— Как ли пък не — изсмя се пренебрежително и самодоволно Тейт. — Губиш, Ласитър. Не би го направил, докато мама е помежду ни.

Той присви очи и погледна смръщено кофата. Когато отново вдигна глава, Тейт пърхаше с мигли срещу него.

— Съжалявам, Марла — каза той и лисна кофата.

Женски писъци проглушиха ушите му, докато тичаше към парапета за нови амуниции.

Беше мръсна битка, пълна със засади и репресивни мерки. А тъй като Марла се хвърли във войната с неочакван ентусиазъм, Матю се оказа превъзхождан, както по въоръжение, така и тактически.

Той постъпи по мъжки. Хвърли се зад борда.

— Добър мерник имаш, мамо — успя да изрече Тейт преди да се срине, останала без сили, с гръб към парапета.

— Е. — Марла пооправи с ръце разрошената си коса. — Направих необходимото. — Бе загубила шапката си по време на бойните действия, а блузата и панталонките й бяха подгизнали и висяха безформено. Въпреки това тя бе самото изтънчено южняшко гостоприемство, когато надникна над парапета към Матю, който я следеше подозрително от водата.

— Предаваш ли се, янки?

— Да, госпожо. Направо ми разказахте играта.

— В такъв случай заповядай на борда, миличък. Тъкмо се канех да приготвя вкусни скариди в палачинково тесто, когато ме прекъснахте.

Той заплува към стълбата, хвърляйки предпазлив поглед към Тейт.

— Примирие?

— Примирие — съгласи се тя и му подаде ръка. Когато той я пое, Тейт присви очи. — Хич не си го и помисляй, Ласитър.

Беше си го помислил. Идеята да я преметне във водата имаше своите достойнства. Но нямаше да бъде толкова забавно, при положение че тя бе предугадила намерението му. Отмъщението можеше да почака. Той се прехвърли с лекота на палубата и отмахна мократа коса от очите си.

— Поне се разхладихме.

— Не можех да си представя, че ще изсипеш кофата върху майка ми.

Той се ухили и седна върху един от спасителните пояси.

— Понякога се налага и невинните да пострадат. Тя е страхотна, да знаеш. Късметлийка си.

— Аха. — Тейт се настани до него и изпъна крака. Не помнеше някога да е била толкова доволна. — Никога не си споменавал за твоята майка.

— Не я помня добре. Махна се, когато бях още дете.

— Махна се?

— Загуби интерес — каза той, вдигайки рамене. — По онова време бяхме във Флорида и татко и Бък се занимаваха със строеж и ремонт на лодки, но не им вървеше особено. Помня, че се караха много. Един ден тя ме изпрати при съседите. Каза, че имала да свърши някои неща в центъра и не искала да й се пречкам в краката. Така и не се върна.

— Ужасно. Съжалявам.

— Оправихме се и без нея. — След толкова много години болката беше отминала, с изключение на редките спазми, които го сполетяваха най-неочаквано. — След като татко умря, намерих документите за развод и едно писмо с дата няколко години след като си беше заминала. Не е поискала настойничество или права на посещение. Искала е просто свободата си. И я е получила.

— Не си я виждал? — За Тейт бе необяснимо как една майка, която и да е майка, може с лека ръка да изостави собственото си дете, детето, което е носила, прегръщала и което е расло пред очите й. — Нито веднъж оттогава?

— Нито веднъж. Тя си имаше своя живот, ние си имахме нашия. Не се задържахме дълго на едно място. Нагоре по крайбрежието, Калифорния, островите. Справяхме се добре. Повече от добре понякога. Наеха ни за подводни разкопки край Мейн и баща ми се хвана с Вандайк.

— Кой е той?

— Сайлъс Вандайк. Човекът, който го уби.

— Но… — Тя изпъна гръб, лицето й пребледня и се напрегна. — Ако знаеш кой…

— Знам — тихо каза Матю. — Бяха съдружници за около година. Е, може би не точно съдружници, защото баща ми работеше за него. Вандайк се захванал с гмуркането като хоби, но с течение на времето се бе запалил по търсенето на потънали съкровища, поне така предполагам. Той е от ония магнати, които си мислят, че могат да купят всичко, което поискат. Така гледаше и на съкровищата. Като на нещо, което можеш да купиш. Търсеше едно колие. Амулет. Смяташе, че го е проследил до един кораб, потънал при Големия бариерен риф. Не беше кой знае какъв гмуркач, но имаше много пари, страшно много пари.

— И е наел баща ти?

— По онова време Ласитърови още имаха добра репутация. Баща ми беше най-добрият, а Вандайк искаше най-доброто. Баща ми го обучи, показа му всичко и сам се запали по легендата. „Проклятието на Анжелик“.

— Какво означава това? — настоя Тейт. — Бък говореше за него.

— Колие. — Матю се изправи, отиде до хладилната кутия и извади две кутийки пепси. — Предполага се, че е принадлежало на вещица, която е била екзекутирана през шестнайсети век някъде във Франция. Злато, рубини, диаманти. Безценно е. Но онова, което привлече интереса на Вандайк, бе силата, която колието уж притежавало. Той дори твърдеше, че семейството му имало някакви роднински връзки с вещицата. — Той седна на мястото си и й подаде студената кутийка. — Всичко това са глупости, разбира се, но хората са убивали и за по-малко.

— За каква сила става дума?

— Магия — каза той и се подсмихна презрително. — Амулетът е омагьосан. Който го притежава и може да го контролира, ще се сдобие с нечувани богатства и власт — каквото му пожелае сърцето. Ако обаче амулетът го контролира, ще загуби най-ценното си нещо. Както вече казах — добави той и надигна кутийката, — пълни глупости. Но Вандайк е луд на тема контрол.

— Невероятно — каза тя и реши при първа възможност да научи нещо повече за легендата. — Не бях чувала тази история.

— Има много писмени документи. По нещо оттук-оттам. Колието се появявало от време на време, причинявало куп поразии, според някои, и си градяло репутация.

— Като диаманта „Надежда“?

— Да, ако си падаш по такива неща. — Той я изгледа. — Като теб, ако не се лъжа.

— Интересно е — каза тя с известно възмущение. — Вандайк намери ли го?

— Не. Той мислеше, че баща ми го е намерил. Внуши си, че баща ми крие нещо от него. Беше прав. — Матю отпи от студената напитка. — Бък ми каза, че баща ми намерил някакви документи, които го карали да смята, че колието било продадено на някакъв богат испански търговец ли, аристократ ли, нещо такова. Той прекарваше много време в проучвания, амулетът направо му беше влязъл под кожата. Решил, че колието е на „Изабела“, но не казал на никого освен на Бък.

— Защото не е имал доверие на Вандайк.

— Беше му много и малкото доверие, което му имаше. — Споменът проблесна като меч в очите на Матю. — Чух ги да се карат за колието вечерта преди последното гмуркане. Вандайк обвини баща ми, че го крие. Той все още вярваше, че амулетът е на кораба, който разкопаваха. Баща ми направо му се изсмя. Каза му, че е луд за връзване. На следващия ден беше мъртъв.

— Никога не си ми казвал как е умрял.

— Удави се. Казаха, че било заради кислородните бутилки, че екипировката му не била правилно свързана. Това беше мръсна лъжа. Аз отговарях за екипировката. Нямаше й нищо, когато я проверих същата сутрин. Вандайк я е повредил. И докато е бил на двайсет и пет метра под водата, баща ми е поемал твърде много азот.

— Азотна наркоза. Екстазът на дълбините — промърмори Тейт.

— Да. Вандайк твърдеше, че се опитал да го върне на повърхността, когато разбрал, че нещо не е наред, но баща ми се съпротивлявал. Каза, че имало борба. Според версията на Вандайк, той тръгнал нагоре да доведе помощ, но баща ми продължил да го дърпа към дъното. Аз се гмурнах веднага щом копелето се появи със скалъпената си история, но баща ми вече беше мъртъв.

— Може да е било злополука, Матю. Просто ужасна злополука.

— Не беше злополука. Не беше и „Проклятието на Анжелик“, както предпочита да мисли Бък. Беше убийство. Видях лицето на онова копеле, когато изплувах с баща ми на ръце… — Напрегнатите му пръсти смачкаха кутийката. — Усмихваше се.

— О, Матю! — В желанието си да го успокои, тя се гушна в него. — Колко ужасно трябва да е било за теб.

— Някой ден ще намеря „Изабела“, ще намеря и колието. Вандайк ще дойде да ме търси. Аз ще го чакам.

Тя потрепери.

— Недей. Недей да мислиш за това.

— Не го правя много често. — Той обгърна с ръка раменете й. — Както казах, миналото си е минало. И денят е прекалено хубав, за да мисля за него. Може би няма да е зле да си дадем малко почивка към края на седмицата. Да вземем под наем водни ски или да се пробваме с парапланер.

— Парапланер. — Тя вдигна очи към небето, успокоена от нормалния тон на гласа му. — Летял ли си някога с парапланер?

— Естествено. След гмуркането под вода най-страхотното нещо е летенето над нея.

— Навита съм, ако и ти си навит. Но ако ще уговаряме останалата част от екипажа за почивен ден, по-добре да се хващаме на работа. Взимай си чука, Ласитър. Обратно в редовете на окованите каторжници.

Току-що бяха започнали да се трудят над поредния конгломерат, когато вляво от яхтата се чу вик. Тейт избърса ръце и отиде до парапета.

— Матю! — извика тя с изтънял глас. — Ела. Мамо! Донеси камерата. Леле боже! Побързай.

— За бога, Тейт, пържа скариди. — Раздразнена, Марла се появи на палубата с видеокамерата в ръка. — Нямам време да правя филми.

Тейт, стиснала като в менгеме ръката на Матю, се обърна и се ухили малоумно.

— Мисля, че този ще искаш да го направиш.

Марла застана от другата страна на Тейт и тримата погледнаха над парапета.

Бък и Рей се поклащаха във водата, с лица, грейнали в маниашки усмивки. Всеки бе стиснал едната страна на кофа, в която проблясваха мокри златни дублони.

— Боже господи! — най-после си пое дъх Матю. — Това нещо пълно ли е?

— Догоре — извика Рей. — А долу има още две като тази.

— Не си виждал такова нещо, момко. Богати сме като крале! — Вода се стичаше по лицето на Бък, от очите му също. — Лежат си там с хиляди, с хиляди… Просто си лежат. Ще изтеглиш ли кофата, или искаш да ти ги подхвърляме един по един?