— Тейт… — Той се поколеба, когато тя спря на вратата и се обърна към него. Какво можеше да каже? Как можеше да го каже? — Нищо. Десет минути.

След трийсет вече бяха в болницата. Рей и Марла едновременно станаха от пейката пред интензивното отделение, където бяха застъпили на смяна.

„Изглеждат… измачкани“ — помисли си Матю. Винаги го бе впечатлявал фактът, че независимо от обстоятелствата, семейство Бомон успяваха да изглеждат идеално спретнати и вчесани. Сега дрехите им висяха измачкани. Лицето на Рей бе засенчено от наболата през нощта брада. През всичките седмици, в които бяха работили заедно, той никога не бе виждал Рей необръснат. По причина, която не бе в състояние да определи, този дребен факт завладя вниманието му. Рей не се беше обръснал.

— Не ни казват много — започна Рей. — Освен че е прекарал спокойно нощта.

— Позволяват ни да влезем при него за няколко минути на всеки час. — Марла хвана ръката на Матю и я стисна. — Можа ли да поспиш, миличък?

— Аха. — Матю прочисти гърлото си. „Не си е сресала косата — помисли си глупаво той. — Рей не се е обръснал, Марла не си е сресала косата.“ — Искам и двамата да знаете колко високо оценявам…

— Обиждаш ни! — Марла съзнателно вложи упрек в гласа си. — Матю Ласитър, този учтив тон и тези учтиви думи запази за непознати, на които се чувстваш задължен. Не за приятели, които те обичат.

Не познаваше никой друг, който да е способен да го засрами и развълнува едновременно.

— Исках да кажа, че се радвам, задето сте тук.

— Според мен цветът му е по-добър. — Рей преметна ръка през раменете на жена си и я притисна кратко и топло. — Нали, Марла?

— Прав си. Сестрата каза, че доктор Фарж скоро щял да мине при него.

— Ние с Матю поемаме оттук нататък. Вие двамата заминавайте да закусите и да поспите малко.

Рей се вгледа в лицето на дъщеря си, прецени, че отново е във форма, и кимна.

— Точно това ще направим. Обадете се в хотела, ако има някаква промяна. В противен случай ще се върнем по обяд.

Когато останаха сами, Тейт взе ръката на Матю в своята.

— Хайде да отидем да го видим.

„Цветът му май наистина е по-добър“ — помисли си Матю малко по-късно, застанал до леглото на чичо си. Лицето му беше все така изпито, но ужасният сивкав оттенък на кожата му беше изчезнал.

— Шансовете му се подобряват непрекъснато — напомни му Тейт и погали ръката на Бък. — Той издържа операцията, Матю, издържа и нощта.

Бледият светлик на надеждата беше по-болезнен от отчаянието.

— Той е корав човек. Виждаш ли този белег? — Матю проследи с пръст неравната линия, спускаща се по ръката на Бък под лакътя. — Баракуда. Юкатан. Аз работех със смукача, а Бък и рибата се сблъскаха в мътилката. Отиде и се заши сам. След час беше във водата. На хълбока си има един истински красавец от…

— Матю. — Гласът на Тейт трепереше. — Матю, той ми стисна ръката.

— Какво?

— Той ми стисна ръката. Виж. Виж му пръстите.

Те бавно се свиха около нейните. Матю почувства как кожата му изстива, а после пламва в огън. Той вдигна очи към лицето на чичо си. Клепачите на Бък потрепваха.

— Мисля, че идва в съзнание.

Една сълза се събра в ъгълчето на окото й и тя стисна в отговор ръката на Бък.

— Говори му, Матю.

— Бък. — Матю се наведе по-близо, а сърцето му препускаше бясно в гърдите. — По дяволите, Бък, знам, че ме чуваш. Няма да си губя времето да си приказвам сам.

Клепачите на Бък трепнаха отново.

— Мамка му.

— Мамка му. — Тейт заплака тихичко. — Чу ли това, Матю? Той каза „мамка му“.

— Не бих се учудил. — Матю сграбчи ръката на Бък, бореше се с парещите в гърлото му сълзи. — Хайде, захаросан задник такъв! Събуди се!

— Буден съм. Господи! — Бък отвори очи и не различи нищо в мъглата. Някакви сенки плуваха и трептяха над него. Имаше чувството, че се носи нанякъде, и това съвсем не му беше неприятно. Зрението му се избистри достатъчно, за да различи лицето на Матю. — Какво става, дяволите го взели? Мислех, че съм умрял.

— Значи ставаме двама.

— Не те докопа, нали? — Думите се сливаха въпреки усилията на Бък да задвижи правилно езика си. — Не те докопа оная мръсница?

— Да. — Вината се стовари върху Матю като студена стомана. — Да, не ме докопа. Беше тигрова, повече от три метра — каза той, осъзнал, че Бък би искал да знае. — Убихме я, Тейт и аз. Сега е храна за рибите.

— Добре. — Бък отново затвори очи. — Страшно мразя акули.

— Ще ида да кажа на сестрата — обади се тихо Тейт.

— Страшно ги мразя — повтори Бък. — Грозни гадини. Сигурно е била самичка, но се погрижи да имаме достатъчно бухалки и шокови палки.

Той отново отвори очи и постепенно ги фокусира върху апаратите и тръбичките. Смръщи чело.

— Не сме на яхтата, а?

Сърцето на Матю затуптя в гърлото му.

— Да. В болница си.

— Мразя болниците. Проклети доктори. Момко, знаеш, че мразя болниците.

— Знам. — Матю насочи усилията си да успокои паниката, прокрадваща се в очите на Бък. За собствените си чувства щеше да се тревожи по-късно. — Трябваше да те докараме, Бък. Акулата…

— За няколко шева…

Матю видя как спомените нахлуват в главата на чичо му.

— Спокойно, Бък. Трябва да го приемеш спокойно.

— Докопа ме. — Усещанията и спомените се връщаха стремително, едно връз друго, като лоши деца в улично сбиване. Шокът, болката, страхът и паническият ужас, който възтържествува над останалите.

Спомни си агонията, чувството за безпомощност, дошло с усещането как го мятат и разкъсват, как се дави в собствената си кръв, как собствената му кръв заслепява очите му. Последният му спомен бе за черните, пълни с омраза очи, които се прибелват от студено удоволствие.

— Тя ме докопа, тая мръсница… — Гласът на Бък се скърши, докато той се бореше с Матю в желанието си да седне в леглото. — Какво? Какво ми направи, момко?

— Успокой се. Трябва да се успокоиш. — Матю притисна Бък към леглото. Беше съвсем лесно. — Ако правиш така пак ще те приспят.

— Кажи ми. — Паниката се стрелкаше бясно в очите му. Той сграбчи ризата на Матю. Хватката му беше толкова немощна, че младият мъж можеше да се отърси от нея с едно движение на раменете. Но сърце не му даваше да го направи. — Казвай какво ми направи оная мръсница!

Помежду им никога не бе имало лъжа. Матю взе ръцете на Бък в своите и го погледна право в очите.

— Отхапа ти крака, Бък. Проклетницата ти отхапа крака.

Глава 8

— Престани да се самообвиняваш.

Тейт прекъсна неспокойните си обиколки из коридора и седна до Матю на скамейката пред интензивното отделение. Беше изминал един ден откак Бък бе дошъл в съзнание. Колкото по-добри изглеждаха шансовете му за възстановяване, толкова по-дълбоко потъваше Матю в депресията си.

— Нямам подръка друг, когото да обвиня.

— Понякога стават неща, за които никой не е виновен, Матю… — „Бъди търпелива“ — отправи си мълчаливо предупреждение Тейт. Проявите на собствения й темперамент нямаше да му помогнат. — Онова, което се случи, е ужасно, трагично. Ти не можеше да го предотвратиш. Нито пък можеш да го промениш сега. Единственото, което можеш да направиш, единственото, което всички ние можем да направим, е да помогнем на Бък да се справи.

— Той изгуби крака си, Тейт. И всеки път, когато ме погледне, и двамата знаем, че аз трябваше да бъда на негово място.

— Да, ама не беше ти. — Мисълта за това, което можеше да се случи, я преследваше безмилостно. — И да си мислиш какво е трябвало да бъде е глупаво. — Изморена от непрестанните уговорки, изцедена от старанието да бъде силна и да го подкрепя, тя прокара ръка през косата си. — Сега той е уплашен, освен това е разгневен и потиснат. Но не те обвинява.

— Така ли мислиш? — вдигна глава Матю. Мъката и горчивината се бореха за надмощие в очите му.

— Да, така мисля. Защото не е толкова плиткоумен и самовлюбен като теб. — Тя скочи от скамейката. — Отивам при него. А ти си стой тук и се търкаляй в самосъжалението си на спокойствие.

Вдигнала високо глава, тя се понесе грациозно по коридора и влезе през вратите на интензивното. Но щом се скри от погледа му, спря и почака, докато се успокои. Нагласи слънчева усмивка на лицето си и дръпна завесата пред леглото на Бък.

Очите му се отвориха. Зад дебелите лещи на очилата погледът му бе празен.

— Здрасти. — Тя се приближи бодро и го целуна по бузата, сякаш той я бе поздравил с намигане и приятелски жест. — Чух, че след ден-два ще те местят в обикновена стая. С телевизор и по-хубави сестри.

— Така казаха. — Той присви очи, когато болката в липсващия крак го прониза. — Помислих, че двамата с момчето сте се върнали на яхтата.

— Не, Матю е отвън. Искаш ли да го повикам?

Бък поклати глава и започна да дипли чаршафа между пръстите си.

— Рей беше тук.

— Да, знам.

— Каза, че в Чикаго имало някакъв специалист, при когото трябвало да отида, като ме изпишат.

— Аха. Казват, че правел истински чудеса.

— Никакви чудеса не могат да ми върнат крака.

— Затова пък ще ти сложат по-добър. — Тейт знаеше, че гласът й звучи прекалено жизнерадостно, но не бе в състояние да го контролира. — Гледал ли си онзи сериал, Бък? С кибернетичния човек? Обожавах го, когато бях малка. Ти ще си Кибернетичния Бък.

Ъгълчето на устата му се изви в кратка усмивка.

— Да бе. Ето ме и мен, Кибернетичния Бък, царя на сакатковците.

— Тръгвам си, ако ще говориш така.

Той вдигна рамене. Беше твърде уморен, за да се препира. И твърде уморен, за да се самосъжалява.

— И по-добре. Отдавна трябваше да си се върнала на яхтата. Съкровището трябва да се извади преди да го е надушил някой друг.

— Не бива да се тревожиш за това. Находката е законно регистрирана.

— Какво ли пък знаеш ти! — сопна й се той. — Това ви е лошото на вас аматьорите. Вече се е разчуло. Особено след това. Нападенията на акули винаги се разчуват, ако пък са в туристически зони — съвсем. Ще се появят всеки момент. — Пръстите му забарабаниха в бърз ритъм по дюшека. — Скрили сте изваденото досега, нали? На някое хубаво и сигурно място?