— Беше злополука — настоя Марла, макар да я побиха тръпки. — Няма нищо общо с разни проклятия и легенди. И ти много добре го знаеш, Рей.

— Знам само, че Бък изгуби крака си и че мечтата, която почти бяхме сграбчили, се превърна в кошмар. Нищо не можем да направим. Това му е най-лошото. Нищо не можем да направим.

— Имаш нужда от почивка. — Марла се изправи и хвана ръцете му. — Всички имаме нужда от почивка. Връщаме се в хотела и няколко часа няма да мислим за всичко това. На сутринта ще направим, каквото има да се прави.

— Може и да си права.

— Вие двамата тръгвайте. — Тейт пъхна ръце в джобовете си. Идеята да стои в стаята си през остатъка от следобеда далеч не я блазнеше. — Мисля да се поразходя. Или да поседя на плажа.

— Звучи добре. — Марла обгърна раменете й, докато вървяха към асансьора. — Попечи се. Малко разнообразие ще дойде добре на всички ни.

— Разбира се. — Тейт успя да се усмихне. Влязоха в асансьора. Но знаеше, че още дълго, много дълго време нищо не би могло да й подобри настроението.

Когато Марла и Рей се отправиха към хотела, а Тейт към плажа, Матю седна в кабинета на доктор Фарж. Вече бе задвижил няколко от решенията, които бе взел през нощта. Решения, от които се нуждаеха всички.

— Ще ви помоля да се свържете с лекаря, за когото споменахте, онзи в Чикаго — започна Матю. — Трябва да знам дали ще се погрижи за Бък.

— Разбира се, господин Ласитър.

— Ще ви бъда много благодарен. Освен това искам да знам какво дължа тук, както и какво ще ми струва преместването му.

— Чичо ви няма медицинска осигуровка, така ли?

— Няма. — Матю се стегна да поеме новия товар върху плещите си. Беше толкова унизително да дължиш повече, отколкото си в състояние да платиш. Съмняваше се, че някой би отпуснал с лека ръка заем на един търсач на съкровища. — Ще ви дам каквото имам в момента. Утре ще разполагам с още — от продажбата на „Морския дявол“ и по-голямата част от екипировката. За останалото ще трябва да ми изготвите някакъв разплащателен график. Аз вече се обадих тук-там. Получих няколко предложения за работа. Ще се справя.

Фарж се облегна в стола си и потри нос.

— Сигурен съм, че ще можем да уредим нещо. Във вашата страна има програми…

— Няма да допусна Бък да мине на социални помощи — прекъсна го Матю яростно. — Поне докато съм в състояние да работя. Вие просто направете сметката. Аз ще се оправям с останалото.

— Както желаете, господин Ласитър. За щастие чичо ви е силен човек. Не се съмнявам, че ще се възстанови физически. Всъщност дори би могъл да се гмурка отново. Ако поиска. Но емоционалното и душевното му възстановяване ще отнеме дори повече време от физическото. Ще се нуждае от подкрепата ви. На вас ще ви е необходима помощ да…

— Ще се оправя с това — повтори Матю и се изправи. Не мислеше, че точно сега е в състояние да слуша за психиатри и социални работници. — Така както аз виждам нещата, вие спасихте живота му. Задължен съм ви. Оттук нататък аз поемам нещата.

— Това е голям товар за сам човек, господин Ласитър.

— Такъв ни бил късметът, нали така? — каза хладно Матю. — За добро или зло, най-вече за зло, той има само мен.



Това бе личната му сметка, мислеше си Матю. Чичо му нямаше други близки хора освен него. А Ласитърови, каквито и други грехове да имаха, винаги си плащаха дълговете.

Е, може и да пропускаха някоя и друга дребна сметка, когато времената бяха лоши. А и не бе тайна, че е остригал не един и двама туристи, надувайки цената и възрастта на някоя керамична лула или счупен бокал. Ако човек е достатъчно глупав, за да плати майка си и баща си за нащърбена стомна само защото някой непознат твърди, че е от личния таен склад на Жан Лафит, значи си е получил заслуженото.

Но имаше неща, които бяха въпрос на чест и не можеха да се подминат току-така. Каквото и да му струваше, той носеше отговорност за Бък.

Съкровището го нямаше. „Морския дявол“ вече бе минало. Бяха му останали само дрехите, водолазният му костюм, плавниците, маската и кислородните бутилки.

Вече бе приключил сделките, и то на печалба. Пробутването му се удаваше, помисли си той с усмивка. Парите в джоба му щяха да ги отведат в Чикаго.

След това… е, след това, каквото сабя покаже.

Той бутна вратата на стаята и с облекчение видя, че чичо му е сам.

— Чудех се дали ще се появиш — намръщи се Бък и преглътна горчивите сълзи, които пареха в очите му. — Поне можеше да си край мен, докато ме бодяха, ръчкаха и разкарваха насам-натам из това дяволско място.

— Хубава стая. — Матю погледна завесата, която отделяше Бък от пациента в съседното легло.

— Боклучарник. Нямам намерение да оставам тук.

— Няма да е за дълго. Заминаваме за Чикаго.

— И какво ще правя в Чикаго, по дяволите?

— Ще се видиш с лекаря, който ще те снабди с нов крак.

— Нов крак друг път. — Крака го нямаше, останала бе само постоянната болка, която да му напомня, че някога е стоял на краката си като нормален човек. — Парче пластмаса с панти.

— Винаги можем да ти вържем дървен. — Матю издърпа един сгъваем стол и се настани до леглото. Не помнеше кога е спал за последен път. Само още няколко часа, и после ще се изключи за следващите осем, обеща си той. — Мислех, че Бомонови може да се навъртат наоколо.

— Рей идва. — Бък се намръщи и подръпна чаршафа си. — Пратих го да си ходи. Не ща да му гледам тъжната физиономия. Къде се дяна тая проклета сестра? — Бък зашари с ръка, търсейки бутона за повикване. — Когато не ти трябват, само се мотаят наоколо. Дупчат те с разни игли. Искам си хапчетата — изръмжа той веднага щом сестрата влезе. — Боли ме.

— След като се нахраните, господин Ласитър — търпеливо му отвърна тя. — Обядът ви пристига след няколко минути.

— Не ви ща помията, мама му стара.

Колкото по-усърдно се мъчеше да го успокои сестрата, толкова по-силно викаше той, докато най-накрая тя не излезе вбесена.

— Страшен начин да печелиш приятели, Бък — отбеляза Матю. — Ако бях на твое място, щях да съм по-внимателен с жена, която може да се върне с десетсантиметрова игла, насочена към задника ми.

— Но не си на мое място, нали? Имаш си два крака.

— Да. — Вината прояде нащърбена дупка в стомаха му. — Имам два крака.

— Голяма полза ще имам от съкровището, няма що — промърмори Бък. — Най-накрая се сдобих с всичките пари, които може да иска човек, ама крака не могат ми върна. Какво да правя? Да си купя някоя суперяхта, проклета да е, и да я управлявам от инвалидния стол? Всичко е от „Проклятието на Анжелик“. Пустата му вещица дава с едната ръка, а с другата ти взема най-скъпото.

— Не намерихме амулета.

— Там долу е. Там долу е, да знаеш. — Очите на Бък засвяткаха с горчивина и омраза. — Дори не беше така добър да ме убие. По-добре да го беше направил. А сега съм инвалид. Един богат инвалид.

— Можеш да си останеш инвалид, ако искаш — уморено каза Матю. — Това зависи от теб. Но няма да си богат. Вандайк се погрижи за това.

— За какво говориш, по дяволите? — Руменината, с която гневът бе покрил страните му, се отцеди като вода. — От къде на къде Вандайк?

„Направи го сега — заповяда си Матю. — Всичко наведнъж.“

— Присвои си разрешителното ни. И взе всичко.

— Това си е нашият кораб. С Рей даже го регистрирахме.

— Ако щеш вярвай, но единствените документи, които се намериха, са тези на Вандайк. Просто е трябвало да подкупи няколко чиновници.

Да загуби всичко сега бе немислимо. Без дела си от съкровището щеше да е не само инвалид, но и безпомощен просяк.

— Трябва да го спреш.

— Как? — Матю скочи и притисна с ръце раменете на Бък, за да го задържи в леглото. — Води си пълен екипаж. Въоръжен. Работят по двайсет и четири часа на денонощие. Гарантирам ти, че вече е извозил всичко, което е извадил от кораба, както и онова, което е отмъкнал от „Морския дявол“ и „Приключение“.

— И ти ще го оставиш да се измъкне? Ей така? — Пришпорен от отчаянието, Бък сграбчи Матю за ризата. — Просто ще си заминеш и ще обърнеш гръб на онова, което си е наше? Аз платих с крака си за него!

— Знам какво ти струваше. И, да, ще му обърна гръб. Нямам намерение да ме застрелят заради един потънал кораб.

— Не съм и сънувал, че ще се окажеш страхливец. — Бък го пусна и обърна глава на другата страна. — Ако не бях заседнал тук…

„Ако не беше заседнал тук — помисли си Матю, — нямаше да ми се налага да се оттеглям.“

— Май ще е най-добре да се потрудиш да станеш на крака и да излезеш оттук, така че да се оправиш с Вандайк по своя си начин. А междувременно командвам аз и в най-скоро време заминаваме за Чикаго.

— И как ще стигнем там, по дяволите? Нямаме нищо. — Той несъзнателно посегна към мястото, където трябваше да е кракът му. — По-малко от нищо.

— „Морския дявол“, екипировката и другите дреболии ни донесоха няколко хилядарки.

Блед като платно, Бък се обърна към него.

— Продал си яхтата? Какво право имаш ти да я продаваш? „Морския дявол“ беше мой, момче!

— Половината от него беше моя — каза Матю и сви рамене. — Като продадох моята, и твоята отиде с нея. Правя каквото трябва.

— Бягаш — каза Бък и отново обърна глава настрани. — Разпродаваш и бягаш…

— Точно така. А сега ще резервирам билети за самолета до Чикаго.

— Няма да ходя в Чикаго.

— Ще ходиш където ти кажа аз. Така стоят нещата.

— Е, аз пък ти казвам да вървиш по дяволите.

— Стига да минем през Чикаго на път за там — каза Матю, стана и излезе.



Личната му сметка се оказа много по-солена, отколкото си бе представял. Бе преглътнал гордостта си и от това гърлото му бе останало сухо и възпалено. Поля го със студена бира, докато чакаше Рей във фоайето на хотела.

Бе стигнал дъното. Странно, но само преди няколко месеца не бе имал на практика нищо. Една яхта, която не бе в първа младост, малко пари в тенекиената кутия, никакви неотложни планове, никакви спешни проблеми. Като погледнеше назад, му се струваше, че е бил доста щастлив.