— В съзнание ли е? — тихо попита Марла.

— Не. За известно време ще остане в реанимацията, после ще го прехвърлим в интензивното отделение. Не мисля, че ще дойде в съзнание през следващите няколко часа. Бих предложил да оставите при сестрите някакъв номер, на който можем да се свържем с вас. Ще ви уведомим веднага щом настъпи някаква промяна.

— Аз оставам — каза Матю. — Искам да го видя.

— Ще можете да го видите веднага щом го преместим в интензивното. Но за малко.

— Ще се настаним в хотел. — Рей се изправи и постави ръка на рамото на Матю. — Ще чакаме тук на смени.

— Аз няма да си тръгна.

— Матю. — Рей го стисна леко. — Трябва да действаме като един отбор. — Той погледна дъщеря си и разчете онова, което казваха очите й. — Двамата с Марла ще намерим хотел и ще уредим всичко. После ще се върнем, за да можете с Тейт да си починете няколко часа.



Множество тръбички се извиваха като змии от неподвижното тяло в леглото. Апарати бибипкаха и жужаха. Иззад тънката завеса до Матю долитаха тихите разговори на сестрите, забързаните им стъпки, докато се движеха наоколо, заети с грижата за човешкия живот.

Но в тази тясна и сумрачна стая той беше сам с Бък. Насили се да погледне към долния край на чаршафа, към странния му релеф. „Ще трябва да свикна с това — помисли си той. — И двамата ще трябва да свикнем.“

Ако Бък оцелееше.

Точно сега не изглеждаше жив — с отпуснатото си лице и с тялото си, така чуждо под непривично изпънатия чаршаф. Бък спеше неспокойно, припомни си Матю, винаги дърпаше и изритваше чаршафите си, хъркаше толкова силно, че мазилката падаше от стените.

А сега беше неподвижен и тих като покойник в ковчег.

Матю хвана широката му, нашарена с белези ръка — жест, който би смутил и двама им, ако Бък беше в съзнание. Задържа я, изучавайки лицето, което бе смятал, че познава добре като своето собствено.

Беше ли забелязвал някога колко дебели са веждите му, или колко сиво се е прокраднало в тях? И откога бръчките около очите му се преплитаха така? Не бе ли странно, че това негово чело, което се преливаше в продълговатия му като яйце череп, бе толкова гладко? Като на момиче.

„Боже — помисли си Матю и стисна силно очи. — Крака му го няма!“

Съпротивлявайки се на паниката, той се наведе напред. Звукът от дишането на Бък му подейства донякъде ободрително.

— Онова, което направи, беше дяволски глупаво. Беше грешка, че застана пред мен. Може да си сметнал, че ще се пребориш с акулата, но май не си толкова бърз, колкото беше преди. Сега сигурно смяташ, че съм ти длъжник. Е, ще трябва да живееш, за да си прибереш дълга.

Той стисна по-силно ръката му.

— Чуваш ли ме, Бък? Трябва да живееш, за да си прибереш дълга. Ритнеш ли топа, ти губиш, а на всичкото отгоре с Бомонови ще си поделим твоя дял от „Маргерит“. Първият ти голям удар, Бък, и ако не се измъкнеш от тая каша, няма да похарчиш и стотинка от него.

Една сестра дръпна завесата, подсказвайки му любезно, че времето му изтича.

— Голям срам ще е, ако не успееш да се порадваш на славата и богатството, които винаги си искал, Бък. Помисли си добре. Сега ме изхвърлят оттук, но пак ще дойда.

Тейт крачеше по коридора, отчасти да успокои нервите си, отчасти за да не заспи права. Щом видя Матю да излиза, забърза към него.

— Събуди ли се поне за малко?

— Не.

Тя взе ръката му, борейки се със собствените си сълзи.

— Докторът ни предупреди, че ще бъде така. Предполагам, че всички сме се надявали да греши. Мама и татко са тук да поемат смяната. — Когато той понечи да поклати глава, Тейт нетърпеливо стисна пръстите му. — Матю, чуй ме. Това засяга всички ни. Освен това мисля, че Бък тепърва ще има нужда от всички ни, тогава защо да не започнем отсега? Двамата с теб отиваме в хотела. Ще хапнем и ще поспим няколко часа.

Докато говореше, Тейт го водеше по коридора и след като отправи окуражителна усмивка на родителите си, го побутна към асансьора.

— Просто ще си помагаме, Матю. Така се прави в подобни случаи.

— Все трябва да има нещо, с което да помогна и аз.

— Ти и сега помагаш — нежно каза тя. — Скоро ще се върнем. Просто ти е нужна малко почивка. Както и на мене.

Той я погледна. Кожата й беше толкова бледа, та му се стори, че протегне ли ръка, пръстите му ще минат право през нея. Тъмни сенки от изтощение обграждаха очите й. Не беше помислил за нея, осъзна той. Нито му беше хрумнало, че тя може да се нуждае от подкрепата му.

— Трябва да поспиш.

— Не бих се отказала от няколко часа сън. — Хванала го за ръката, тя влезе в асансьора и натисна бутона за фоайето. — После ще се върнем. Тогава ще можеш да постоиш при Бък, докато се събуди.

— Даа. — Матю се взираше отнесено в отброяващите етажите цифри. — Докато се събуди.

Отвън вятърът се надпреварваше с дъжда и свистеше между листата на палмите. Таксито подскачаше по тесните пусти улици, гумите му пръскаха вода от локвите. Сякаш караха през нечий чужд сън — тъмнината, сгушилите се непознати сгради, препускащи в ярката светлина на фаровете, монотонното скърцане на чистачките по предното стъкло.

Докато Тейт слизаше от таксито, Матю измъкна няколко местни банкноти от портфейла си. Само за няколко секунди дъждът намокри косата й и тя залепна за главата й.

— Татко ми даде ключовете от стаите — започна тя. — Не е „Риц“ — тя се опита да се усмихне, докато прекосяваха миниатюрното фоайе, претъпкано с плетени столове и пищни саксийни растения, — но е близо до болницата. На втория етаж сме.

Тръгнаха по стълбите. Тейт нервно подрънкваше с ключовете.

— Това е твоята стая. Татко каза, че ние сме в съседната стая. — Тя сведе очи към ключовете, сравнявайки номерата им. — Матю, може ли да вляза при теб? Не искам да оставам сама. — Тя срещна погледа му. — Знам, че е глупаво, но…

— Няма нищо. Хайде. — Той взе ключа от нея и отключи вратата.

В стаята имаше легло с ярка покривка на оранжеви и червени цветя и малък гардероб. Абажурът на лампата беше изкривен. Марла му бе донесла несесер с принадлежности от корабчето и го бе оставила в долния край на леглото. Матю запали лампата. Светлината й бе жълта. Дъждът тропаше яростно по прозореца.

— Не е кой знае какво — промърмори Тейт. Не можа да устои и се протегна да оправи абажура, сякаш този малък жест можеше да направи стаята по-весела.

— Не е на каквото си свикнала, предполагам. — Матю влезе в банята и й донесе един тънък пешкир с размерите на голяма носна кърпа. — Изсуши си косата.

— Благодаря. Знам, че трябва да поспиш. Май е по-добре да си тръгвам.

Той приседна на ръба на леглото и почна да събува обувките си.

— Можеш да спиш тук, ако искаш. Няма за какво да се притесняваш.

— Не бих се притеснявала.

— А би трябвало. — Той се изправи с въздишка, взе пешкира и започна да търка косата си. — Но няма да ти се наложи. Събуй си обувките и лягай.

— Ти ще легнеш при мен?

Той й хвърли един поглед, когато тя седна и се зае уморено с връзките на маратонките си. Знаеше, че може да я има — едно докосване, една дума щяха да са достатъчни. Можеше да се потопи в нея, да избяга от целия този ужас. Тя щеше да е мека, нетърпелива и сладка.

И той щеше да се намрази.

Без да каже нищо, той свали покривката на леглото, изтегна се на чаршафа и й протегна ръка. Без капка колебание тя легна до него и се гушна в тялото му, използвайки рамото му вместо възглавница.

Една алчна топка желание се бе свила ниско в корема му. После Тейт отпусна ръка на гърдите му и желанието се уталожи до тъпа болка. Той обърна лице към ухаещата й на дъжд коса и откри една смущаваща смесица от утеха и страдание.

В безопасност, приспана от доверието, тя затвори очи.

— Всичко ще се оправи. Знам, че ще се оправи. Обичам те, Матю.

И се предаде на съня с готовността на дете. Матю се заслуша в дъжда и зачака утрото.



Акулата се стрелна през водата като хлъзгав сив куршум, с оголени зъби и жадна за кръв. Водата се вихреше почервеняла, давеше я, докато се опитваше да избяга. Тя пищеше, отваряйки уста да поеме несъществуващия въздух. Челюстите се отвориха, противно широки. Сетне се затвориха върху нея, носейки болка, която бе прекалено мъчителна, за да се назове с някакво име.

Събуди се със замръзнал в гърлото вик. Сви се на топка, измъквайки се опипом от кошмара. „Намирам се в стаята на Матю — напомни си тя. — В безопасност е. Той е в безопасност.“

„И съм сама.“

Вдигна глава и видя мътната слънчева светлина, която тъкмо се сипваше по прозореца. Първата мисъл, която роди изпадналото й в паника съзнание, бе, че са съобщили на Матю, че Бък е починал, и че той се е върнал в болницата без нея. После осъзна, че онова, което бе взела за дъжд, всъщност е шумът от душа в банята.

Бурята беше свършила и Матю бе тук.

Тя въздъхна с облекчение и попипа разрошената си коса. Добре че не е бил в стаята по време на кошмара й. Вече му се бе струпало толкова много. Не би искала да добавя още. Щеше да бъде смела и да му даде нужната подкрепа.

Когато вратата на банята се отвори, Тейт вече бе нагласила усмивка на лицето си. Въпреки тревогите сърцето й прескочи, когато го видя — мокър от душа, с голи гърди и небрежно разкопчани дънки.

— Събуди ли се? — Матю пъхна палци в предните си джобове и се опита да не мисли за това как изглежда тя, седнала с увити около коленете ръце в средата на леглото. — Мислех, че ще поспиш повече.

— Наспах се. — Почувствала внезапно смущение, тя навлажни устните си. — Дъждът е спрял.

— Забелязах. — Точно както бе забелязал колко големи, меки и будни бяха станали очите й. — Мисля да се връщам в болницата.

— Двамата ще се върнем в болницата — поправи го тя. — Само да си взема един душ и да се преоблека. — Тя вече се измъкваше от леглото и посегна за ключа. — Мама каза, че до хотела имало кафене. След десет минути те чакам там.