Вместо типичния корабен декор той бе предпочел уюта на господарското имение, допълнен с картина на Гейнсбъро и тежки брокатени завеси. Поради тропическия климат малката мраморна камина бе приютила едно избуяло ананасово дръвче вместо пукащи в огъня цепеници. Столовете бяха тапицирани с мека кожа в бургундово и ловджийско зелено. Различни антики и безценни артефакти бяха изложени с вкус, който бе само на крачка от показността.

В реверанс към двадесетото столетие и практичността, кабинетът му бе обзаведен с пълния набор от най-добрите електронни устройства.

Като работлив човек, Вандайк бе затрупал бюрото си с карти, корабни дневници и копия от документи и товарителници, които го насочваха в търсенето на съкровища. Хоби или бизнес, знанието беше равносилно на контрол.

Вандайк седна зад бюрото си и изчака няколко секунди. Пайпър нямаше да седне, докато не му кажеха. Тази дребна, но живителна демонстрация на властта му беше приятна. Готов да прояви благоволение, Вандайк махна към един от столовете.

— Свърши ли с прехвърлянето на дискета на тетрадките, които ти дадох?

— Да, сър. — Дебелите лещи на очилата увеличаваха кучешката преданост в кафявите очи на Пайпър. Той имаше брилянтен ум, който Вандайк уважаваше. Както и пристрастеност към кокаина и залаганията, което Вандайк презираше и използваше.

— Откри ли нещо за амулета?

— Не, сър. — Пайпър скръсти вечно треперещите си ръце, после ги отпусна отново. — Обаче, който и да се е занимавал с каталогизирането, е свършил първокласна работа. Всичко, до последния железен шип, е записано и датирано. Снимките са чудесни, а бележките и обяснителните скици са кратки и ясни.

Не бяха намерили амулета. Бе го знаел, разбира се, в сърцето си, в червата си. Но предпочиташе да се опре на по-осезаеми източници.

— И това е нещо. Запази онова, което може да бъде полезно, а останалото унищожи. — Обмисляйки нещо, Вандайк подръпна меката част на ухото си. — До десет утре сутринта искам пълен отчет за днешния улов. Осъзнавам, че това ще те държи зает през по-голямата част от нощта. — Той отключи чекмеджето и извади малко шишенце с бял прах. Необходимостта надделя над отвращението, когато видя отчаяната благодарност, изписана по лицето на Пайпър. — Използвай го разумно, Пайпър. И дискретно.

— Да, господин Вандайк. — Шишенцето изчезна в размъкнатия джоб на Пайпър. — Ще имате всичко на сутринта.

— Знам, че мога да разчитам на теб, Пайпър. Това е всичко засега.

Останал сам, Вандайк се облегна назад. Очите му пробягаха по документите на бюрото и той въздъхна. Не бе невъзможно Ласитърови просто да са попаднали на недокоснат потънал кораб и откритието им да няма нищо общо с амулета. Годините, в които се бе отдавал на хобито си, дългото търсене, го бяха научили да уважава в пълна мяра късмета.

Ако случаят беше такъв, просто щеше да вземе онова, което те бяха намерили, и щеше да го прибави към собственото си богатство.

Но ако амулетът се намираше на „Санта Маргерит“, той скоро щеше да стане негов. Щеше да разработи всеки сантиметър от кораба и дъното наоколо му, докато не се убеди със сигурност.

Джеймс беше открил нещо. Вандайк забарабани по устните си с изкусно оформените си нокти. Нещо, което бе отказал да сподели с него. И как го дразнеше това и досега! След цялото това време търсенето около бреговете на Австралия и Нова Зеландия бе ударило на камък. Част от документацията липсваше. Вандайк беше сигурен в това.

Джеймс бе знаел нещо, но дали бе имал времето или желанието да го сподели с онзи глупак брат си или със сина си?

Вероятно не. Вероятно бе умрял, запазвайки тайната само за себе си. Той мразеше чувството на несигурност, мразеше усещането, че решението му може да не е било правилно. Гневът, с който го изпълваха тези мисли, нищожният шанс да е сбъркал в преценката си за човека, го накараха да стисне юмруци.

Очите му потъмняха от яд, красивите му устни изтъняха и затрепериха, докато той се бореше с гневното си избухване, както друг мъж би се борил с див звяр, захапал гърлото му. Разпозна симптомите — лудото блъскане на сърцето, кръвта, пулсираща в главата му, зад очите му, бученето в ушите.

Пристъпите на ярост го обхващаха все по-често, както когато бе момче и някой откажеше да изпълни желанието му.

Но това бе преди да се научи да използва силата на волята си, преди да е овладял силата си да манипулира и побеждава. Страховитите, ожесточени вълни на черна ярост го заляха, примамвайки го да затропа с крака, да пищи, да счупи нещо. Каквото и да е. Ах, колко мразеше да осуетяват плановете му, как ненавиждаше мисълта, че не той контролира нещата!

Въпреки това нямаше да се предаде на безполезните емоции, типични за слабаците. Независимо от обстоятелствата, щеше да се овладее, да запази хладнокръвие и ясна мисъл. Неовладените емоции правеха хората уязвими, подлъгваха ги към глупави грешки. Беше жизненоважно да помни това.

И да помни как майка му бе загубила тази битка и бе прекарала последните години от живота си в подгизнали от собствените й лиги копринени ризи, заключена в стаята си.

Тялото му потрепна в последното усилие да отблъсне яростта. Той си пое дълбоко въздух, оправи вратовръзката си и разтри скованите си ръце.

Възможно бе, помисли си той, окончателно възвърнал спокойствието си, да е проявил известно нетърпение по отношение на Джеймс Ласитър. Грешка, която нямаше да повтори с останалите. Годините на търсене го бяха направили по-силен, бяха увеличили мъдростта и знанията му. Бяха му помогнали да осъзнае още по-добре стойността на наградата, силата, която идваше с притежанието й.

Амулетът го чакаше, точно както той чакаше него, напомни си той, и видя, че ръцете му отново са напълно спокойни. Нито той, нито „Проклятието на Анжелик“ щяха да търпят натрапници. Но натрапниците можеха да бъдат от полза преди да се озоват изхвърлени на боклука.

„Времето ще покаже“ — помисли си Вандайк и затвори очи. Нямаше такова море, океан или езеро, където Ласитърови да плават, без той да знае за това.

Един ден те щяха да го заведат до „Проклятието на Анжелик“, до единственото съкровище, което все още му убягваше.

Глава 9

Останала без дъх и пребледняла от гняв, Тейт нахълта в болницата. Видя родителите си и Матю да си говорят в края на коридора и едва се сдържа да не извика. Тръгна към тях в бърз тръс, който накара майка й да се обърне и да я зяпне в недоумение.

— За бога, Тейт, изглеждаш така, сякаш си плувала с дрехите!

— Знам. Задават се големи неприятности. Там има една яхта. Разкопават. Не можах да ги спра.

— Спри за малко — нареди й Рей и сложи ръце на раменете й. — Къде си била?

— Ходих до мястото на разкопките. Там има една яхта, направо страхотна, луксозна, с всички екстри. Първокласно оборудване. Разработват „Маргерит“. Видях мътилката от смукача. — Тя млъкна за секунда, колкото да си поеме дъх. — Трябва да отидем там. Били са на борда на „Приключение“ и „Морския дявол“. Каталозите ми ги няма, както и голяма част от находките. Знам, че ги е взел. Той ще отрече, но аз го знам.

— Кой?

Тейт отмести очи от баща си и погледна Матю.

— Вандайк. Сайлъс Вандайк.

Матю я сграбчи за ръката и рязко я обърна към себе си.

— Откъде знаеш?

— Стюардът му се обърна към него по име. — Страхът, който бе усетила на борда на „Триумф“, беше нищо в сравнение с ужаса, който изпита при убийствения гняв, пламнал в очите на мъжа, когото обичаше. — Знаеше за теб. Знаеше и какво се е случило с Бък. Каза… Матю! — Тревога изтъни гласа й, когато той тръгна с бързи стъпки по коридора. — Чакай! — Успя да го настигне и се изправи пред него. — Какво смяташ да правиш?

— Онова, което отдавна трябваше да направя. — Очите му бяха студени, безизразни и плашещи. — Да го убия.

— Овладей се. — Макар гласът на Рей да бе спокоен, хватката му върху ръката на Матю бе изненадващо силна. Тейт познаваше този му тон и скришно въздъхна с облекчение. Нищо или почти нищо не минаваше пред баща й, когато беше в подобно настроение. Дори и убийственият гняв. — Трябва да действаме внимателно. И разумно — продължи той. — Залогът е твърде голям.

— Този път това копеле няма да се измъкне.

— Хайде да излезем. Марла, двете с Тейт изчакайте тук. Ние с Матю ще имаме грижата за това.

— Няма да чакам тук.

— Никоя от нас няма да чака тук — присъедини се към дъщеря си Марла. — Ние сме екип, Рей. Отиде ли един, отиват всички.

— Нямам време за семейни спорове — каза Матю и се отърси от ръката на Рей. — Тръгвам. Ти си стой тук и се препирай с женорята си колкото искаш.

— Ти, невеж…

— Тейт! — Марла си пое дъх, обуздавайки собствените си чувства. — Нека обмислим ситуацията. — Тя отправи към Матю поглед, който би разтопил стомана. Когато отново заговори, южняшката сладост в гласа й се бе скрила под дебел слой лед. — За едно нещо си прав, Матю. Губим време.

И се понесе към асансьора и натисна бутона за надолу.

— Идиотщина! — беше всичко, което каза Тейт.



Когато се качиха на борда на „Приключение“, Тейт застана до майка си край парапета. Рей и Матю бяха на мостика и сигурно обсъждаха стратегията. Обидата изгаряше вътрешностите й.

По-изплашена, отколкото й се искаше да признае, Марла се обърна към дъщеря си.

— Какво впечатление ти направи този човек? Този Вандайк?

— Хлъзгав е. — Това беше първото определение, което й дойде наум. — Има нещо отблъскващо под повърхностния му блясък. Освен това е умен. Знаеше, че не мога да направя нищо, и това определено му доставяше удоволствие.

— Уплаши ли те?

— Предложи ми шампанско и обиколка на яхтата. Като сърдечен домакин на скъп гост. Държа се съвсем разумно, прекалено разумно, ако питаш мен. — Тейт стисна парапета. — Да, уплаши ме. Напомняше ми на римски император, който си хапва захаросано грозде, докато лъвовете разкъсват християните на парчета. Подобно представление би му харесало.