Марла потисна тръпките, които плъзнаха от основата на гръбнака й. Дъщеря й бе жива и здрава и стоеше до нея, напомни си тя. Все пак постави ръката си върху ръката на Тейт — като един вид презастраховка.

— Вярваш ли, че е убил бащата на Матю?

— Матю вярва. Ето. — Тя вдигна ръка и посочи. — Ето я яхтата му.

Матю също гледаше „Триумф“. Беше нова и по-луксозна от яхтата, която бяха използвали край Австралия. Доколкото можеше да види, на палубата нямаше никого.

— Отивам там, Рей.

— Нека караме по-полека, а?

— С Вандайк „по-полека“ не върши работа.

— Нека най-напред ги поздравим.

Рей насочи корабчето между „Триумф“ и „Морския дявол“ и угаси двигателите.

— Накарай жените да влязат в каютите и ги дръж там — каза Матю и взе един водолазен нож.

— А ти какво ще правиш? — настоя Рей. — Ще стиснеш това между зъбите си и ще се прехвърлиш отсреща, залюлявайки се на някое въже? Мисли с главата си, момче! — С надеждата, че унищожителният му тон е подействал, той излезе на палубата и извика: — Ей, на „Триумф“!

— Там имаше една жена — обади се Тейт. Косъмчетата по ръцете и врата й настръхнаха неприятно, когато Матю дойде при тях. — И екипаж — моряци, стюарди. И водолази.

В момента обаче „Триумф“ приличаше на призрачен кораб, потънала в тишина, с изключение на плющенето на сенниците и плясъка на вълните в корпуса.

— Отивам там — отново каза Матю.

И в същия момент Вандайк излезе на палубата.

— Здравейте — долетя над водата. — Прекрасен ден да излезеш в морето, нали?

— Сайлъс Вандайк?

Сякаш позираше за снимка, Вандайк се облегна на парапета и скръсти ръце.

— Всъщност да. Какво мога да направя за вас?

— Аз съм Реймънд Бомон.

— А, да, разбира се. — С галантен жест Вандайк докосна ръба на панамената си шапка. — Вече се запознах с очарователната ви дъщеря. Радвам се да ви видя отново, Тейт. А вие трябва да сте госпожа Бомон. — Той се поклони леко на Марла. — Сега разбирам откъде идва свежата и интригуваща красота на Тейт. А това е младият Матю Ласитър, нали така? Колко интересно да се срещнем тук.

— Знаех, че си убиец, Вандайк — извика Матю. — Но не знаех, че си паднал дотам да се занимаваш с пиратство.

— Не си се променил. — Зъбите на Вандайк проблеснаха. — Това ме радва. Би било жалко да се изгладят всички тези остри ръбове. Бих ви поканил на борда, но в момента сме доста заети. Навярно ще можем да си организираме едно малко гости за вечеря някъде през седмицата.

Матю понечи да си отвори устата, но Рей постави ръка на рамото му и пръстите му го стиснаха като менгеме.

— Първи сме получили разрешително за „Санта Маргерит“. Ние я открихме и я разработвахме в продължение на няколко седмици. Необходимите документи са уредени с правителството на Сейнт Кристофър.

— Боя се, че становищата ни се различават. — С грациозно движение Сайлъс извади тънка сребърна табакера от джоба си и си избра цигара. — Обърнете се за проверка при властите, ако смятате, че е необходимо. Разбира се, ние се намираме извън наблюдавана зона. Когато пристигнах, тук нямаше никого. Само това празно корито.

— Съдружникът ми пострада тежко преди няколко дни. Трябваше временно да отложим разкопките.

— А! — Вандайк запали цигарата си и дръпна замислено. — Чух за злополуката с бедния Бък. Колко тежко трябва да е за него, за всички вас. Моля, приемете съчувствието ми. Въпреки това остава фактът, че аз съм тук, а вие не.

— Взел си неща от яхтите ни! — извика Тейт.

— Това е абсурдно обвинение. Обвинение, което ще ви бъде особено трудно да докажете. Разбира се, може да опитате. — Той млъкна, загледан с възхищение в двойка пеликани, които се спускаха в елегантен танц към морето и после се стрелваха обратно във висините. — Търсенето на съкровища е обезсърчаващо занятие, не мислите ли? — подхвана добросърдечно той. — А често може направо да ти разбие сърцето. Непременно предай сърдечните ми поздрави на чичо си, Матю. Надявам се лошият късмет, който се предава в семейството ти, да свърши с вас.

— Майната ти! — Матю тръгна да се прехвърля през парапета и Тейт го хвана да го спре. С едно движение той се отърси от ръцете й, но Рей го блъсна обратно на палубата и промълви:

— Горната палуба! Носа и кърмата.

Двама мъже бяха пристъпили напред, всеки с пушка в ръце.

— Смятам, че собствеността трябва да се пази добре — обясни Вандайк. — Човек в моето положение бързо се научава, че сигурността не е просто лукс, а жизненоважен елемент на бизнеса. Реймънд, сигурен съм, че си разумен човек, достатъчно разумен да не позволиш Матю да пострада заради няколко дрънкулки. — Напълно доволен от ситуацията, той дръпна от цигарата си тъкмо когато пеликаните разплискаха игриво водата между яхтите. — Бих бил съкрушен, ако някой заблуден куршум удари теб или едно от безценните бижута, застанали от двете ти страни. — Усмивката му стана още по-широка. — Матю може да ти каже, че се случват и злополуки, трагични злополуки.

Побелелите пръсти на Матю стискаха парапета. Цялото му същество крещеше да си опита късмета, да се гмурне във водата…

— Вкарай ги вътре.

— Ако той те застреля, какво ще стане с Бък?

Матю тръсна глава. Кръвта бушуваше във вените му.

— Трябват ми само десет секунди. Десет секунди, мамка му — и един нож в гърлото на Вандайк!

— Какво ще стане с Бък? — настоя Рей.

— Не ме увещавай.

— Не те увещавам, заповядвам ти! — Страхът и яростта помогнаха на Рей да надвие Матю и да го откъсне от парапета. — Не си струва да рискуваш живота си за това. И със сигурност не си струва да рискуваш живота на жена ми и дъщеря ми. Върви на щурвала, Матю. Връщаме се в Сейнт Кристофър.

Дори от мисълта за оттегляне му се повдигаше. Само ако беше сам… Но не беше. Без да каже дума, той се обърна и тръгна към мостика.

— Много мъдро, Реймънд — отбеляза Вандайк с нещо близко до възхищение в гласа. — Много мъдро. Боя се, че момчето е доста невъздържано, не е зряло и разумно като нас двамата. За мен беше удоволствие да се запозная с всички ви. Госпожо Бомон, Тейт. — Той отново докосна ръба на шапката си. — Желая ви попътен вятър.

— Божичко, Рей! — ахна Марла, докато яхтата завиваше. — Те щяха да ни убият.

С чувството, че е бил лишен от мъжеството и силата си, Рей я погали по косата, загледан в елегантната фигура на Вандайк, която се смаляваше с увеличаване на разстоянието.

— Ще уведомим властите — каза тихо той.

Тейт ги остави и изтича към мостика. Матю се бе вкопчил в щурвала, въпреки че курсът вече бе определен.

— Нищо не можехме да направим — започна тя. Нещо в стойката му я предупреди, че ще сбърка, ако го докосне в този момент. След като той не каза нищо, Тейт се приближи до него, стиснала ръце. — Щеше да им нареди да те застрелят, Матю. Наистина щеше. Ще уведомим властите веднага щом пристигнем на острова.

— И каква полза ще има от това според теб? — Освен горчивина в тона му имаше и нещо друго. Нещо, което не й приличаше на срам. — Парица е царица, нали знаеш.

— Изпълнихме всички изисквания, всички документи — настоя тя. — В архивите…

Огънят в очите му я преряза като нож.

— Не говори глупости. Няма да има нищо в архива. Нищо, което той не иска да е там. Корабът е негов. Ще го оголи до скелето. И аз го оставих. Стоях си там, точно както преди девет години, и не направих нищо.

— Нищо не можеше да направиш. — Пренебрегвайки собствените си инстинкти, тя сложи ръка на гърба му. — Матю…

— Остави ме на мира.

— Стига, Матю…

— Остави ме на мира, по дяволите!

Наранена и безпомощна, тя го послуша.



Вечерта тя седеше сама в стаята си. Сигурно това имаха предвид, когато говореха за шок вследствие на тежки бойни условия. Денят се бе превърнал в серия от жестоки удари и бе завършил с онова, което потресеният й баща им бе съобщил — че в архива няма копие от молбата им. Не бе останала и следа от документите, които бяха попълнили толкова усърдно, а чиновникът, обслужил Рей, му бе казал в очите, че никога не го е виждал.

Вече нямаше никакво съмнение, че Сайлъс Вандайк е победил. Отново.

Всичко, което бяха направили, целият им труд, страданията на Бък, се оказаха напразни. За пръв път в живота си Тейт се сблъскваше с факта, че да си прав и да постъпваш правилно невинаги се брои.

Мислеше си за красивите неща, които бе държала в ръцете си. Изумруденият кръст, порцелановата купа, всички пропити с история дреболии, които бе изтръгнала от пясъчното ложе и бе извадила на белия свят.

Никога вече нямаше да ги докосне, да ги изучава, да ги види как й намигат зад стъклото на витрините в някой музей. Нямаше да го има дискретния надпис, обявяващ ги като част от колекцията „Бомон-Ласитър“. Нямаше да види името на баща си в „Нешънъл Джеографик“, нито да се наслаждава на своите собствени снимки, публикувани върху лъскавите страници на списанието.

Бяха загубили.

И я обхващаше срам, като осъзнаваше колко силно бе желала славата. Беше си представяла как се връща в колежа и колко впечатлени ще бъдат преподавателите й, как пътят към дипломата й е постлан с червената пътека на триумфа.

Или как отплават двамата с Матю, понесени от течението на общата им победа по пътя към следващия успех.

Сега не бе останало нищо, освен горчивото поражение.

Твърде неспокойна, за да остане в стаята си, тя излезе навън. Реши да се разходи по плажа. Да се опита да проясни мислите си и да стигне до някакво решение за бъдещето.

Точно там го намери, застанал с лице към морето. Бе избрал същото място, където преди време двамата бяха слезли на острова. Където тя го бе погледнала, бе видяла, че я гледа, и бе разбрала, че го обича.

Сърцето й спря от състрадание, после се върна към нормалния си ритъм. Защото тя вече знаеше какво да направи.

Отиде до него и спря. Бризът решеше косите й.

— Толкова съжалявам, Матю.