— Знам. — Тя примигна, преглъщайки сълзите си. — Само дето е толкова лесно да го видиш, да си представиш какво са преживели, какво са чувствали…

— За теб е лесно. — Той се протегна през масата и непохватно потупа ръката й. — Точно затова си толкова добър учен. Всички знаем как да изчислим цифрите и фактите. Но на много от нас ни липсва въображение.

Искаше му се да има кърпичка, която да й предложи. Или още по-добре, да има смелостта да избърше самотната сълза, която се плъзгаше по бузата й. Вместо това Хейдън прочисти гърлото си и се върна към изчисленията.

— Смятам да предложа да се преместим с десет градуса на юг-югозапад.

— Така ли? И защо?

Доволен, че е попитала, Хейдън се зае да й обяснява.

Тейт стана и се премести зад него, за да вижда през рамото му екраните и нетърпеливо надрасканите бележки. От време на време поставяше ръка на рамото му или се привеждаше да види по-добре или да зададе някой въпрос.

Всеки път, когато го направеше, сърцето на Хейдън прескачаше един удар. Наричаше се глупак, дори застаряващ глупак, но това никак не влияеше на пулса му.

Усещаше мириса й. Всеки път, когато тя се засмееше с ниския си небрежно сексапилен смях, главата му се замайваше. Обичаше всичко в нея — ума й, сърцето й, а когато си позволяваше да пофантазира, и приказно кръшното й тяло. Гласът й бе като мед.

— Чу ли?

Как можеше да чуе нещо друго освен гласа й, след като изцяло се бе потопил в звука му?

— Какво?

— Не чуваш ли? — Тя посочи нагоре, откъдето идваше звукът на самолетни двигатели. — Сигурно носят храната. Ставай, Хейдън. Да идем горе на слънце и да позяпаме.

— Ама аз още не съм приключил с…

— Хайде де. — Засмяна, тя го сграбчи за ръката и го дръпна да стане. — Заврял се тук като някаква къртица. Няколко минути на палубата няма да ти навредят.

Разбира се, той тръгна с нея. Чувстваше се като молец, следващ пеперуда. Краката й бяха страхотни. Знаеше, че не бива да ги зяпа така, но невероятният оттенък на алабастър го зашеметяваше. Да не говорим за омайващото петънце, скрито в сгъвката на дясното й коляно.

Искаше му се да го докосне с устни. Само от мисълта да го направи и че действието му може да бъде посрещнато благосклонно, му се зави свят.

Наруга идиотизма си и си напомни, че ги делят тринайсет години. Носеше отговорност за нея и за експедицията.

Тя бе на борда на „Номад“ благодарение на препоръката, дошла директно от „Трайдънт“, чрез Посейдоновия филиал. Той се бе съгласил с радост. В края на краищата допреди няколко години тя бе неговата най-добра и най-обещаваща студентка.

Как си играеше слънцето с косата й — сякаш разпръскваше златна роса през червен пламък.

— Още един! — извика Тейт и заръкопляска заедно с другите от екипажа, когато поредният пакет се пльосна зад кърмата.

— Довечера ни чака кралска трапеза. — Лорейн, чието сочно дребно тяло бе напъхано във впита блузка без гръб и тесни шорти, се облегна на парапета. На долната палуба няколко моряци вече се качваха в надуваема лодка. — Да не забравите нещо, момчета! Дала съм поръчка за малко „Фюм Блан“, Тейт — намигна тя, после се обърна и запримигва с позлатените си ресници към Хейдън. — Докторе, къде се бяхте скрили вие двамката?

— Хейдън проверява някои изчисления. — Тейт се наведе над парапета и загледа лодката, която се бе отправила да прибере провизиите. — Надявам се, че не са забравили за шоколада.

— Ядеш сладки работи само защото си депресирана.

— А пък ти завиждаш, защото ти се лепят директно на задника.

Лорейн нацупи устни.

— Задникът ми си е страхотен. — Тя прокара пръст по въпросната част от анатомията си и надолу по бедрото и хвърли лукав поглед към Хейдън. — Нали така, докторе?

— Остави Хейдън на мира — започна Тейт и изписка, защото някой я сграбчи изотзад.

— Край на първи рунд. — Бауърс, жилав и мускулест, я вдигна на ръце. Докато останалите ръкопляскаха, той се втурна към едно от монтираните въжета. — Време за плуване, кексче медено!

— Ще те убия, Бауърс! — Тя знаеше много добре, че любимото занимание на специалиста им по роботика и компютри са закачките. Все още заливайки се от смях, тя направи немощен опит да се освободи. — Този път не се шегувам.

— Луда е по мен. — Той уви въжето около мускулестата си ръка. — По-добре се дръж здраво, моме кукурузена.

— Как става така, че все с мен се захващаш?

— Щото сме страхотна двойка. Дръж въжето. Аз Тарзан, ти Джейн!

Тейт се хвана за въжето и задържа дъх. Докато тарзанският крясък на Бауърс звънтеше в ушите й, тя се отблъсна заедно с него в празното пространство. Изкрещя от удоволствие. Безкрайната шир на морето се наклони под нея и когато въжето стигна върха на параболата си, Тейт се пусна. Въздухът изсвистя покрай нея, морето се втурна насреща й. Чу как Бауърс кряка като луд секунда преди да се вреже във водата.

Бе освежително хладна. Остави я да я обгърне изцяло, преди да зарита с крака към повърхността.

— Само 8,4 от японския съдия, Бомон, но те са си придирчиви по природа — намигна й Бауърс, после заслони очи. — О, боже всемогъщи, задава се Дарт! Всички вън от басейна!

От парапета Хейдън гледаше как Тейт и помощниците му лудуват като деца в междучасие. Почувства се стар и тромав.

— Хайде, докторе. — Лорейн му отправи една от флиртаджийските си усмивки. — Защо да не се топнем и ние?

— Лош плувец съм.

— Ами сложи си пояс, а още по-добре, може да използваш Дарт вместо дюшек.

Това го накара да се усмихне. В момента Дарт се плацикаше в Тихия океан като издута коркова тапа.

— По-добре само да погледам.

С все същата усмивка Лорейн сви голите си рамене.

— Както искаш.



На повече от три хиляди мили от мястото, където Тейт лудуваше в кристалната прегръдка на Тихия океан, Матю трепереше в ледените води на Северния Атлантически океан.

Фактът, че оглавяваше екипа по изваждане, не гъделичкаше гордостта му. С годините си бе пробил път нагоре в компанията „Фрик Салвидж“, залавяйки се с всяка задача, която носеше някакви пари. Сега отговаряше за подводните разкопки и прибираше десет процента от нетната печалба.

Освен това мразеше работата си и в червата.

Нищо не бе по-противно за гордостта на един търсач от това да е в екипажа на голям и грозен кораб, чиято задача е да вади метални останки от дъното на морето. Нито злато, нито съкровища щяха да открият на борда на „Уверен“. Плавателният съд от времето на Втората световна война бе покрит с вледенената кал на Северния Атлантически океан и нямаше друга стойност освен стойността на метала, от който беше направен.

Често, когато чувстваше пръстите си като ледени шушулки, а устата му посиняваше от студ, той си спомняше за дните, когато се бе гмуркал колкото за печалба, толкова и за удоволствие.

В топли огледални води, сред пъстри като скъпоценни камъни рибки. Помнеше чувството, изпълвало го при особения проблясък на златото или при вида на почернял сребърен диск.

Но търсенето на потънали съкровища бе удоволствие, а той имаше да плаща дългове. Лекари, адвокати, центрове за рехабилитация. Боже, колкото повече работеше, толкова повече дължеше. Ако преди десет години някой му бе казал, че животът му ще се превърне в омагьосан кръг от работа и плащане на сметки, щеше да му се изсмее в лицето.

Вместо това бе открил, че животът се смее в неговото.

Сигнализира на екипа си през мътилката. Беше време да започнат с бавното си издигане към повърхността. Проклетият грозник „Уверен“ лежеше на едната си страна, вече наполовина оголен от резачките на екипажа. Матю спря на първото място за почивка и се загледа в кораба, сипвайки сол в собствените си рани.

Някога бе мечтал за галеони и бойни кораби. Капери, пръскащи се по шевовете от злато и сребро. И още по-лошо, бе намерил един. И го бе изгубил. Както и всичко останало.

А сега не бе много повече от боклукчия, който събира старо желязо. Тук морето беше като пещера — тъмно, враждебно, почти безцветно, студено като рибешка кръв. Човек така и не успяваше да се почувства човешки в тези води, нямаше го усещането за свобода и безтегловност, което чувстваше гмуркачът в живите морета, само отчужденост и враждебност в среда, където няма какво друго да видиш освен същества, които изяждат и на свой ред биват изяждани.

Едно необмислено движение пропусна ледена струйка надолу по врата му, което му напомни, че независимо дали му харесва, или не, все пак е човек.

Той се придвижи до следващото място за почивка, като си напомняше да не бърза. Колкото и студена да бе водата, колкото и досадно да бе гмуркането, това бе царството на биологията и физиката. Веднъж, преди пет години, пред очите му един небрежен водолаз бе припаднал на палубата и бе умрял в мъки, защото бе решил да пропусне местата за почивка. Такова преживяване не влизаше в плановете на Матю.

Щом се качиха на борда, той посегна към горещото кафе, което му предложи един от помощниците по кухня. Когато зъбите му спряха да тракат, даде нарежданията си на следващия екип. Имаше твърдото намерение да каже на Фрик, че хората му ще получат премии за това пътуване, та каквото ще да става.

Доставяше му истинско удоволствие, че е взел страха на онова стиснато копеле Фрик. Достатъчно, за да бръкне по-дълбоко в джобовете си.

— Дойде пощата. — Помощникът, мършав френски канадец, когото знаеха само с името Лару, пое бутилките на Матю. — Оставих твоята в каютата ти. — Той се ухили, излагайки на показ лъскавия си златен преден зъб. — Едно писмо, много сметки. А аз получих шест писма, от шест любими. Може да ти дам едно. От Марсела. Не е много хубава, но те чука, докато ослепееш, оглушееш и онемееш. А, искаш ли?

Матю свали плътно прилепващата качулка на костюма си. Мразовитият въздух погали студено ушите му.

— Аз сам си избирам жените.

— Какво чакаш тогава? Трябват ти на тебе едно-две хубави чукания, Матю. Лару забелязва тези неща.