжизнено. — Това тук изглежда толкова студено, толкова насилствено и безлично…

— И толкова научно? — вметна Лорейн.

— Наука без лично участие, за мен поне. Помня как намерих първата си сребърна монета. Испанска. Работехме по един кораб, който бяхме открили в Карибите. — Тя въздъхна и седна отново. — Бях на двайсет. За мен това бе едно пълно със събития лято. Открихме испански галеон, после го загубихме. Влюбих се и ми разбиха сърцето. Оттогава не съм била толкова силно обвързана с нещо или с някого. Не съм искала да бъда.

— Заради кораба или заради мъжа?

— И заради двете. В рамките на няколко седмици изживях пълно щастие и дълбока мъка. Трудно изпитание, когато си на двайсет. Същата есен се върнах в колежа с ясно поставени цели. Да си взема дипломата и да бъда най-добрата в моята област. Да се занимавам точно с това, с което се занимавам сега, и да спазвам разумна, професионална дистанция. И ето ме сега, осем години по-късно, седя и се чудя дали не съм допуснала ужасна грешка.

Лорейн вдигна високо едната си вежда.

— Не ти допада работата?

— Обичам работата си. Просто ми е трудно като гледам как машините вършат най-хубавата част от нея. И ме държат на въпросната разумна, професионална дистанция.

— На мен не ми звучи като кой знае каква криза, Тейт. Струва ми се, че просто трябва да си вземеш бутилките и да се позабавляваш. — Тя заразглежда ноктите си, които явно бе лакирала съвсем скоро. — Ако това е твоето определение за приятно прекарване. Кога за последен път си била в отпуска?

— Ами, я да видим… — Тейт се облегна назад и затвори очи. — Трябва да е било преди около осем години, ако не броим няколкото уикенда и Коледите, които съм прекарвала у дома.