Тя не каза нищо, докато стюардът отваряше шампанското, чиято тапа се отдели от гърлото на бутилката със силно екливо изпукване. Гласът й бе сладък като лекия бриз.

— Не крадат само онези, които имат нужда. На някои хора просто им харесва да го правят.

Очите му светнаха от задоволство.

— Не само привлекателна, но и умна. Впечатляващи качества за толкова млада дама.

Ивет измърмори нещо пренебрежително на френски, но той само се засмя и я потупа по ръката.

— Ma belle9, покрий се, моля те. Притесняваш гостенката ни.

Докато нацупената Ивет си слагаше символичното електриковосиньо горнище, той предложи на Тейт кристална чаша с шампанско. Преди да усети хитрата му маневра, тя вече беше обвила пръсти около изящното столче.

— Слушайте…

— С най-голямо удоволствие — съгласи се той и въздъхна, когато компресорът внезапно замлъкна. — А, така е по-добре. Та казахте, че ви е изчезнала някаква собственост?

— Много добре знаете за какво говоря. Артефакти от „Санта Маргерит“. Разработваме кораба от седмици. Разполагаме със законно разрешително.

Той изучаваше лицето й с явен интерес. Винаги му бе доставяло удоволствие да наблюдава смели и жизнени хора, особено когато победата е вече в ръцете му. Беше му жал за онези, които не можеха да оценят красотата на предизвикателството в една бизнес сделка и на триумфа при победата.

— Предполагам, че е възможно да е станало някакво объркване. Споменахте за разрешително… — Той сви устни, после отпи от шампанското си. — Тук сме в свободни води. Правителството често оспорва подобни неща, затова и се свързах с тях преди няколко месеца да ги уведомя за плановете си да копая тук. — Той отпи отново. — Твърде жалко, че не сте били известени. Естествено, когато пристигнах, разбрах, че някой е работил в района. Но по онова време тук нямаше никого.

„Преди няколко месеца друг път“ — помисли си Тейт, но се насили да говори спокойно.

— Имахме злополука. Един от екипа ни е в болница.

— О, колко неприятно. Търсенето на съкровища крие много опасности. На мен ми е хоби вече от доста години. Като цяло късметът ми не е за изхвърляне.

— „Морския дявол“ беше оставен тук — продължи Тейт. — Маркерите ни бяха тук. Според правилата на улова…

— Склонен съм да си затворя очите за неуместността на думите ви.

— Ти си склонен? — Спокойствието да върви по дяволите, реши тя. — Не зачиташ разрешителното ни, крадеш находки и записки…

— Не знам нищо за изчезналата ви собственост — прекъсна я той. Гласът му се стегна, сякаш говореше на някой незначителен свой подчинен. — Предлагам да се свържете с властите на Сейнт Кристофър или Нейвис във връзка с това.

— Със сигурност ще го направя.

— Разумна постъпка. — Той извади бутилката от сребърната кофичка и доля своята чаша, както и тази на Ивет.

— Не обичате ли шампанско?

Тейт рязко остави чашата си.

— Няма да ти се размине току-така. Ние намерихме „Маргерит“, ние я разработихме. Един от екипа ни едва не загина. Няма да вдигнеш платната и да отнесеш нашето.

— Собствеността при такива случаи е мъглява материя. — Той замълча за момент, изучавайки виното в чашата си. А именно собствеността е солта на живота. — Може, разбира се, да оспорите правото ми, но се боя, че ще останете разочаровани от резултата. Имам репутацията на победител. — Той й се усмихна широко и прокара пръст по лъскавата ръка на Ивет. — Така — каза той и се изправи. — Навярно бихте искали да поразгледате „Триумф“. Тя е моята гордост. Притежава някои уникални качества.

— Хич не ми пука, дори да си направил носа й от чисто злато! — Собственото й самообладание я изненада, когато се изправи и го изгледа от глава до пети. — Лъскавите яхти и европейският акцент не променят факта, че си най-обикновен пират.

— Сър. — Стюардът учтиво прочисти гърлото си. — Търсят ви на носа.

— Идвам след секунда, Андре.

— Да, господин Вандайк.

— Вандайк — повтори Тейт и стомахът й се сви. — Сайлъс Вандайк?

— Славата ми ме предхожда. — Той изглеждаше само по-доволен от факта, че тя е чувала за него. — Какъв пропуск от моя страна да не се представя, госпожице…

— Бомон. Тейт Бомон. Знам кой си, Вандайк, и знам какво си направил.

— Това наистина ме ласкае. — Той вдигна чашата си в наздравица и после я изпи до дъно. — Но аз всъщност съм направил много неща.

— Матю ми каза за тебе. Матю Ласитър.

— А, да, Матю. Сигурен съм, че е говорил за мен, и то не твърде мило. И тъй като вече го е направил, вие вероятно знаете, че съществува един определен предмет, който ме интересува.

— „Проклятието на Анжелик“. — Дланите й може и да бяха потни, но това не й попречи да вирне брадичка. — След като вече си убил заради него, кражбата едва ли би представлявала някаква пречка.

— А, значи младият Матю ви е напълнил главата с глупости — каза любезно той. — Разбираемо е, че момчето изпитва нужда да обвини някого за злополуката с баща си, особено като се има предвид, че е възможно именно собствената му немарливост да я е причинила.

— Матю не е немарлив — сопна му се тя.

— Тогава беше много млад и едва ли можем да го виним. Можех да им предложа някаква финансова помощ навремето, но се боя, че с него не можеше да се разговаря. — Той сви леко рамене. — Както казах, госпожице Бомон, търсенето на съкровища крие много опасности. Стават и злополуки. Едно нещо обаче трябва да е съвсем ясно на всички ни. Ако амулетът се намира на „Маргерит“, той е мой. Както и всичко останало. — Блясъкът в очите му бе станал още по-ярък, толкова благ, че те побиваха тръпки. — А аз винаги взимам онова, което е мое, и го пазя добре. Нали така, ma belle?

Ивет прокара ръка по гладкото си бедро.

— Без изключения.

— Значи още не си го намерил. — Тейт тръгна към парапета. — Тепърва ще видим кой държи правата върху „Санта Маргерит“.

— Без съмнение. — Вандайк завъртя празната чаша в ръцете си. — А, госпожице Бомон, нали няма да забравите да предадете на Ласитърови моите поздрави. И съболезнования.

Докато скачаше във водата, Тейт го чу как се смее.

— Сайлъс. — Ивет запали още една цигара и се разположи удобно в шезлонга си. — За какво беше цялото това досадно дърдорене на тъпия ви американски?

— Тя досадна ли ти се стори? — С доволна усмивка той наблюдаваше Тейт, докато тя плуваше със силни движения обратно към „Приключение“. — А на мен не. Стори ми се очарователна — млада, смела до глупост и така сладостно наивна. В моя кръг рядко се натъквам на подобни качества.

— Така значи. — Ивет издуха струя цигарен дим и се навъси. — Намираш кльощавото й тяло и момчешката подстрижка за привлекателни?

Тъй като бе в добро настроение, Сайлъс приседна на ръба на шезлонга и се зае да я успокоява.

— Тя е още дете. А аз се интересувам от жени. — Той докосна с устни нацупената уста на Ивет. — Ти си тази, която ме омайва — промърмори той, пресегна се зад гърба й и дръпна връзките на горнището й. — Тъкмо затова си тук, ma chere amie.

И щеше да стои тук, помисли си той, похлупил с ръка една от великолепните й гърди. Докато не започнеше да го отегчава.

Загладил перушината на Ивет, Вандайк се изправи и с усмивка на уста проследи Тейт, която насочваше „Приключение“ към Сейнт Кристофър.

„Има нещо в младостта“ — помисли си той. Нещо, което дори неговите пари и умения в бизнеса не можеха да купят. Имаше чувството, че би минало много, много време преди някой със свежестта на Тейт да стане отегчителен.

Той закрачи към носа, тананикайки си едва доловимо. Гмуркачите му бяха разстлали последния товар върху парче брезент. Сърцето му запя. Всичко това — корозирало, калцирано или блестящо, бе негово. Успех. Печалба за бъдещи инвестиции. Фактът, че бе принадлежало на Ласитърови, само го правеше още по-вълнуващо.

Никой не проговори, когато Вандайк коленичи и започна да прехвърля плячката с покритите си с бижута идеално поддържани ръце. А мисълта, че той е вадил съкровища от дълбините на морето, докато братът на Джеймс Ласитър се е борил за живота си, го изпълваше с още по-голямо задоволство.

„Това само доказва истинността на легендата, нали така“ — помисли си разсеяно той, докато разглеждаше една монета. „Проклятието на Анжелик“ помиташе всички, всички, които го търсеха. Освен него.

Защото той бе склонен да почака, да изчака благоприятния момент, да използва находчивостта си. Отново и отново, деловият му усет му бе казвал да забрави за него, да съкрати загубите си, които се бяха оказали значителни. И все пак амулетът се бе загнездил упорито там, в задните ниши на ума му.

Ако не го намереше, ако не го направеше свой, това би означавало провал. А провалът бе неприемлив. Дори когато се отнасяше до едно хоби. Можеше да оправдае времето и парите. Имаше предостатъчно и от двете. А освен това помнеше как му се бе присмял Джеймс Ласитър и как се бе опитал да го преметне в сделката.

Ако „Проклятието на Анжелик“ го преследваше в мислите му, то за това си имаше причина. То му принадлежеше.

Той вдигна очи. Гмуркачите му чакаха. Хората от екипажа го гледаха мълчаливо, готови да изпълнят всяка негова заповед. Тези неща, помисли си Вандайк със задоволство, парите можеха да купят.

— Продължавайте с разкопаването. — Той се изправи и заизтупва коленете на идеално изгладените си панталони. — Искам въоръжена охрана. Петима на палубата, петима при потъналия кораб. Да се действа дискретно, но твърдо при всяко вмешателство. — Доволен, той погледна към морето. — Да не се наранява момичето, ако случайно се върне. Тя представлява интерес за мен. Пайпър, ела. — Той повика с пръст морския си археолог.

И закрачи бързо към предната каюта и влезе в кабинета си. Пайпър вървеше по петите му като вярно куче.

Като всичко останало на яхтата, кабинетът на Вандайк бе едновременно стилен и удобен за работа. Стените бяха покрити с лъскава ламперия от палисандър, подът блестеше, прясно полиран с горещ восък. Бюрото, здраво закрепено, беше антика от деветнадесети век, която някога бе красяла дома на английски лорд.