Нора Робъртс - Проклятието на Анжелик

Матю седеше пред спешното отделение и се опитваше да не мисли за момента на злополуката. Но отново и отново се озоваваше обратно в кървавата вихрушка, втренчен в безизразните очи на акулата, в зловещия наниз от зъби, врязващи се в плътта на Бък.

Знаеше, че ще вижда това стотици, хиляди пъти в съня си — заслепяващите го потоци мехурчета, изригнали с писъците им; човекът и рибата, които се мятат в странен синхрон; острието на собствения си нож, което се забива и сече отчаяно.

Всеки път, когато сцената се завърташе в съзнанието му, онова, което бе продължило секунди, се проточваше грозно, всяко едно движение траеше часове, забавено до степен да изпъкнат и най-дребните детайли. Всичко бе пред очите му — от първия удар, когато Бък го бе изблъскал от пътя на акулата, чак до трескавото суетене и глъчката в спешното отделение.

Той бавно вдигна ръката си и я сви в юмрук. Спомни си как пръстите на Бък се бяха сключили около нея, как я бяха стиснали здраво, докато се бяха надбягвали с времето на път за острова. В онзи момент бе разбрал, че Бък е жив. И от това му стана някак още по-зле, защото не бе в състояние да убеди сам себе си, че чичо му ще остане жив достатъчно дълго.

Изглежда, морето изпитваше удоволствие да му отнема хората, които обича.

„Проклятието на Анжелик“ — помисли си той и го заля вълна от скръб и вина. Може би Бък беше прав. Проклетото колие си лежеше на дъното и чакаше поредната жертва. Търсенето му вече го бе лишило от двама от хората, които бе обичал.

Нямаше да го лиши от още един.

Той разтвори юмрука си и силно разтърка лицето си — като човек, който се събужда от дълъг сън. Хрумна му, че сигурно полудява, щом му минават подобни мисли. Баща му бе убит от човек, а Бък от акула. Да обвинява за смъртта им някакъв амулет, който дори не е виждал, не бе нищо друго освен жалък опит да оправдае собствената си неспособност да ги спаси.

Колкото и кървави да бяха старинното колие и легендите, свързани с него, той не можеше да припише вината на никого и на нищо, освен на самия себе си. Ако беше по-бърз, Бък нямаше да загуби крака си. Ако беше по-прозорлив, баща му нямаше да загине.

Щяха да бъдат живи и здрави като него. Щеше да носи този товар до края на живота си.

Той подпря чело на коленете си и се опита да изчисти съзнанието си от всякакви мисли. Знаеше, че семейство Бомон са в чакалнята. Бяха му предложили утеха, подкрепа, съпричастие. А той бе усетил, че трябва да избяга. Тихото им съчувствие едва не го бе убило.

Вече знаеше, че ако Бък има и най-малкия шанс да оцелее, то това се дължи не на него, а на бързите, спокойни и решителни действия на Марла в момента на най-голямата криза. Не друг, а именно тя бе поела контрола, дори дотам да се сети да грабне някакви дрехи от корабчето.

Той дори не бе успял да попълни формулярите в болницата, а само ги бе гледал втренчено, докато Марла не ги взе от него и не ги попълни сама, разпитвайки го с тих глас за необходимата информация.

Откритието, че на практика е безполезен, го бе уплашило.

— Матю. — Тейт клекна пред него, взе ръцете му и пъхна в тях чаша кафе. — Ела при нас и седни.

Той поклати глава, надигна чашата и отпи. Видя, че лицето й все още е бледо и изопнато от шока, а очите зачервени. Но ръката, която постави на свитото му коляно, не трепереше.

За момент съзнанието му се сви от ужас при яркия спомен как Тейт лети стремително през водата, право към разтворената паст на акулата.

— Остави ме, Тейт.

Вместо да го послуша, тя седна до него и го прегърна през раменете.

— Той ще се оправи, Матю. Сигурна съм.

— Какво, да не си станала и гадателка, освен всичко останало?

Гласът му беше студен и рязък. Въпреки че я заболя, тя склони глава на рамото му.

— Важно е да вярваш. По-лесно е, когато вярваш.

Тя грешеше. Боли, когато вярваш. И понеже беше така, той се отдръпна рязко от нея и се изправи.

— Отивам да се разтъпча.

— Ще дойда с теб.

— Не те искам — нахвърли се той върху нея, оставил целия страх, цялата вина и скръб да се прелеят в ярост. — Не те искам близо до мен, ясно ли е?

Стомахът й се сви, сълзи жилнаха очите й, но тя не отстъпи.

— Няма да те оставя сам, Матю. По-добре свиквай с тази мисъл.

— Не те искам — повтори той, стисна я за гърлото и я блъсна в стената, изплашвайки я до смърт. — Не ми трябваш. Защо не се върнеш при добричкото си мило семейство и не се изметете всичките оттук?

— Защото Бък не ни е безразличен. — Макар че успя да преглътне сълзите си, те личаха в гласа й. — Нито пък ти.

— Вие не знаете нищо за нас. — Нещо крещеше в него да го пусне навън. За да го скрие дори от себе си, той я блъсна отново. Лицето му, само на сантиметри от нейното, бе сурово, студено и безмилостно. — За теб това е просто повод да си направиш веселото, няколко месеца на слънце в игра на потънали съкровища. И ти излезе късметът. Не знаеш какво е да се гмуркаш месец след месец, година след година и да няма с какво да се похвалиш. Да умреш, без да си постигнал нищо.

Дъхът й излизаше на пресекулки, независимо какви усилия полагаше да се овладее.

— Той няма да умре.

— Той вече е мъртъв. — Яростта угасна в очите му като изключена лампа и ги остави празни и пусти. — Беше мъртъв още щом ме изблъска от пътя й. Проклетият идиот ме изблъска от пътя й!

Ето го, най-лошото от всичко, най-после навън, кънтящо в стерилния болничен въздух. Той му обърна гръб, скри лицето си в длани, но не можа да избяга.

— Той ме изблъска от пътя й, застана пред мен. За какво си мислеше, по дяволите? За какво си мислеше ти? — попита Матю и пак се обърна към нея, докато безпомощният гняв го връхлиташе с подновени сили като силно насрещно течение. — Да се приближиш по този начин! Толкова ли не знаеш? Опита ли веднъж кръв, акулата напада всичко, което й се изпречи. Трябваше да тръгнеш към яхтата. С толкова много кръв във водата имахме късмет, че не привлякохме още дузина гладни акули. За какво, по дяволите, си мислеше?

— За теб — тихо каза тя и застина на мястото си, притисната с гръб към стената. — Предполагам, че и двамата с Бък сме си мислили за теб. Нямаше да мога да понеса, ако ти се беше случило нещо, Матю. Нямаше да го преживея. Аз те обичам.

Изумен, той се втренчи в нея. Никой, никой през целия му живот не му бе казвал тези три думи.

— Значи си глупачка — успя да каже той и прокара несигурни пръсти през косата си.

— Може би. — Устните й трепереха. Дори когато ги стисна здраво, те продължиха да трепкат от силата на бушуващите й чувства. — Май и ти не си по-умен. Не заряза Бък. Мислеше, че е мъртъв и можеше да избягаш, докато акулата е заета с него. Но не го направи. Защо ти не тръгна към яхтата, Матю?

Той само поклати глава. Когато тя пристъпи напред и го прегърна, той зарови лице в косата й.

— Тейт.

— Няма нищо — промърмори тя и загали успокоително вдървения му гръб. — Всичко ще се оправи. Само се дръж за мен.

— Аз нося лош късмет.

— Глупости. Просто сега си уморен. И измъчен. Ела при нас и седни. Ще чакаме заедно.

Те бяха до него. Часовете се точеха в онова подобно на сън състояние, толкова типично за болниците. Хора идваха и си отиваха. Меките подметки на сестрите шляпаха по теракотения под, носеше се ухание на кафе и острият дъх на антисептик, който така и не успяваше да заличи изцяло вездесъщия мирис на болест. От време на време се чуваше тихото свистене на отварящите се и затварящи врати на асансьора.

Сетне меко и нежно дъждът затропа по прозорците.

Тейт дремеше, подпряла глава на рамото на Матю. Събуди се и застана нащрек в момента, в който тялото му се стегна от напрежение. Инстинктивно посегна към ръката му и вдигна очи към лекаря.

Той влезе тихо — изненадващо млад човек с изпито от умора лице. Кожата му, с цвета на полиран абанос, изглеждаше като нагъната черна коприна.

— Господин Ласитър. — Въпреки очевидната умора гласът му бе мелодичен като вечерен дъжд.

— Да? — Матю се стегна, готов да изслуша съболезнованията на лекаря, и се изправи с усилие.

— Аз съм доктор Фарж. Чичо ви излезе от операционната. Седнете, моля.

— Какво искате да кажете с това, че е излязъл от операционната?

— Той издържа операцията. — Фарж приседна на ръба на масичката и почака Матю да се настани. — Състоянието му е критично. Знаете, че е загубил много кръв. Повече от три литра. Ако беше изгубил още съвсем малко или ако го бяхте докарали десет минути по-късно, нямаше да има никакъв шанс. Както и да е, сърцето му е много силно. Оптимисти сме.

От надеждата болеше много. Матю просто кимна.

— Значи ще живее?

— С всеки час шансовете му се увеличават.

— А тези шансове са?

Фарж измери човека пред себе си. При някои любезността не действаше утешително.

— Има четиридесет процента вероятност да преживее нощта. Ако това стане, шансовете му ще се увеличат. Разбира се, ще е необходимо допълнително лечение, след като се стабилизира и състоянието му се подобри. Когато това стане, мога да ви препоръчам няколко специалисти, които са си спечелили име в лечението на пациенти с ампутирани крайници.