— Татко, чакай…

Но Джеймс само вдигна ръка в поздрав и изчезна под повърхността.

Светът бе тих и смайващ. Слънцето пронизваше с пръсти повърхността и начупваше морската синева с копия от трептяща бяла светлина. Пещери и замъци от корал се разстилаха във всички посоки и създаваха потайни светове.

Една акула с отегчени черни очи изви тялото си и се отдалечи, плъзгайки се във водата.

С чувството, че тук е много повече у дома си, отколкото във въздушното пространство горе, Джеймс се гмурна дълбоко. Вандайк го следваше плътно. Потъналият кораб се очертаваше ясно сред ограждащите го изкопи, прокопани в търсене на ценни находки. Коралът предявяваше правата си над разбития нос и превръщаше дървото във фантазия от цветове и форми, сякаш инкрустирани с аметист, изумруд и рубини.

Това бе живото съкровище, омайният шедьовър, сътворен от слънце и морска вода.

И, както винаги, бе удоволствие да го видиш.

Когато започнаха да работят, усещането за задоволство, което изпълваше Джеймс, се засили. Лошият късмет на Ласитърови бе зад гърба му, помисли си той замечтано. Скоро щеше да бъде богат… известен. Усмихна се. В крайна сметка, той сам бе попаднал на дирята, бе прекарал часове и дни в проучване и сглобяване на мозайката от следи, която водеше към амулета.

Дори би могъл да изпита известно съжаление към тоя задник Вандайк — нали Ласитърови щяха да са тези, които ще го извадят. В други води, по време на собствената си експедиция.

Улови се, че протяга ръка да погали една коралова издатина сякаш бе котешки гръб. Тя беше като в мъгла.

Разтърси глава, но мъглата остана. Аларменият звънец прозвуча някъде в мозъка му, много далече и глухо. Но той бе опитен гмуркач и разпозна признаците. Един-два пъти бе имал незначителни инциденти с азотната наркоза. Никога на такава малка дълбочина, помисли си разсеяно той. Бяха доста над трийсетте метра.

Въпреки това той потупа кислородните си бутилки. Вандайк го наблюдаваше, очите му бяха студени и преценяващи зад маската. Джеймс подаде сигнала за изплуване, но Вандайк го дръпна назад и посочи към потъналия кораб. Ласитър бе озадачен. Нагоре, сигнализира отново, и отново Вандайк го задържа.

Джеймс не се остави на паниката. Не се паникьосваше лесно. Знаеше, че е бил обект на саботаж, макар умът му да бе прекалено замъглен, за да разбере как точно е станало. Вандайк бе аматьор в този свят, напомни си той, и не осъзнаваше размера на опасността. Значи трябваше да му покаже. Очите му се свиха съсредоточено, той се завъртя и посегна към кислородната тръба на Вандайк.

Подводната битка бе бавна и зловещо тиха. Рибни ята се пръскаха като цветни копринени ленти, после се връщаха да погледат драматичната борба между хищник и плячка. Джеймс чувстваше как съзнанието му се изплъзва сред замайването и дезориентацията, които вдишваше заедно с азота. Мобилизира всичките си сили и успя да се издигне три-четири метра, като риташе бясно с крака.

После се зачуди от къде на къде му е хрумнало да излиза. Започна да се смее, мехурчетата въздух изригнаха навън и литнаха нагоре, когато екстазът го призова. Той прегърна Вандайк и го завъртя в бавен танц, за да сподели радостта си. Бе толкова красиво тук, в позлатената синя светлина сред бисери и скъпоценности в хиляди непознати цветове, които чакат, стоят и чакат да бъдат събрани.

Беше роден да се гмурка в дълбините.

Скоро веселието на Джеймс Ласитър щеше незабелязано да премине в кома. И в тиха, утешителна смърт.

Вандайк протегна ръце, когато Джеймс започна да рита. Липсата на координация бе просто още един симптом. Един от последните. Ръцете на Вандайк стиснаха кислородната тръба и я изтръгнаха от маската. Джеймс примигна объркано и потъна.

Глава 1

Съкровище, златни дублони и испански долари. С малко късмет щеше да ги обере от морското дъно като праскови от дърво. Или поне така бе казал баща й, помисли си Тейт, докато се гмуркаше.

Знаеше, че само с късмет далеч не се стига, както го бяха доказали и десетте години на търсене. Бяха необходими пари, време и изнурителни усилия. Бе необходимо умение и дълги месеци на проучвания и подготовка.

Но докато плуваше към баща си през кристално сините води на Карибско море, тя бе повече от склонна да участва в играта.

Изобщо не бе неприятно да прекарва лятото на своята двайсета годишнина в гмуркане край брега на Сейнт Кристофър и да се плъзга във великолепната топла вода сред риби с блестяща окраска и скулптури от разноцветен корал. Всяко гмуркане носеше изненади. Какво ли има например под онзи бял пясък, скрито сред ветрилообразните сводове и морските водорасли, погребано под изкусно преплетените корали?

Въпросът не бе в съкровището, знаеше тя. А в търсенето.

Е, от време на време ти излизаше и късметът.

Много добре помнеше първия път, когато извади една сребърна лъжица от тинестото й ложе. Изненадата и тръпката, които почувства, докато държеше в ръцете си почернелия прибор и се чудеше кой ли е сърбал бульона си с него. Навярно капитанът на някой натоварен със съкровища галеон. Или пък любимата на капитана.

Пак тогава майка й жизнерадостно разтрошаваше едно голямо парче конгломерат — каменен къс, роден от вековната подводна дейност на десетки химически реакции. Помнеше доволния й писък, после и триумфалния смях, който твърде много приличаше на магарешки рев — Марла Бомон бе попаднала на златен пръстен.

Редките попадения позволяваха на семейство Бомон да прекарват по няколко месеца всяка година в търсене на нови находки. На още късмет, на още съкровища.

Докато плуваха рамо до рамо, Реймънд Бомон потупа дъщеря си по ръката и й посочи нещо. Заедно проследиха ленивото цапане на една морска костенурка.

Смехът в очите на баща й казваше всичко. Бе работил усилено през целия си живот и сега се наслаждаваше на отплатата. За Тейт моменти като този бяха неоценими.

Те плуваха заедно, свързани от любовта към морето, тишината, цветовете. Отряд старши сержанти1 се стрелна край тях и златно-черното им райе проблесна на слънцето. Заради чистата радост от движението, Тейт направи лениво кълбо във водата и се загледа в сблъсъка на слънчевите лъчи с морската повърхност над главата си. Чувстваше се толкова свободна, че се засмя и потокът мехурчета, изригнал от устата й, стресна един любопитен сержант.

Гмурна се по-дълбоко, следвайки мощните движения на баща си. Пясъкът криеше толкова тайни. Всяка могилка можеше да се окаже дъска на прояден корпус на испански галеон. Тъмният участък ей там можеше да прикрива скрито пиратско съкровище. Напомни си да не се любува на ветрилообразните шарки на морския релеф и на коралите, а да търси знаците, сочещи потънало съкровище.

Бяха тук, в топлите води на Карибския басейн, по следите на онова, за което мечтае всеки търсач на съкровища. Недокоснатите останки на потънал кораб, криещи кралско съкровище. Това беше първото им гмуркане и имаше за цел да ги запознае с терена, чието местонахождение бяха издирвали прилежно в книги, карти и диаграми. Щяха да изпробват теченията, да измерят силата на прилива. И може би — само може би — щеше да им излезе късметът.

Тя се насочи към една пясъчна могилка и започна да маха бързо с ръце. Баща й я бе научил на този най-прост метод за разравяне на пясък, когато разбра, че и тя изпитва неутолим интерес към новото му хоби да се гмурка с леководолазен дихателен апарат.

През следващите години той я бе научил и на много други неща. На уважение към морето и към всички негови обитатели. И към онова, което лежеше скрито на дъното. Най-съкровеното й желание бе един ден да открие нещо — за баща си.

Тя извърна очи към него — той разглеждаше един нисък коралов гребен. Колкото и да мечтаеше за съкровища, създадени от човешка ръка, Реймънд Бомон обичаше съкровищата, създадени от морето.

След като не намери нищо при могилката, Тейт се стрелна към една красива раирана раковина. С периферното си зрение улови тъмносинята сянка на нещо, което се приближаваше към нея, бързо и тихо. Първата смразяваща мисъл, която мина през главата й, бе, че я напада акула и сърцето й прескочи уплашено. Обърна се, така както я бяха учили, посегна с една ръка към водолазния си нож и се приготви да защитава себе си и баща си.

Сянката се оказа водолаз. Хлъзгав и бърз като акула наистина, но човек. Дъхът й изсвистя навън в поток от мехурчета. Водолазът направи знак към нея, после и към мъжа, който плуваше след него.

Тейт се озова маска до маска с едно дръзко ухилено лице, чиито очи бяха сини като морето наоколо. Тъмна коса се вееше с течението. Видя, че той й се смее, без съмнение отгатнал каква е реакцията й на неочакваната компания. Мъжът вдигна ръце в миролюбив жест и не ги свали, докато тя не прибра ножа в канията. После й намигна и с плавно движение поздрави Рей.

Докато мъжете си разменяха мълчаливи поздрави, Тейт огледа новодошлите. Екипировката им беше добра и включваше нещата, необходими на всеки търсач на потънали съкровища. Торбичката за находки, ножът, компас на китката и водолазен часовник. Първият мъж беше млад и изглеждаше строен в черния си непромокаем костюм. Жестикулиращите му ръце бяха с широки длани, с дълги пръсти и носеха белезите на ветеран в търсенето на съкровища.

Другият мъж беше плешив и натежал в кръста, но се движеше като истинска риба. Доколкото Тейт можеше да прецени, той се опитваше да постигне някакво тактическо споразумение с баща й. Тя искаше да се възпротиви. Това си бе тяхното място. В края на краищата те първи бяха пристигнали тук.

Но можа само да се намръщи, когато баща й оформи кръгче с палеца и показалеца си в знак на съгласие. Четиримата се разпръснаха да огледат терена.

Тейт се върна при друга могилка и се зае да разравя пясъка. Според изследването на баща й четири кораба от испанската флота бяха потънали северно от Нейвис и Сейнт Кристофър2 по време на ураган на единайсети юли 1733 година. Два от тях, „Сан Кристобал“ и „Вака“, бяха открити и извадени преди години при рифовете край нос Диеп. Оставаха „Санта Маргерит“ и „Изабела“ — неоткрити и недокоснати.