— Ами… — От два дни не се бе сещала за съкровището. И се съмняваше някой да се е сетил. — Разбира се. — От лъжата й приседна и тя преглътна с усилие. — Разбира се, Бък, не се тревожи.

— Трябва да слезете и да качите останалото, възможно най-бързо. Дали казах на Рей? — Клепачите му потрепнаха и той с усилие отвори очи. — Казах ли му? От тъпите лекарства главата ми е като пълна с памук. Трябва да го качите. Всичкото това злато. Като кръвта за акулите. — Той се изсмя и главата му се килна назад върху възглавницата. — Като кръвта за акулите. И това ако не е простотия! Намерих съкровище, само дето ми струваше един крак. Качвайте го и го скрийте някъде, момиче. Чуваш ли?

— Добре, Бък. — Тейт нежно го погали по челото. — Аз ще се погрижа за съкровището. Сега си почивай.

— Не слизай сама.

— Няма, няма, разбира се — промърмори тя и внимателно свали очилата му.

— Проклятието на Анжелик. Тя не иска никой да спечели. Внимавай.

— Ще внимавам. Почини си сега.

Когато се увери, че е заспал, тя тихичко излезе. Матю го нямаше на скамейката, не беше и в коридора. Тейт погледна часовника си. Родителите й щяха да дойдат след по-малко от час.

Тя се поколеба, после решително тръгна към асансьора. Сама щеше да се погрижи за всичко.

Почувства се у дома веднага щом стъпи на борда на „Приключение“. Някой, вероятно майка й, бе измил палубата. Нямаше и следа от кръв, а екипировката беше прибрана.

Вместо да се мъчи да си припомня какво бяха оставили на яхтата преди инцидента с Бък, тя влезе в палубната каюта да вземе тетрадката си.

И веднага разбра, че нещо не е както трябва.

Цареше пълен ред. Възглавничките бяха подредени, масата избърсана до блясък. Камбузът зад трапезарията блестеше от чистота. Нямаше и находки, внимателно струпани в средата й, нито пък приготвени за почистване и каталогизиране върху кухненския плот.

След като първоначалният спазъм на тревога отпусна стомаха й, тя си каза, че най-вероятно родителите й са направили онова, което бе дошла да направи самата тя. Събрали са находките и са ги преместили в хотела. Или на „Морския дявол“.

Логично беше, нали така. Всичко да бъде на едно място. Нали така?

Погледна към брега, чудейки се дали да не се върне и да ги потърси. Но тревогата на Бък започна да обхваща и нея. Щеше да прескочи до „Морския дявол“ и да провери. Разстоянието бе малко — нямаше да й е трудно да се справи без чужда помощ.

По-спокойна след взетото решение, тя отиде на мостика и вдигна котвата. Един час. Нямаше да й трябва повече за едно бързо отиване и връщане. После щеше да може да каже на Бък, че всичко е наред.

Докато насочваше яхтата в открито море, напрежението й се разпръсна. Животът винаги изглежда толкова прост, когато имаш палуба под краката си. Чайките прехвърчаха в бърз полет и се препираха над главата й, а синята шир на морето я зовеше. Докато вятърът галеше лицето й, а щурвалът потрепваше в ръцете й, Тейт се зачуди дали би открила този удивителен свят, ако родителите й бяха други. Дали пак би чувствала съблазънта, ако бе получила традиционното възпитание, лишено от разказите за морета и съкровища на заспиване?

В този момент, докато морето трептеше наоколо й, Тейт бе сигурна в това. „Съдбата — помисли си — е търпелива. Може да чака.“

Тя бе намерила своята, може би по-рано от повечето хора. Вече можеше да види как животът й с Матю се разстила пред нея. Заедно щяха да обикалят световните океани, да разбулват тайните, скрити в подземията им. „Партньори — мислеше си замечтано тя, — партньори във всяко отношение.“

С времето той щеше да разбере, че онова, което правят, има и друга стойност освен паричната. Щяха да основат музей, да помогнат на хиляди хора да почувстват пулса на историята и вълнението от срещата с нея.

Някой ден щяха да имат деца, да създадат семейство и тя щеше да напише книга за приключенията им. Той щеше да осъзнае, че няма нещо, което да не могат да направят, когато са заедно.

Също като съдбата, Тейт щеше да чака търпеливо.

Още се усмихваше на мечтите си, когато забеляза „Морския дявол“. Усмивката й избледня в недоумение. Вляво от него бе закотвена лъскава бяла яхта.

Беше истинска красавица — трийсет метра лукс и блясък. На палубата се мяркаха някакви хора. Мъж в униформа с поднос с чаши в ръце, жена, лениво припичаща се на слънцето и очевидно гола, моряк, който лъскаше украсата по фордека. Множеството прозорци на палубната кабина и мостика отразяваха слънцето на ивици бяла светлина.

При други обстоятелства Тейт би се възхитила на прекрасния й, донякъде женствен силует, на празничното многоцветие от раирани чадъри и сенници. Но издайническата мътилка по повърхността на водата вече бе привлякла вниманието й.

Долу имаше някой и той работеше със смукач.

Почти тресейки се от гняв, Тейт уби скоростта и насочи „Приключение“ вдясно от „Морски дявол“. После пусна котвата с бързи и пестеливи движения.

Вече можеше да го подуши — ясната миризма на развалени яйца, която бе истински парфюм за търсача на съкровища. Газовете, които изпуска всеки потънал кораб. Без колебание Тейт изхлузи маратонките си, хвърли се във водата и заплува към „Морския дявол“.

Разтърсвайки глава, за да отметне мокрите кичури от лицето си, тя се качи на палубата. Парчетата брезент, които двамата с Матю бяха използвали да покрият находките от „Санта Маргерит“, си бяха на мястото. Но един поглед й стигаше, за да прецени, че голяма част от изваденото липсва.

Не беше по-различно и в каютата. Изумруденият кръст, кофата, пълна с монети, крехкият порцелан, калаената купа, която тя и майка й бяха почистили толкова внимателно. Нямаше ги. Скърцайки със зъби, Тейт извърна глава и погледна към яхтата.

Въоръжена с гнева си и с чувството, че правото е на нейна страна, тя пак скочи във водата. А когато се изкачваше по стълбата към лъскавата махагонова палуба на яхтата, вече ръмжеше, оголила зъби.

Една блондинка със слънчеви очила, слушалки и миниатюрно долнище на бански костюм се бе излегнала на мек тапициран шезлонг.

Тейт се отправи към нея с маршова стъпка, сграбчи я за рамото и я раздруса яко.

— Кой е главният тук?

— Qu’est-que c’est?5 — Блондинката се прозина широко, смъкна на носа си очилата с огромни стъкла и огледа Тейт с отегчените си сини очи. — Qui le diable es-tu?6

— Коя, по дяволите, си ти? — ядно изстреля в отговор Тейт на отличен френски. — И какво точно си мислиш, че правиш с моя кораб?

Блондинката сви сметановите си рамене и свали слушалките от главата си.

— Американка — раздразнено установи тя на лош английски. — Вие американците сте толкова досадни. Allez. Дръпни се. Цялата ме измокри.

— След минута ще се молиш само да съм те измокрила, Фифи.

— Ивет. — С развеселена котешка усмивка блондинката извади дълга кафява цигара от пакета до лакътя си и я запали с тънка златна запалка. — О, какъв шум! — Тя се протегна и още повече заприлича на котка. — Цял ден и половината нощ.

Тейт стисна зъби. Шумът, от който се оплакваше Ивет, идваше от компресора, задвижващ смукача.

— Имаме разрешително за „Санта Маргерит“. Вие нямате право да я разработвате.

— Маргерит? C’est qui, cette7 Маргерит? — Тя издуха ароматна струйка дим. — Аз съм единствената жена тук. — Тя вдигна вежда и измери Тейт от глава до пети. — Единствената — повтори тя. После погледът й се измести към нещо зад Тейт и се оживи. — Mon cher8, имаме си компания.

— Виждам.

Тейт се обърна и видя един строен мъж в идеално изгладени светлобежови риза и панталон и раирана вратовръзка в убити пастелни тонове. Върху косата му с цвят на калай се мъдреше елегантно килната панамена шапка. Злато проблясваше закачливо на фона на потъмнялата му от слънцето кожа по врата и китката. Лицето му, гладко като на момче, светеше от здраве и добро настроение. Дългият тесен нос, изписаните посребрени вежди и тънките извити устни го правеха поразително красив. В бистрите му сини очи проблясваше интерес.

Първото впечатление на Тейт говореше за пари и добро възпитание. Той се усмихна и протегна ръка толкова очарователно, че тя едва не я пое, преди да си спомни защо е тук.

— Това вашата яхта ли е?

— Всъщност да. Добре дошла на борда на „Триумф“. Твърде рядко ни посещават водни нимфи. Андре! — извика той. Гласът му бе с едва доловим европейски акцент. — Донеси кърпа за дамата. Тя е доста мокра.

— Не ви искам кърпата, по дяволите! Искам да извадите гмуркачите си. Онзи кораб е мой.

— Така ли? Колко странно. Защо не седнете, госпожице…

— Няма да сядам, крадлив пират такъв!

Той примигна, но усмивката му не трепна дори за миг.

— Изглежда, ме бъркате с някой друг. Убеден съм, че можем да разрешим това малко недоразумение като цивилизовани хора. А! — Той взе кърпата от униформения стюард. — Ще ни трябва шампанско, Андре. Три чаши.

— Нещата ще станат твърде нецивилизовани — предупреди го Тейт, — ако не изключите този компресор.

— Шумът наистина не улеснява разговора ни. — Той кимна на стюарда и седна. — Моля ви, седнете.

Колкото по-дълго й говореше с този спокоен, любезен глас, колкото повече се усмихваше с непринудената си очарователна усмивка, толкова по-глупава и недодялана се чувстваше Тейт. Реши да направи малък компромис с достойнството си и седна вдървено на един от шезлонгите. „Ще бъда хладна, логична, решителна и не по-малко учтива от него“ — зарече се тя.

— Взели сте лична собственост от яхтите ми — започна Тейт.

Той вдигна едната си вежда и извърна глава, оглеждайки „Морския дявол“.

— Това изстрадало нещо е ваше?

— Принадлежи на съдружниците ми — промърмори Тейт. Край „Триумф“ „Морския дявол“ приличаше на гемия за въглища втора ръка. — Известен брой неща липсват от „Морския дявол“ и „Приключение“. И…

— Мило мое момиче. — Той скръсти ръце и се усмихна благо. Квадратен диамант с размерите на голям зар й намигна от кутрето му. — Приличам ли ви на човек, който има нужда да краде?