И тя беше една от тях.

За по-хубав ден не можеше и да се мечтае. Водата на Тихия океан блестеше като син скъпоценен камък. А отдолу, на дълбочина, където светлината на слънцето не проникваше никога, а човек не би посмял да отиде, лежеше „Джъстин“ със своето съкровище.

Седнала в шезлонга си, Тейт нагласи лаптопа на коленете си и се зае да довърши писмото до родителите си.

„Ще я намерим. Корабът ни е оборудван с най-добрата екипировка, която съм виждала. Дарт и Бауърс нямат търпение да пуснат робота си в действие. Кръстихме го «Шонси». Не знам защо. Но разчитаме много на малкия приятел. Докато не намерим «Джъстин» и не започнем разкопките, задълженията ми са леки. Всички се включват в общата работа, но точно сега имаме много свободно време. А храната, мамо, е направо невероятна. Очакваме днес да получим доставка по въздуха. Успях да очаровам готвача достатъчно, за да ми даде няколко рецепти, но ще трябва да намалиш количеството на продуктите, защото тук се готви за почти трийсет души.

Вече ще стане месец, откакто сме в открито море, и естествено се появиха първите разправии. Критикуваме се един друг, караме се и се сдобряваме като истинско семейство. Имаме си дори влюбени. Мисля, че ви казах за Лорейн Рос, химичката, с която сме в една каюта. Помощник-готвачът Джордж здраво си е паднал по нея. Много са сладки. Другите флиртове според мен са повече за убиване на времето и ще заглъхнат от само себе си, щом започне истинската работа.

Засега времето е на наша страна. Чудя се как ли е у дома. Предполагам, че азалиите ще цъфнат до няколко седмици, както и магнолиите. Липсват ми, както и вие. Знам, че скоро се отправяте на пътешествието до Ямайка, така че се надявам да получите това писмо преди да сте вдигнали котва. Навярно ще успеем да съгласуваме разписанията си през есента.

Ако всичко мине добре, дисертацията ми ще е готова дотогава. С най-голямо удоволствие бих се гмурнала няколко пъти у дома.

А сега трябва да свършвам. Хейдън е решил да прегледа отново картите, а аз съм сигурна, че малко помощ няма да му е излишна. Няма да идват за пощата преди края на седмицата, така че писмото ми няма да тръгне преди това. Да не забравите да пишете! Писмата тук са като истинско злато. Обичам ви.

Тейт“

Не бе споменала скуката, помисли си Тейт, докато носеше лаптопа към каютата, която делеше с Лорейн. Или самотата, която те връхлиташе без предупреждение, когато си заобиколен от ширнала се във всички посоки вода. Знаеше, че мнозина от екипажа са започнали да губят надежда. Времето, парите и енергията, вложени в тази експедиция, бяха значителни. Ако се проваляха, щяха да изгубят спонсорите си, дела си от съкровището, както и, най-важното, своя шанс да влязат в историята.

Влезе в тясната каюта и автоматично се зае да събира нахвърляните по пода тениски, шорти и чорапи. Лорейн може и да бе превъзходен учен, но извън лабораторията беше разхвърляна като ученичка в горните класове. Тейт натрупа дрехите върху неоправената койка на Лорейн, сбърчила нос от тежкия парфюм, който се усещаше във въздуха.

Лорейн очевидно твърдо бе решила да побърка бедния Джордж.

Все още не преставаше да се чуди и да се забавлява от факта, че двете с Лорейн бяха успели да станат приятелки. Едва ли имаше други две по-различни жени на света. Колкото Тейт бе прибрана и прецизна, толкова Лорейн бе небрежна и разхвърляна. Тейт бе целенасочена, Лорейн — непростимо мързелива. През годините след завършването на колежа Тейт бе имала само една сериозна връзка, която бе приключила с приятелски чувства, а Лорейн бе минала през два неприятни развода и безброй краткотрайни връзки.

Съквартирантката й бе миниатюрна, подобна на фея жена с много извивки по тялото и ореол от златна коса. Не би запалила и Бунзенова горелка, без преди това да се е гримирала по всички правила на изкуството и ако не носи подходящите аксесоари.

Тейт беше висока, слаба и едва в последно време бе оставила правата си червена коса да израсте до раменете. Рядко си правеше труда да се гримира и бе принудена да се съгласи с твърдението на Лорейн, че е оперирана от чувство за мода.

Преди да излезе от каютата не си и помисли да се огледа в огромното огледало, което Лорейн бе закачила на вратата.

Тръгна наляво към металните стълби, които щяха да я изведат на горната палуба. Трополенето и хрипливите звуци, които се чуваха отгоре, я накараха да се усмихне.

— Хей, Дарт!

— Кажи. — Дарт рязко спря и се обърна. Приличаше на санбернар с наднормено тегло. Тъмнорусата му коса висеше над простодушните му кафяви очи. Усмихнеше ли се, към обичайната му двойна брадичка се прибавяше още една. — Как е?

— Бавно. Тъкмо се качвам да видя дали Хейдън ще иска помощ.

— Мисля, че е там, заровен до шия в бумагите си. — Дарт отново отметна косата си. — Бауърс тъкмо ме смени при Епицентъра, обаче след няколко минути се връщам.

Интересът на Тейт се събуди веднага.

— Нещо интересно на екрана?

— Не е „Джъстин“. Но Лиц е горе и получава оргазъм след оргазъм. — Дарт сви рамене. Ставаше дума за морския им биолог. — Бая интересни животинки има, слезеш ли под хиляда метра. Някакви раци направо му взеха акъла.

— Това му е работата — каза Тейт, макар напълно да разбираше Дарт. Никой не обичаше студения и взискателен Франк Лиц.

— Това не го прави по-малък гадняр.

— Аха.

Тейт тръгна към работното помещение на доктор Хейдън Дийл. Два от компютрите жужаха. Дългата маса, прикрепена към пода, бе покрита с разтворени книги, бележки, копия от корабни дневници и товарителници и карти, затиснати при ъглите с още книги.

Наведен над тях, взирайки се през очила с черни рогови рамки, Хейдън се бе заел с нови пресмятания. Тейт знаеше, че той е изключителен учен. Беше чела статиите му, бе ръкопляскала на лекциите му, бе гледала многократно документалните му филми. А това, че бе добър човек, съвсем го издигаше в очите й.

Беше четирийсетинагодишен. Тъмнокестенявата му коса бе прошарена със сиво и се завиваше по краищата. Очите му зад очилата бяха с цвета на пчелен мед и най-често гледаха разсеяно. Тънки бръчици излизаха от ъгълчетата на очите, други пресичаха челото му — резултат от дългите години самоусъвършенстване. Беше висок, плещест и съвсем мъничко непохватен. Както обикновено, ризата му беше измачкана.

Тейт си помисли, че прилича малко на наближаващ средната възраст Кларк Кент10.

— Хейдън?

Той изсумтя. Тъй като това бе повече, отколкото бе очаквала, Тейт седна срещу него, сложи ръце на масата и почака, докато той не спря да си мърмори сам.

— Хейдън? — каза отново.

— Какво? — Примигвайки като бухал, той вдигна глава, усмихна се и лицето му стана ненатрапчиво чаровно. — Здрасти. Не те чух да влизаш. Пресмятам наново отклонението. Мисля, че сме встрани, Тейт.

— Така ли? И колко?

— Тук и малкото е много. Реших да започна отначало. — Сякаш подготвяйки се за някоя от широко посещаваните си лекции, той подравни листовете пред себе си. — Параходът със странични колела „Джъстин“ е напуснал Сан Франциско сутринта на осми юни 1857 година на път за Еквадор. На борда му е имало сто деветдесет и осем пътници и шестдесет и един членен екипаж. В добавка към личните вещи на пътниците той е превозвал и двайсет милиона долара в злато. Кюлчета и монети.

— Добри времена са били тогава в Калифорния — промърмори Тейт. Беше чела товарителниците. Дори за човек, прекарал по-голямата част от живота си да изучава съкровищата и да се гмурка в търсене на такива, съдържанието им я бе смаяло.

— Минал е по този маршрут — продължи Хейдън и натисна няколко клавиша на компютърната клавиатура, които извикаха графиката, отразяваща пътя на обречения параход на юг през Тихия океан. — Акостирал е в пристанището на Гуадалахара, където са слезли едни пътници и са се качили други. Напуснал е пристанището на деветнайсети юни с двеста и двайсет пътници на борда.

Той се разрови из копия от вестникарски изрезки.

„Джъстин“ бил хубав кораб и настроението било празнично — цитира той. — Времето било тихо и горещо, а небето ясно като кристал.

— Прекалено тихо — каза Тейт, представяйки си съвсем ясно настроението и надеждата. Елегантно облечени мъже и жени се разхождат лениво по палубата. Децата се смеят и вероятно се взират в морето за подскачащи делфини или за фонтана на някой кит.

„Един от оцелелите отбелязва блестящия, почти невъзможно красив залез на двайсет и първи юни вечерта — продължи Хейдън. — Въздухът бил неподвижен и много тежък. Било горещо. Повечето го сравняват с горещините по екватора.“

— Но в такъв случай капитанът е трябвало да знае какво ги очаква.

— Би трябвало. — Хейдън сви рамене. — Нито той, нито дневникът му са преживели корабокрушението. Но няколко часа след този прекрасен залез дошли ветровете. А след тях и вълните. Според посоката и скоростта им, корабът се е озовал тук. — Той придвижи компютърния образ на „Джъстин“ в югозападна посока. — Следва да предположим, че капитанът би го насочил към суша, по всяка вероятност към Коста Рика, където да изчакат преминаването на бурята. Но с петнайсетметрови вълни, които блъскат кораба му, шансовете им са били нищожни.

— През цялата нощ и през целия следващ ден са се борили с бурята — добави Тейт. — Пътниците са ужасени, децата плачат. Било е трудно да различиш деня от нощта, дори да чуеш собствените си молитви. Ако си бил достатъчно смел или достатъчно уплашен, за да гледаш, си щял да видиш единствено стени от вода.

— През нощта на двайсет и седми „Джъстин“ вече се разпадала — продължи Хейдън. — Нямало надежда да я спасят, нито да стигнат с нея до сушата. Сложили жените, децата и ранените в спасителните лодки.

— Мъжете целуват за сбогом жените си — тихо каза Тейт. — Бащи прегръщат децата си за последен път. И всички знаят, че трябва да стане чудо, за да се спаси някой от тях.

— Спасили се само петнайсет. — Хейдън се почеса по бузата. — Една от спасителните лодки надхитрила урагана. Ако не бе станало така, нямаше да разполагаме дори и с малкото данни за местонахождението на кораба. — Той вдигна глава и се стресна, забелязал сълзите в очите на Тейт. — Случило се е преди много време, Тейт.