Матю зарея поглед към студеното сиво море.

— Тук жените са малко кът.

— Ти ела с мен в Квебек, Матю. Ще ти покажа къде да намериш хубаво пиене и хубаво чукане.

— По-добре спри да мислиш за секс, Лару. Както върви, ще висим тук още цял месец.

— Щом не ми остава нищо освен мисленето, смятам да си го задържа — извика Лару, докато Матю се отдалечаваше. И като се ухили под мустак, извади безценната си кесийка за тютюн и си сви една от любимите си дебели, отвратително смърдящи цигари. На момчето му трябваше опека, мъдростта на по-възрастен мъж и едно добро чукане.

Онова, от което се нуждаеше Матю, бяха кат топли дрехи и още една доза кафе. Първото намери в каютата си. Навлякъл дънки и пуловер, той прехвърли пощенските пликове, затиснати под един камък върху малката масичка, която му служеше за бюро.

Сметки, разбира се. Медицински, наемът на апартамента на Бък във Флорида, адвокатът, когото Матю бе ангажирал да уреди сметките, след като Бък бе потрошил един бар във Форт Лодърдейл, последният отчет от последния рехабилитационен център, в който бе вкарал чичо си с надеждата да го откаже от пиенето.

Самотното писмо му донесе все пак някаква радост.

„Рей и Марла“ — помисли си той и седна с остатъка от кафето си, предвкусвайки удоволствието. Веднъж на месец, в дъжд и пек, където и да бе той, те го намираха с писмата си.

Не бяха го разочаровали нито веднъж за осем години.

Както обикновено го чакаше приказливо писмо от няколко страници. Завъртяният женствен почерк на Марла изпъкваше до нетърпеливите драсканици, които Рей бе добавял във вид на бележки и послания в полето. Преди около пет години се бяха преместили близо до Северна Каролина и си бяха построили вила в селски стил откъм проливната страна на остров Хатерас. Марла изпъстряше писмата си с описания на Рей, който се мотаел безцелно из къщата, и със своя късмет, добър или лош, в градинарските постижения. Помежду това се вплитаха и подробности от морските им приключения. Пътуванията им до Гърция, Мексико, Червено море, както и гмурканията, които си организираха от време на време покрай бреговете на двете Каролини.

И, разбира се, пишеха за Тейт.

Матю знаеше, че тя наближава трийсетте, че работи по доктората си, че се присъединява към различни експедиции. Въпреки това си я представяше такава, каквато я помнеше от онова отдавна отминало лято. Млада, свежа и пълна с обещания. Сетеше ли се за нея през годините, усещаше едно смътно потрепване в сърдечната област, което го караше да се усмихва с носталгия. В съзнанието му Тейт и дните им заедно бяха придобили някакъв мътен блясък със златиста отсянка. Почти прекалено съвършен на фона на действителността.

Отдавна бе престанал да мечтае за нея.

Чакаха го дългове за изплащане, както и планове за осъществяване, макар и все още в неясното бъдеще.

Матю с наслада попиваше всяка дума на всяка страница. Очакваната покана да ги посети докосна някаква струна в душата му, струна, която го изпълни с копнеж и горчивина едновременно. Преди три години бе насилил Бък да отидат. Четиридневната визита далеч не се бе оказала успешна.

И все пак той още си спомняше колко добре се бе чувствал, зареял поглед във ведрите води на пролива през ветрилата на боровете и дафиновите дръвчета, докато гозбите на Марла галеха обонянието му, а Рей говореше за следващия потънал кораб и за следващия голям удар, който им предстоял. Докато Бък не успя да стигне до Окракоук, вмъквайки се гратис на ферибота, и не се напи като свиня.

Нямаше никакъв смисъл да ходи там пак. Да унижава себе си и да поставя семейство Бомон в неудобно положение. Стигаха и писмата.

Когато отгърна на последната страница, рачешкият почерк на Рей рязко и болезнено върна Тейт и онова лято в Карибите в центъра на вниманието му.

„Матю, тревожи ме нещо, което не съм споделил с Марла. Ще го направя, но първо исках да разбера какво мислиш ти. Знаеш, че Тейт е в Тихия океан и работи за проект «Морско проучване». Беше много развълнувана от назначението си. Както и ние. Но преди няколко дни проучвах едни акции за стар мой клиент. Смятах сам да инвестирам в «Морско проучване», нещо като личен принос към успеха на Тейт. Открих, че компанията е разклонение на «Трайдънт», която от своя страна е част от корпорация «Вандайк». Нашият Вандайк. Очевидно е, че имах основания да се разтревожа. Нямам представа дали Тейт знае. Дълбоко се съмнявам. Вероятно няма защо да се тревожа. Не мога да допусна, че Сайлъс Вандайк би се заинтересувал лично от един от морските си археолози. Едва ли въобще си я спомня, а и да я помни, не мисля, че това би имало значение за него. Въпреки това мисълта, че тя е толкова далеч и че е дори косвено свързана с него, не ми дава мира. Още не съм решил дали трябва да се свържа с Тейт и да й кажа какво съм научил, или да оставя нещата както са. Много бих искал да разбера ти какво мислиш по въпроса.

И бих искал да го разбера лично, Матю, ако имаш някаква възможност да отскочиш до Хатерас. Има и нещо друго, за което държа да поговорим. Само преди няколко седмици направих невероятно откритие — нещо, което търся вече осем години. Искам да ти го покажа. Когато това стане, се надявам да споделиш вълнението ми. Матю, връщам се да търся «Изабела». Имам нужда от теб и Бък. Моля те, ела на Хатерас и хвърли едно око на откритието ми преди да отхвърлиш идеята.

Тя е наша, Матю. Винаги е била наша. И е време да си я вземем.

С обич, Рей“

Божичко! Матю се върна в началото на страницата и я прочете втори път. Рей Бомон знаеше как да пуска бомби. В няколко кратки параграфа бе навързал динамит, чиито експлозии започваха с Тейт, минаваха през Вандайк и свършваха с „Изабела“.

Да се върне? Обзет от внезапна ярост, Матю удари писмото в масата. Проклет да е, ако се върне и извади от прахта най-големия си и потресаващ провал. Този бе животът му, нали? Такъв, какъвто бе. Не му трябваха стари призраци, които да го примамват към блясъка на златото.

Вече не бе търсач на потънали съкровища. Той скочи от стола и закрачи из тясната каюта. Нито искаше, нито му бе притрябвало да бъде. Някои хора живееха от мечти. Някога и той бе такъв… И не възнамеряваше отново да бъде.

Пари му трябваха на него, пари и време. Когато и двете неща се озовяха в джоба му, щеше да довърши онова, което бе започнато преди половин живот над мъртвото тяло на баща му. Щеше да намери Вандайк и да го убие.

А колкото до Тейт, тя не беше негова грижа. Някога й бе направил голяма услуга, спомни си Матю и се намръщи, загледан в писмото на масата. Най-голямата услуга в живота й. Ако е оплескала нещата, забърквайки се в някоя от мръсните игри на Вандайк, сама да се оправя. Вече е голяма жена, нали така? С първокласно висше образование и куп лъскави степени. Всичко това дължеше на него, мама му стара, и никой нямаше правото да го кара да се чувства отговорен за нея.

Но тя бе пред очите му, такава, каквато бе тогава — изпълнена с благоговение пред всяка сребърна монетка, усмихната в прегръдките му, храбро изправена пред акулата с водолазния нож в ръка.

Той изруга отново, изруга злобно. После още веднъж, тихо. Заряза писмото и чашата с кафе на масата и тръгна към каютата, където бе инсталирана радиостанцията. Трябваше да се обади на няколко места.



Тейт влезе в помещението, което екипажът бе нарекъл „Епицентър“. Беше претъпкано с компютри, клавиатури, монитори. Сонарният циферблат просветваше в зелено с движението на стрелката. Дистанционните за камерите, които правеха стереоснимки, бяха поставени на леснодостъпни места.

В момента обаче помещението се използваше повече като клуб за подрастващи, отколкото като научна лаборатория.

Дарт и Бауърс се бяха заврели в един ъгъл и се бореха със скуката, като мъчеха компютъра с един от поредните варианти на „Смъртоносна битка“11.

Беше късно, почти полунощ, и тя отдавна трябваше да е в каютата си, сладко заспала или заета с работа по дисертацията си. Но така и не можа да си намери място, а Лорейн бе в отвратително настроение. Каютата й се бе сторила твърде малка за двете.

Тейт награби шепа от бонбоните на Дарт и седна да погледа участъка от морско дъно, който се виждаше на монитора.

„Толкова е тъмно — лениво си помисли тя. — И студено.“ Миниатюрни светещи рибки си търсеха храна. Движеха се бавно, заобиколени от фосфоресциращи точки, които приличаха на звезди. Мекият гладък утаечен слой на морската равнина не предлагаше нищо интересно. И все пак живот имаше. Тя видя един морски червей, съвсем малко по-сложен от примитивно стомахче, да се плъзва в обсега на камерата. Огромните очи на една цистосома я накараха да се усмихне.

„По свой си начин това също е една приказна страна“ — помисли си Тейт. В никакъв случай не бе пустинята, за каквато я бяха смятали не един и двама океанографи навремето. И със сигурност не бе бунището, за каквото някои индустриални компании предпочитаха да я смятат. Вярно, че бе лишена от цветове, но тези чудновато прозрачни пулсиращи рибки и животинки я превръщаха в царство на тайнствата.

В безвремието и вечността й Тейт намираше някакво успокоение. Мониторът я унасяше като късна прожекция на стар филм, докато тя почти не задряма на стола.

После запримигва, докато подсъзнанието й се мъчеше да предаде на очите й онова, което ставаше пред тях.

Корал, раци. Те колонизираха всичко, което им паднеше. И в момента бяха заети точно с това. Дърво е, осъзна тя и се наведе напред. Корпус на кораб, покрит с обитателите на големите морски дълбочини.

— Бауърс!

— Ей сега, Тейт, първо трябва да довърша това момче.

— Бауърс, ела!

— Какво си се разбързала толкова? — Сбърчил чело, той се завъртя със стола си към нея. — Никой няма да ти избяга. Мама му стара! — Втренчен в монитора, той плъзна стола си напред и занатиска необходимите копчета, които да спрат движението на камерата.