Нора Робъртс - Проклятието на Анжелик

После, съвсем внезапно, бе придобил много. Жена, която го обичаше, слава и богатство, които го чакаха зад ъгъла. Успехът, онзи успех, в чието съществуване никога не бе вярвал напълно, за кратко бе негов. Отмъщението, за което бе мечтал девет години, се бе оказало на една ръка разстояние.

Сега бе загубил всичко това — жената, богатството, дори дреболиите, които някога бе смятал за достатъчни. Толкова трудно е да загубиш, след като си спечелил.

— Матю.

Рей седна на високото столче до него.

— Благодаря, че слезе.

— Няма нищо. Ще пия една бира — каза той на бармана. — Още една за теб, Матю?

— Аха, защо не? — Това бе само началото на планираната от него дълга нощ на безпаметно пиянство.

— Последните няколко дни така и не се видяхме — започна Рей, после чукна бутилката си в тази на Матю. — Мислех, че ще се засечем в болницата. Въпреки че не бяхме там толкова често, колкото би ни се искало. На Бък не му е до компания.

— Така е. — Матю надигна бутилката и остави изстудената бира да се излива в гърлото му. — Дори и с мен не иска да говори.

— Съжалявам, Матю. Не е прав да си го изкарва на тебе. Ти нищо не можеше да направиш.

— Не знам кое приема по-тежко — крака или „Маргерит“. — Матю помръдна рамото си. — Май няма значение.

— Той пак ще се гмурка — заяви Рей и прокара пръст по влагата, кондензирана по бутилката. — Доктор Фарж каза, че физическото му възстановяване се движи по-бързо от предвиденото.

— Това е едно от нещата, за които исках да говоря с теб. — Нямаше как да го отлага повече. Би предпочел първо да се напие до безсъзнание, но това малко удоволствие щеше да почака. — Разрешиха да го преместя в Чикаго. Утре.

— Утре? — Разкъсван между радостта и тревогата, Рей тропна бирата си на бара. — Толкова скоро? Не знаех, че вече си уредил нещата.

— Фарж каза, че нямало смисъл да отлагаме повече. Достатъчно силен бил да издържи пътуването, а и колкото по-скоро го поеме специалистът, толкова по-добре.

— Това е страхотно, Матю! Наистина. Ще се обаждаш, нали? Бихме искали да знаем как вървят нещата. Двамата с Марла ще дойдем веднага щом сметнеш, че е готов да ни види.

— Ти си… ти си най-добрият приятел, който е имал някога — внимателно каза Матю. — За него ще означава много, ако дойдеш да го видиш, когато ти се отвори възможност. Знам, че сега е доста трудно да се говори с него, но…

— Не се притеснявай за това — каза тихо Рей. — Когато човек е имал достатъчно късмет да си спечели такъв приятел, той не го зарязва само защото времената са тежки. Ще дойдем, Матю. Тейт най-накрая реши да се върне в колежа през септември. Но съм сигурен, че с удоволствие ще дойде с нас още през първата ваканция.

— Връща се в колежа през септември? — промърмори Матю.

— Да, двамата с Марла сме доволни, че в крайна сметка реши да не отлага. Толкова е разстроена от цялата тази история, че не виждам какво би й се отразило по-добре от връщането към предишните й занимания. А и не спи добре. Тейт е твърде млада, за да се сблъсква с онова, с което се сблъскахме през последните дни. За нея, ще е най-добре да се съсредоточи върху учението.

— Прав си.

— Не искам да си пъхам носа, Матю… Но имам чувството, че двамата с Тейт сте се посдърпали или нещо такова.

— Нищо особено. — Матю направи знак на бармана, че иска още една бира. — Ще се оправи.

— Не се и съмнявам. Тейт е разумно момиче със силна воля. — Рей се намръщи, забил поглед в мокрите кръгчета, които бутилката му бе оставила по плота на бара. Преплитащи се кръгове. — Матю, аз не съм сляп. Знам, че двамата бяхте започнали нещо.

— Прекарвахме си добре заедно — прекъсна го Матю. — Нищо сериозно. — Той погледна Рей и отговори на незададения въпрос, като повтори: — Нищо сериозно.

Рей кимна с облекчение.

— Надявах се, че мога да имам доверие на чувството ви за отговорност. Знам, че Тейт вече не е дете, но един баща не може да не се тревожи.

— И не би искал тя да се хване с някой като мен.

Рей го погледна и с известна изненада видя студения присмех в очите му.

— Не е вярно, Матю. Бих съжалявал, ако на този етап от живота си Тейт се хване сериозно с когото и да било. При определени условия тя е способна да се откаже от всичко, което се е надявала да постигне в живота. Радвам се, че не го прави.

— Хубаво. Страхотно.

Рей въздъхна дълбоко. Нещо, за което дори не бе помислял, бе изскочило на бял свят и го бе цапнало в лицето.

— Ако знаеше, че си влюбен в нея, Тейт нямаше да се върне в Северна Каролина.

— Не знам за какво говориш. Казах ти, че просто си прекарвахме добре. — Но съчувствието в очите на Рей го накара да се извърне настрана и да скрие лице в дланите си. — По дяволите! Какво трябваше да направя? Да й кажа да си събира багажа и да тръгва с мен?

— Можел си и това да направиш — тихо каза Рей.

— Не мога да й предложа нищо, освен беднотия и лош късмет. След като отведа Бък в Чикаго, заминавам за Нова Скотия. Намерих си работа на един кораб, занимаващ се с дънни разкопки. Условията са лоши, но плащат добре.

— Матю…

Но той поклати глава.

— Работата е там, Рей, че няма да е достатъчно, за парите ти говоря. Особено в началото. Тук мога да закърпя нещата. Но върнем ли се в Щатите при лъскавите доктори и луксозното лечение, работата ще е съвсем друга. Фарж се погрижи да ни дадат отсрочка. Бък им е нещо като експеримент — добави той с горчива усмивка. — Говорят за социална осигуровка и медицинска помощ ли, грижа ли, някаква такава простотия. Но дори с това… — Той преглътна поредната глътка бира заедно с гордостта си. — Трябват ми пари, Рей. Няма кого другиго да помоля, а и трябва да кажа, че не ми се струва редно да моля точно теб, но…

— Бък ми е съдружник, Матю. И приятел освен това.

— Беше ти съдружник — поправи го Матю. — Както и да е, трябват ми десет хиляди.

— Добре.

Мекият тон се вряза като нож в гърлото на гордостта му.

— Не се съгласявай толкова бързо. По дяволите!

— Щеше ли да ти помогне, ако те бях накарал да ми се молиш? Ако поставях условия и срокове?

— Не знам. — Матю стисна бутилката, съпротивлявайки се бясно на импулса да я захвърли и да я чуе как се пръска. Като гордостта му. — Ще ми трябва малко време преди да ти ги върна. Но ще ти ги върна — каза през зъби той преди Рей да отвори уста. — Трябват ми достатъчно, за да приемат Бък за операцията, терапията и протезата. А след това ще му трябва и място, където да живее. Но имам работа и когато тя свърши, ще си намеря друга.

— Знам, че ще ми върнеш парите, Матю, също както ти знаеш, че не ми пука дали ще ми ги върнеш.

— На мен ми пука.

— Да, това го разбирам. Ще ти напиша чек, при условие че ме държиш в течение за състоянието на Бък.

— Ще приема чека. При условие че го запазиш между двама ни. Само между нас двамата, Рей. Всичко.

— С други думи не искаш Бък да разбере. И не искаш Тейт да разбере.

— Точно така.

— Нагърбваш се с тежък товар, Матю.

— Може би. Но така искам.

— Добре тогава. — Ако това бе единственото, което можеше да направи, то щеше да го направи така, както го молеха. — Ще ти оставя чека на рецепцията.

— Благодаря, Рей. — Матю му подаде ръка. — За всичко. В по-голямата си част това бе едно страхотно лято.

— Така е. Ще има и други лета, Матю. Други кораби. Може да дойде денят, в който пак ще се гмуркаме заедно. „Изабела“ все още е там долу.

— С „Проклятието на Анжелик“. — Матю поклати глава. — Не, благодаря. Тя иска прекалено много, Рей. Така, както виждам нещата сега, по-скоро бих я оставил на рибите.

— Времето ще покаже. Грижи се за себе си, Матю.

— Аха. Кажи… кажи на Марла, че ще ми липсват гозбите й.

— И ти ще й липсваш. Както и на всички ни. А Тейт? Има ли нещо, което искаш да й кажа?

Имаше твърде много неща, които да й каже. И нищо, което да й каже. Матю само поклати глава.

Останал сам на бара, той бутна бирата настрани и каза на бармана:

— Уиски. И дай бутилката.

Беше последната му нощ на острова. Не се сещаше дори за едно основание да я прекара трезвен.