— Вярвам ти. — И тъкмо защото му вярваше, тя скочи и отиде за шнорхелите. — Хайде да видим докъде са стигнали татко и Бък. После искам да дам филма за проявяване.



Докато се приготви да отиде на острова, Тейт бе събрала цял списък от поръчки в добавка към филмчето.

— Трябваше да се сетя, че мама ще ме прати до бакалията.

Матю я последва със скок в резервната лодка на „Приключение“ и запали двигателя.

— Не е кой знае какво.

Тейт нагласи слънчевите си очила.

— Не си видял списъка й. Виж! — Тя махна с ръка на запад, където ято делфини скачаха на фона на залязващото слънце. — Веднъж плувах с един. Бяхме в Коралово море и няколко следваха яхтата. Бях на дванайсет. — Тя се засмя, наблюдавайки ги как се отдалечават. — Усещането беше невероятно. Имат толкова мили очи.

Тейт се изправи, когато Матю намали скоростта. Прецени разстоянието до кея, застана стабилно и хвърли въжето.

Привързаха лодката и тръгнаха през тясната плажна ивица.

— Матю, ако попаднем на основния товар и забогатееш, какво ще правиш?

— Ще харча. Ще се забавлявам.

— За какво ще харчиш и как ще се забавляваш?

— За разни неща. — Той раздвижи рамене, но вече бе разбрал, че общите приказки не я задоволяват. — За яхта. Ще си построя моя собствена яхта веднага щом се сдобия с достатъчно време и средства. Може да си купя и местенце на някой остров като този.

Минаваха покрай гости на близкия хотел, които лениво се припичаха на лъчите на залязващото слънце. Сервитьори в цветни ризи и бели панталонки се разминаваха по пясъка, разнасяйки подноси с напитки.

— Никога не съм бил богат — каза той, по-скоро на себе си. — Едва ли е много трудно да свикнеш с богатството, с живот като този. Луксозни хотели, луксозни дрехи, да имаш достатъчно пари, за да си плащаш за бездействието.

— Но пак би се гмуркал, нали?

— Естествено.

— И аз също. — Тя несъзнателно го хвана за ръка, докато се разхождаха из уханните градини на хотела. — Червено море, Големия бариерен риф, Северния Атлантически океан, Японско море. Толкова места, които можеш да видиш. Веднъж да завърша колежа и ще ги обиколя всичките.

— Морска археология, така ли беше?

— Точно така.

Той я погледна. Яркото калпаче на косата й бе разрошено от солта и вятъра. Носеше широки като торба ленени панталони, тениска и квадратни очила с черна рамка.

— Не приличаш много на учен.

— Науката изисква ум и въображение, а не добър външен вид или усет към модата.

— За късмет на модата.

Без да се обижда, тя вдигна рамене. Въпреки пристъпите на отчаяние, които от време на време обземаха майка й, Тейт никога не се замисляше за дрехите или стила си на обличане.

— Какво значение има, щом разполагаш с добър водолазен костюм? Не ми е нужен гардероб, за да вадя потънали кораби от морското дъно, а точно това смятам да правя през остатъка от живота си. Само си представи — да ти плащат, за да търсиш съкровища и да изследваш и проучваш артефакти. — Тя поклати глава при тази чудесна мисъл. — Толкова неща можеш да научиш!

— Аз самият никога не съм имал високо мнение за училището. — Разбира се, те се бяха местили толкова често, че никога не бе имал шанса да промени отношението си. — По-скоро съм фен на онова, което можеш да научиш от практиката.

— На мен определено ми се събира достатъчно практика.

Взеха такси до града, където Тейт трябваше да остави филмчето. За нейна приятна изненада, Матю като че ли нямаше нищо против желанието й да обикаля магазините и да се заплесва по разни дреболии. Загуби част от времето си, въздишайки над тънък златен медальон с перла, полюляваща се на верижката. Дрехите служеха за защита от атмосферните условия, но дрънкулките си бяха една чудесна, безобидна слабост.

— Не съм предполагал, че си падаш по такива неща — отбеляза той, облягайки се на щанда до нея. — Не съм те виждал да носиш бижута.

— Преди носех един пръстен с малък рубин, който мама и татко ми подариха за Коледа, когато бях на шестнайсет. Загубих го при гмуркане. Направо се поболях, така че престанах да нося бижута във водата. — Тя откъсна очи от нежния медальон и подръпна сребърната монета на Матю. — Може да взема монетата, която ми даде Бък, и да я нося за късмет.

— На мен ми върши работа. Искаш ли да си вземем нещо за пиене, или предпочиташ друго?

Тя се облиза замислено.

— Сладолед.

— Сладолед — прецени предложението й той. — Добре.

Хапвайки ту от своята кофичка, ту от тази на другия, те се разхождаха по булеварда, после се впуснаха в изследване на тесните улички. Тейт бе очарована, когато Матю откъсна един сметановобял хибискус и нехайно го нагласи зад ухото й. Докато купуваха продуктите от списъка на Марла, той я накара да се превива от смях, разказвайки й историята за Бък и призрака на Черната брада.

— Бяхме край Окракоук, на рождения ден на Бък. Петдесетият. Мисълта, че зад гърба му е останал половин век, толкова го бе съкрушила, че вече бе преполовил бутилка уиски. Аз му помогнах да я довърши.

— Не се и съмнявам. — Тейт избра една връзка недоузрели банани и я сложи при другите неща в кошницата.

— Беше се отворил на темата „ако еди-какво си, можело еди-какво си“, сещаш се какво имам предвид. Можело да намерим кораба, ако сме го били търсили още един месец. Ако сме били пристигнали там първи, можело да ударим основния товар. Ако времето се било задържало, можело да станем богати. И къде от уискито, къде от досадните му приказки, съм заспал направо на палубата. Този пъпеш не е зрял, вземи този. — Той смени пъпешите и сам избра гроздето. — Както и да е, следващото нещо, което си спомням, е, че двигателят реве, а яхтата завива рязко на северозапад със скорост от поне дванайсет възела. Бък стои на щурвала и крещи нещо за пирати. Изкара ми ангелите. Скачам аз, обаче се спънах и така си ударих главата в парапета, че видях звезди посред бял ден. Едва не паднах зад борда, когато зави надясно. Той ми крещи да ида при него, аз го псувам и се опитвам да се задържа на краката си, а той върти яхтата в невероятни посоки. Очите му толкова изцъклени, че аха да паднат на палубата. Знаеш, че не вижда на повече от метър без очилата. Обаче сочи напред и с цяло гърло реди куплет след куплет: „Тринайсет души в ковчега на мъртвеца, и бутилка ром…“.

Хората започнаха да се обръщат към Тейт, която се смееше със сълзи.

— „И бутилка ром“! Не, не може да бъде!

— Може, и още как. Едва не ни обърна, докато танцуваше жига и пееше „йо-хо-хо“. — Споменът предизвика и собствената му усмивка. — Едва успях да му взема щурвала от ръцете. „Призракът, Матю! Призракът на Черната брада! Не го ли виждаш?“ Казах му, че и той няма да вижда нищо като му избода очите. Той обаче продължи да се кълне, че бил там, на десет градуса от носа. Където, разбира се, нямаше нищо друго освен рядка мъгла. Но според Бък това било отрязаната глава на пирата, от чиято брада се виел пушек. Твърдеше, че това било знак и че ако сме се гмурнели на това място идния ден, сме щели да намерим съкровището на Черната брада, същото, за което всички смятат, че е заровено на сушата.

Тейт плати за покупките и Матю взе торбите.

— И на следващата сутрин ти си се гмурнал — каза тя. — Защото Бък те е помолил.

— Заради това и защото ако не го бях направил, щеше да ми натяква и досега. Не намерихме абсолютно нищо, но поне Бък се примири с факта, че е навършил петдесет.



Докато стигнат до плажа, вече бе паднал здрач. Матю натовари торбите на лодката и когато се обърна, видя, че Тейт е навила крачолите си и е нагазила във водата.

Последните слънчеви лъчи позлатяваха косата й, кожата й. Гледката внезапно и болезнено го върна към съня му и му припомни колко разгорещена бе изглеждала тя във водата. И колко сладка бе на вкус.

— Толкова е красиво тук — промърмори тя. — Сякаш не съществува нищо друго. Как е възможно да има толкова беди по света, когато съществуват места като това тук? И дни като този?

Той си нямаше и представа — Тейт бе убедена в това — че това е най-романтичният ден в живота й. Заради такива дребни неща — цвете в косите й, ръка, която да държи, докато се разхожда по плажа.

— Може би не трябва да си тръгваме. Никога. — Със звънтящ от смях глас, тя се обърна. — Може би трябва просто да останем и…

Думите й заглъхнаха, буца сви гърлото й от начина, по който я гледаше. Очите му бяха толкова тъмни, толкова напрегнати, така неочаквано съсредоточени в нея. Само в нея.

Тя не се замисли, не се поколеба, а пристъпи към него. Ръцете й се плъзнаха по гърдите му и се сключиха на тила му. Още дузина неистови удара на сърцето очите му се впиваха в нейните, после Матю я дръпна към себе си и подпали кръвта й.

Да, бяха я целували и преди. Но можеше да усети разликата между момчето и мъжа. Сега бе в ръцете на мъж, мъж бе този, който изсмукваше силите й. Мъж бе този, когото тя искаше. Притисна се нетърпеливо към него и устните й обсипаха лицето му с обезумели целувки, докато не намериха отново неговите, улавяйки жаркото им стенание.

Беше толкова тънка, толкова жадна, толкова нетърпелива да приеме всяко негово искане. Разтапяше се като восък при всяка милувка на ръцете му, а устата й алчно се бе впила в неговата. Всеки стон и всяко скимтене, които страстта надигаше в гърлото й, го прерязваха като с нож — нож, който проправяше път на нови желания.

— Тейт. — Гласът му бе дрезгав, на крачка от отчаянието. — Не можем да го направим.

— Можем. Правим го. — Господи, не можеше да диша! — Целуни ме пак. Бързо!

Устата му смаза нейната. Вкусът й сякаш взриви нещо в него. Бе болезнен, мъчителен до степен на агония, като горещина след вледеняващ студ.

— Това е истинска лудост — промърмори той с устни, долепени до нейните. — Побъркал съм се.

— И аз. Искам те, Матю. Боже, как само те искам.

Това вече му дойде много. Той се дръпна рязко назад и я сграбчи с несигурни ръце за раменете.