— Не е нещо ново. Лошият късмет ми е обичаен спътник.

— Става въпрос за измама и кражба. А не за лош късмет.

— Винаги става въпрос за късмет. Ако моят беше по-добър, щях да се добера до Вандайк сам.

— И какво щеше да направиш? Да блъснеш яхтата му, да се прехвърлиш на борда й и да надвиеш въоръжения му екипаж с голи ръце?

Вече нямаше значение какви глупости му говори.

— Поне щях да съм направил нещо.

— Щяха да те застрелят — каза тя. — И да направиш услуга на всички ни. Бък има нужда от теб, Матю. Аз имам нужда от теб.

Той приведе рамене. Лош аргумент. Не му изнасяше да бъде необходим.

— Аз ще се погрижа за Бък.

— Всички ще се погрижим за него. Има и други потънали кораби, Матю. Стоят и чакат. Когато той се оправи, ще ги намерим. — Усетила необходимостта от нова вълна на надежда, тя хвана ръцете му. — Дори може отново да се гмурка, стига да поиска. Говорих с доктор Фарж. Постигат невероятни неща с протезите. Следващата седмица ще можем да го закараме в Чикаго. Тамошните специалисти ще го изправят на крака за нула време.

— Точно така. — Остава му само да измисли как да плати за пътя до Чикаго, за специалиста и за терапията.

— Изпишат ли го от болницата, ще отидем някъде, където е топло и където ще може да се възстанови. Така ще имаме време да направим предварителните проучвания за друг потънал кораб. За „Изабела“, ако все още иска нея. Ако ти все още я искаш.

— В колежа няма да ти остава време да проучваш потънали кораби.

— Няма да се върна в колежа.

— Какви ги говориш, по дяволите?

— Няма да се върна. — Доволна от решението си, тя го прегърна през врата. — Не знам защо въобще съм си мислила, че ми е потрябвал. Всичко необходимо мога да го науча от практиката. Какво значение има една диплома?

— Това са пълни глупости, Тейт. — Той вдигна ръце да се освободи от прегръдката й, но тя се притисна към него.

— Нищо подобно. Съвсем логично е. Ще остана с тебе и Бък в Чикаго, докато не решим накъде ще тръгнем след това. После тръгваме. — Тя докосна устните му със своите. — Където и да е. Стига да сме заедно. Само си представи, Матю, да плаваме с „Морския дявол“, където и когато ни душа поиска.

— Аха. — От факта, че си го представяше, при това с лекота, му се подкосиха краката.

— Мама и татко ще дойдат при нас, когато намерим друг кораб. А ние ще намерим, и то по-хубав от „Маргерит“. Вандайк няма да ни победи, Матю, освен ако ние не му се дадем.

— Той вече го направи.

— Не е вярно. — Затворила очи, тя притисна бузата си към неговата. — Защото ние сме тук и защото сме заедно. И всичко е пред нас. Той иска амулета, но още не го е намерил. И аз знам, просто знам, че никога няма да го намери. А независимо дали ние ще го намерим, или не, вече имаме повече, отколкото той може да има някога.

— Мечти.

— И какво ако е така? — Тя се отдръпна усмихната. — Нима търсенето на съкровища е нещо друго? Сега поне можем да мечтаем заедно. Не ми пука дори никога да не намерим друг кораб. Нека Вандайк вземе всичко, до последния дублон. Ти си онова, което искам.

И това не бяха празни приказки. От тази увереност главата му се замая, нуждата и вината го изпълниха с ужас. Трябваше само да щракне с пръсти и тя щеше да го последва до края на света. Щеше да зареже всичко, което имаше или би могла да има някога.

И не след дълго щеше да го намрази почти толкова, колкото той сам се мразеше.

— Май не си се замисляла какво може да искам аз. — Гласът му бе студен. Той вдигна брадичката й и я целуна небрежно.

— Не разбирам какво искаш да кажеш.

— Слушай, Червенушке, тук нещата се сговниха тотално. Вложих много труд и сега всичко се изплъзва между пръстите ми. Това е достатъчно гадно, но не е най-лошото. Вече съм вързан с един инвалид. Какво те кара да мислиш, че искам да се вържа и с теб?

Болката беше толкова внезапна, толкова остра, че тя почти не я усети.

— Не го мислиш наистина. Още си разстроен.

— Това няма нищо общо. Ако ти и твоето идеално семейство не ми се мотаехте в краката, нямаше да стоя тук с празни ръце. Но не, Рей непременно трябваше да го направи по законния ред! Как мислиш ни е надушил Вандайк, а?

Цветът се отцеди от страните й.

— Не можеш да обвиняваш него.

— Не мога друг път. — Той пъхна ръце в джобовете си. — Двамата с Бък бяхме подхванали друг вид операция. Обаче зеленото беше у вас. Сега нямаме нищо. Единственото, което ми остана след няколко месеца работа, е един куц чичо.

— Как можеш да кажеш такова ужасно нещо?

— Просто посочвам един факт — поправи я той и остави без внимание отвращението, което се наслагваше като гноен налеп по гърлото му. — Ще го настаня някъде. Това поне му дължа. Но ти и аз, Червенушке, това е друга работа, макар и не по-малко вонлива. Да си убиваме времето за няколко седмици, малко странично забавление, колкото да разчупим еднообразието, е едно. И наистина беше забавно. Но да ми се увесиш на врата и то сега, когато съдружието ни отиде по дяволите, е съвсем друга работа. Противоречи на стила ми.

Тя се почувства така, сякаш някой бе изстъргал вътрешностите й с едно-единствено движение. Той я гледаше, устните му бяха саркастично извити, в очите му пробягваше хладна усмивка.

— Ти си влюбен в мен — настоя тя.

— Пак мечтаеш. Е, ако толкова държиш да си измислиш някакво романтично приключение с мен в главната роля, добре. Но не очаквай да отплаваме със залеза.

Не беше достатъчно. Трябваше да го направи още по-лошо за нея. Само думите нямаше да я отблъснат от него, нямаше да я спасят от него. Отвратен от себе си, той я хвана с две ръце за дупето и я притисна интимно към себе си.

— Нямах нищо против да се включа в играта, захарче. Какво ти, направо си беше голям кеф. Както се сговниха нещата, защо да не се опитаме да си вдигнем малко духа, а? Да сложим края с едно готино чукане.

И впи уста в нейната. В целувката не трябваше да има и следа от мекота и нежност. Трябваше да е алчна, изискваща и достатъчно изкусна. И беше. Когато Тейт започна да се дърпа, той плъзна ръка под блузката й и я стисна за гърдата.

— Недей! — „Това е грешно — помисли си обезумяла Тейт. — Не би трябвало да е така. Не може така!“ — Боли ме.

— Хайде стига, маце. — Господи, кожата й бе като сатен. Искаше му се да я гали, да я опитва до безкрай, да я люби. А вместо това я нараняваше, съзнавайки, че каквито и белези да останат по нея, ще избледнеят много по-скоро от онези, които оставяше по самия себе си. — Знаеш, че и двамата го искаме.

— Не! — изхълца тя, издра го и го отблъсна от себе си. После прегърна раменете си в плах опит да се защити. — Не ме докосвай.

— Само закачки значи, а? — Той се насили да срещне обезумелите й очи. — Само приказки, а другото да го духам?

Тя едва го виждаше през сълзите, които изпълваха очите й.

— Въобще не те е грижа за мен!

— Напротив. — Той въздъхна драматично. — Какво искаш да направя, за да ми легнеш? Поезия? Все ще си припомня нещо. Прекалено си срамежлива, за да го направиш на плажа, нали? Добре. Разполагам със стая, за която плаща твоят старец.

— Никой от нас не е означавал нещо за теб.

— Аз си поех моята част от сделката.

— Аз те обичах. Ние всички те харесвахме.

„Вече в минало време — помисли си той. — Не е трудно да убиеш любовта.“

— Голяма работа! Съдружието се разпадна. Ти и твоите родители се връщате към хубавичкия си подреден живот. Аз продължавам по моя си начин. Питам те за последно — искаш ли да се повъргаляме в леглото междувременно, или да си потърся нещо друго?

Част от съзнанието й се учудваше от факта, че все още може да стои тук, да говори, когато той бе изтръгнал сърцето от гърдите й.

— Никога вече не искам да те видя. Стой далеч от мен и семейството ми. Не искам да разберат какво копеле си!

— Нямаш проблем. Тичай при мама, чедо. Имам си работа.

Каза си, че няма да тича, че ще си тръгне бавно, с вдигната глава. Но след първите няколко крачки направи точно това. Избяга, а разбитото й сърце кървеше.

Когато тя се скри от погледа му, Матю седна на пясъка. Главата му се цепеше и той я подпря на свитите си колене. Изглежда, току-що бе извършил първата героична постъпка в живота си, като бе спасил нейния.

И докато болката пулсираше във вените му, стигна до заключението, че не е роден да бъде герой.

Глава 10

— Не мога да си представя къде може да е Матю — каза Марла. — Не е в стила му да пропусне посещението си при Бък. И особено днес, когато го местят от интензивното.

Тейт сви рамене. Дори това й причиняваше болка, установи тя. Бе прекарала безсънна нощ, оплаквайки разбитото си сърце, докато не й бе останала и една сълза. В крайна сметка бе измъкнала гордостта си от руините и сега се държеше отчаяно за нея.

— Сигурно си е намерил по-интересен начин да прекара деня.

— Хм, той не би постъпил така. — Марла погледна към Рей, който тъкмо излизаше от стаята на Бък.

— Свиква с обстановката. — Бодрата усмивка не можеше да заличи тревогата в очите му. — Малко е уморен и май не му е до посетители. Матю дойде ли вече?

— Не. — Марла погледна към асансьора, сякаш можеше да накара вратите му да се отворят само с усилие на волята си и Матю да излезе от него. — Рей, ти каза ли му за Сайлъс Вандайк и за съкровището?

— Сърце не ми даде. — Рей приседна уморено на скамейката. Последните десет минути с Бък бяха изцедили силите му. — Май едва сега започва да осъзнава какво се е случило с крака му. Мъчат го гняв и горчивина. Говорих му какво ли не, но нищо не помага. Как можех да му кажа, че всичко, за което се трудихме, е изчезнало?

— Това може да почака. — Марла седна до него. Знаеше, че не могат да направят нищо повече. — Не започвай да се обвиняваш, Рей.

— Не мога да спра да мисля за това — промърмори той. — В един момент направо летим. Чувстваме се като крале. Като Мидас, който превръща в злато всичко, до което се докосне. После дойдоха страхът и ужасът. Можех ли да направя нещо, Марла, да действам по-бързо? Не знам. Докато се обърнеш и… Проклятието на Анжелик. — Рей вдигна ръце, после ги остави да паднат. — Бък все това повтаря.