— Виж какво, Тейт… Какво ти е толкова смешно, по дяволите?

— И ти ме искаш. — Тя вдигна ръка и нежно погали бузата му, което за малко не сложи край на решителността му. — За известно време си мислех, че не е така. И от това ме болеше, защото те искам толкова много. В началото дори не те харесвах, но те исках въпреки всичко.

— Господи. — Той опря чело в нейното. Полагаше неимоверни усилия да се овладее. — Не каза ли, че ти си предпазливата от двама ни?

— Отнася ли се до теб, не съм. — Обладана от чувство на любов и доверие, тя се сгуши в рамото му. — Никога, щом се отнася до теб. Още когато ме целуна за пръв път, разбрах, че ти си онзи, когото съм чакала досега.

Нямаше компас, нито знаеше посоките, но бе твърдо убеден, че се налага спешно да промени курса.

— Тейт, нека караме по-полека, а? Не си готова за онова, което имам наум. Повярвай ми.

— Искаш да ме любиш. — Брадичката й се вирна предизвикателно. Съвсем неочаквано през очите на Тейт го погледна истинска жена и погледът й бе по женски тайнствен. — Не съм дете, Матю.

— Тогава аз не съм готов. И не съм склонен да направя нещо, което ще нарани родителите ти. Винаги са се държали честно с мен и с Бък.

„Гордост — помисли си тя. — Гордост, лоялност и почтеност.“ Нищо чудно, че го обичаше. Устните й кривнаха в усмивка.

— Добре. Ще караме полека. Но каквото и да става, е само между нас двамата, Матю. Каквото и да решим, каквото и да поискаме. — Тя се наведе към него и допря устни до неговите. — Ще почакам.

Глава 5

Застигнаха ги бури и през следващите два дни гмуркането стана невъзможно. След като първата вълна на нетърпение отмина, Тейт се настани удобно на палубата на „Приключение“ и се зае да почисти и впише в каталога находките от „Санта Маргерит“, които баща й и Бък бяха донесли при последното си гмуркане.

Дъждът барабанеше по насмоления брезент, опънат над главата й. Островите бяха изчезнали в мъглата, останало бе само неспокойното море и гневните небеса над него. Светът им се бе свил до водата наоколо и взаимната им компания.

В палубната каюта течеше истински маратон по покер. Гласове, прекъсвани от смях и ругатни, долитаха до Тейт през монотонния тропот на дъжда. Тя почистваше патината от един грубо изработен сребърен кръст и знаеше, че никога през живота си не е била по-щастлива.

С по една голяма чаша кафе във всяка ръка, Матю се шмугна под брезента.

— Искаш ли помощ?

— Може. — Стигаше й само да го погледне и сърцето й със салто се качваше в гърлото. — Да не би да свършихте с покера?

— Не, но ми свърши късметът. — Той седна до нея и й подаде едната чаша. — Бък извади флош и моят фул отиде по дяволите.

— Така и не можах да запомня кое какво бие. Повече ме бива на джин. — Тя вдигна кръста. — Може да го е носил корабният готвач. Трябва здравата да го е удрял в гърдите, докато е месел тесто за курабии.

— Аха. — Той плъзна пръсти по среброто. Кръстчето бе грозно, направено по-скоро от ковач, отколкото от бижутер. Нито пък тежеше достатъчно. Стойността му бе твърде ниска, за да задържи вниманието на Матю. — Какво друго имаш тук?

— Тези такелажни макари. Гледай, по тях още има следи от въжетата. Само си представи! — Тя благоговейно завъртя почернелия метал из ръцете си. — Как са се борили да спасят кораба. Вятърът вие, платната плющят разкъсани.

Тя впери поглед в мъглата зад борда и картината оживя пред очите й.

— Моряците впиват отчаяно ръце във въжета и мачти, когато галеонът се килва на една страна. Пътниците са ужасени. Майките притискат децата си, а корабът се люлее и все повече се накланя. И сега ние намираме онова, което е останало от тях.

Тя остави макарите и с две ръце вдигна една глинена лула.

— Някой моряк я е държал в джоба си и след края на вахтата е заставал на палубата, запалвал е лулата и е пушел, наслаждавайки се на кратката си почивка. А тази халба сигурно е била пълна с ейл.

— Жалко, че й липсва дръжката. — Той я вдигна и я огледа от всички страни. Не искаше да признае, че картината, която Тейт бе нарисувала с думи, го е развълнувала. — Намалява стойността й.

— Не е възможно да мислиш само за пари.

Той се ухили.

— Възможно е и още как, Червенушке. За тебе драмата, за мене сухото.

— Но…

Той пресече възражението, открадвайки си една бърза целувка.

— Много си сладка, когато се възмущаваш.

— Наистина ли? — Беше достатъчно млада и влюбена, за да се почувства поласкана от думите му. Взе чашата си и отпи от кафето, наблюдавайки го над ръба. — Не ми се вярва да си чак такъв сребролюбец, за какъвто се представяш.

— Повярвай. Нямам нищо против историята, стига да мога да изкарам нещо от нея. Като изключим това, остава само някой и друг мъртвец. — Той вдигна очи, без да забележи нацупената й физиономия. — Дъждът намалява. Утре ще се гмурнем.

— Май не можеш да си намериш място.

— Има нещо такова. Това висене на палубата е истинска беля, да не говорим за майка ти, която непрекъснато ми тика чинии под носа. Като нищо ще взема да свикна. — Той прокара ръка през косата си. — Това е друг свят. Вие сте друг свят.

— Не сме толкова различни, Матю — промърмори тя и вирна устни към неговите. — Може би просто достатъчно различни.

Почувства как в пръстите му се вля напрежение, после бавно се оттегли. Не бе видяла достатъчно от света, от неговия свят, помисли си той, за да усети разликата. Ако той беше добър човек, истински добър човек, нямаше да я докосва сега, нямаше да води и двамата към нещо, което неминуемо щеше да се окаже грешка.

— Тейт…

Тормозеше се на тънката граница между желанието си да я притегли и по-разумното решение да я отблъсне, когато Бък мушна глава под брезента.

— Хей, Матю, ти… — Челюстта му увисна, когато Тейт и Матю рязко се отделиха един от друг. Неизбръснатите му бузи пламнаха в червено. — Ъъъ, извинявам се. Ъъъ, Матю… — Докато Бък се чудеше какво да каже, Тейт преспокойно взе химикалката си и вписа глинената лула в каталога.

— Здрасти, Бък. — Тейт му отправи една широка и непринудена усмивка, докато двамата мъже се измерваха неуверено с очи. — Разбрах, че ти било провървяло.

— Аха. Аз, ъъъ… — Той натика ръце в джобовете си и запристъпва от крак на крак. — Дъждът отслабва — обяви той. — Мисля двамата с Матю да натоварим тия работи и да ги складираме на „Морския дявол“.

— Тъкмо свършвах с каталога. — Тейт добросъвестно сложи капачето на химикалката. — Ще ви помогна.

— Не, не, ние ще се оправим. — Бък измъкна ръката си от джоба, само колкото да побутне очилата на носа си, и пак я пъхна обратно. — Пък и трябва да почовъркаме това-онова по мотора. Майка ти май спомена, че си била дежурна по кухня тая вечер.

— Права е — каза с въздишка Тейт. — Аз по-добре да вървя. — Тя се изправи и пъхна тетрадката под мишницата си. — Ще се видим на вечеря.

Мъжете почти не проговориха, докато опаковаха и пренасяха находките на лодката. Предположението на Матю, че може би ще се наложи да наемат някое помещение или гараж като допълнителен склад, бе посрещнато с изсумтяване и кратко вдигане на раменете. Бък изчака да се отправят към „Морския дявол“, преди да избухне.

— Ти да не си се побъркал бе, момче?

Матю побутна леко кормилото.

— Няма нужда да ми четеш конско, Бък.

— Ако трябва да ти чета конско, за да ти стигна до мозъка, точно това смятам да направя. — Бък се изправи с плавно движение, когато Матю угаси мотора. — Толкова ли не ти стига акълът, че се забъркваш с това младо девойче?

— Не съм се забъркал с нея — каза през зъби Матю и привърза надуваемата лодка към носа на яхтата. — Не в тоя смисъл.

— Слава богу. — Бък сръчно метна първата брезентова торба на рамо и се хвана за стълбата. — Нямаш работа да си играеш игрички с Тейт, момко. Тя не е момиче за една нощ.

— Знам каква е. — Матю нарами втората торба. — И знам каква не е.

— Гледай да не го забравиш тогава. — Бък занесе брезентовата торба в кабината на щурвала и внимателно я разтвори. — Семейство Бомон са добри хора, Матю, почтени хора.

— За разлика от мен.

Изненадан от горчивината в гласа му, Бък вдигна очи.

— Никога не съм казвал, че не си добър или почтен, момко. Но ние не сме като тях. Никога не сме били. Ти може и да си мислиш, че няма нищо да се позанасяш малко с Тейт преди да продължим нататък, но момичетата като нея очакват разни неща.

Той извади цигара, запали я и присвил очи от дима, погледна племенника си.

— Сега ще ми кажеш, че смяташ да й дадеш, каквото очаква.

Матю извади една бира от кашончето и пи дълго, отмивайки част от яда, полепнал по гърлото му.

— Не, няма да ти кажа това. Но няма и да я нараня.

„Няма да искаш“ — помисли си Бък.

— Сменяй курса, момко. По улиците е пълно с женски, ако толкова те е засърбяло. — Видя как гневът запали огън в очите на Матю и спокойно издържа погледа му. — Казвам ти го, щото няма кой друг. Един мъж хване ли се с неподходяща жена, и двамата отиват по дяволите.

Полагайки усилия да запази спокойствие, Матю остави настрани преполовената бутилка.

— Като майка ми и баща ми.

— Точно така — каза Бък, но сега гласът му отново беше омекнал. — Вярно, само да се погледнат и прескачаха искри като при фойерверки. Забъркаха се преди някой от двамата да се замисли поне малко. Накрая и двамата пострадаха.

— Не мисля, че тя е пострадала особено — озъби му се Матю. — Изоставила го е, нали така? Както и мен. И така и не се върна. Никога не е погледнала назад, доколкото аз знам.

— Не можа да понесе нашия живот. Ако питаш мен, повечето жени не могат. Няма смисъл да ги виним за това.

Но Матю можеше.

— Аз не съм като баща ми. Тейт не е като майка ми. И точка.

— Ще ти кажа аз къде е точката. — Бък го погледна загрижено и ядно загаси цигарата си. — Онова момиче отсреща е тук да си направи веселото за няколко месеца. Ти си привлекателен мъж, така че е съвсем естествено да бъдеш част от приятното й прекарване. Но когато лятото свърши, тя ще се върне в колежа, ще си намери лъскава работа и лъскав съпруг. А ти ще останеш на сухо. Ако забравиш това и се възползваш от звездите в очите й, и двамата ще пострадате.