Без да е сигурен дали намира думите й за забавни, или за обидни, Матю седна до нея и отпи от кафето.

— Не съм убеден.

— Аз пък съм. — Тейт се наведе над купата със соленки, които майка й бе сложила на масата. — Бък е мечтателят в семейството. Ти си като живота — слънце, море, пясък. — Тя загриза една соленка и се облегна назад. — Без истински отговорности, без истински връзки. Не очакваш да намериш някой покрит с раковини сандък, пълен със златни дублони, но знаеш как да получиш добра цена за всяка дрънкулка, която се случи на пътя ти. Колкото да си осигуриш скаридите и бирата.

— Тейт! — Марла поклати глава, потискайки смеха си. — Не се дръж грубо.

— Ами! Тъкмо е налучкала вярната посока. — Матю също захапа една соленка. — Остави я да довърши.

— Не те е страх от тежката работа, защото винаги остава достатъчно време да дремнеш в хамака. Да не забравяме силните усещания на гмуркането, на откритията, както и паричната стойност на някоя дребна плячка. За истинската стойност въобще не става въпрос. — Тя му подаде една сребърна лъжица. — Ти си реалист, Матю. Затова щом казваш, че ще ни трябва повече място, аз ти вярвам.

— Чудесно. — Той осъзна, че откъдето и да ги погледне, думите й са си чиста обида и хвърли лъжицата на масата. — Смятам, че можем да използваме „Морския дявол“ за склад. — Тейт кривна брадичка и вирна нос и той й се изсмя подигравателно. — Двамата с Бък можем да спим тук, на палубата. Ще използваме „Приключение“ за работна база. Оттук ще се гмуркаме, тук ще обработваме конгломерата и артефактите, после ще ги пренасяме на „Морския дявол“.

— Това изглежда доста разумно — съгласи се Марла. — В крайна сметка, щом имаме две яхти, защо да не ги използваме по най-добрия начин?

— Добре. Ако татко и Бък са съгласни, аз нямам нищо против. А междувременно, Матю, можеш да ми помогнеш да внесем още една порция конгломерат от палубата.

— Слушам. Благодаря за кафето, Марла.

— Ооо, пак заповядай, миличък.

— Ще трябва да прескоча до Сейнт Кристофър по-късно — поде Тейт, докато излизаха. — Да дам филма за проявяване. Искаш ли да дойдеш с мен?

— Може би.

Тя долови ледените нотки в гласа му и потисна усмивката си.

— Матю. — Тя докосна ръката му. — Знаеш ли защо според мен се сработваме толкова добре на дъното?

— Не. — Той се обърна. Кожата й все още имаше оня невъзможен алабастров цвят въпреки седмиците прекарани в открито море. Усещаше миризмата на крема, който използваше, за да я предпази, и на парфюма от сол и морски въздух, задържал се в косите й. — Но ти със сигурност ще ми кажеш.

— Според мен, защото ти си реалист, а аз съм идеалистка. Ти си безразсъден, аз съм предпазлива. Противоречащи си черти, както в самите нас, така и помежду ни. По някакъв начин се допълваме един друг.

— Ти наистина обичаш да анализираш нещата, нали, Червенушке?

— Май да. — С надеждата, че той не си дава сметка колко кураж й е необходим, Тейт пристъпи по-близо. — От доста време например анализирам защо се ядоса, след като ме целуна.

— Не бях ядосан — поправи я той. — И не аз, а ти ме целуна.

— Аз само започнах целувката. — Решена да стигне до края, тя продължи да го гледа в очите. — Ти я промени, после се вбеси, защото беше изненадан. Беше изненадан от онова, което почувства. Аз също бях изненадана. — Тя вдигна ръце и разпери пръсти върху гърдите му. — Чудя се дали пак ще се изненадаме.

Искаше му се, повече от всичко досега му се искаше да се впие в тези неопитни устни и да грабне онова, което му предлагаха толкова нетърпеливо. Алчното желание да я вкуси го помете като мощна вълна и вля в ръцете му неочаквана грубост, когато я сграбчи за китките.

— Навлизаш в бурни води, Тейт.

— Но не съм сама. — Тя вече не се боеше. Всъщност дори не й бе нервно. — Знам какво правя.

— Там е работата, че не знаеш. — Той я отблъсна, без да осъзнава, че все още стиска китките й. — Мислиш си, че няма да има последствия, но грешиш. Ако не внимаваш къде стъпваш, ще си платиш скъпо и прескъпо.

Изкусителна тръпка пробяга по гръбнака й.

— Не ме е страх да бъда с тебе. Искам да бъда с теб.

Стомашните му мускули се свиха на топка.

— Лесно е да се каже, когато майка ти е в камбуза. От друга страна, може пък да си по-умна, отколкото изглеждаш.

Окончателно вбесен, той пусна ръцете й и тръгна напред.

Заключението, което се подразбираше, я накара да се изчерви. Беше го дразнила, осъзна със закъснение тя. Бе му се надсмивала. Да види дали може. Заради нуждата да разбере дали и той чувства поне част от привличането, което тя чувстваше към него. Засрамена и разкаяна, тя забърза след него.

— Матю, извинявай. Аз наистина…

Но той вече се бе хвърлил с плясък във водата и плуваше към „Морския дявол“. Тейт шумно издиша. Дяволите да го вземат, можеше поне да изслуша извиненията й. Тя се гмурна след него.

Когато се качи на палубата, той тъкмо отваряше с пукот една кутийка бира.

— Върви си вкъщи, моето момиче, преди да съм те хвърлил зад борда.

— Вече се извиних. — Тя махна мократа коса от очите си. — Беше нечестно и глупаво от моя страна и се извинявам.

— Хубаво. — Бързият кроул и студената бира не му помагаха особено да си начеше крастата. С надеждата пренебрежението да свърши по-добра работа, той се просна в хамака си. — Върви си при мама.

— Не искам да ми се сърдиш. — Твърдо решена да изкупи грешката си, тя пристъпи към хамака. — Просто се опитвах да… Просто те пробвах дали…

Той остави отворената бира на палубата.

— Пробвала си ме значи — повтори той, после я нападна преди тя да има време да си поеме дъх, за да ахне от изненада, и я преметна върху себе си на хамака. Той се залюля бясно, когато Тейт сграбчи краищата му от страх, че ще падне. Очите й се ококориха невярващо, когато ръцете на Матю стиснаха дупето й.

— Матю!

Той я потупа рязко и не особено любящо, после я изблъска от люлката. Тейт се приземи върху оная част от тялото си, която той току-що бе проучил.

— Е, вече сме квит — заяви той и се пресегна за бирата си.

Първоначалният й импулс бе да скочи и да му издере очите. Само твърдата й убеденост, че последиците ще бъдат катастрофални или най-малкото унизителни, я спря да го направи. Освен това се промъкваше и мрачната мисъл, че си е получила заслуженото.

— Добре де — изправи се тя, спокойно и с достойнство. — Квит сме.

Бе очаквал да се нахвърли върху него. Най-малкото да се разциври. Самият факт, че стои край него хладна и спокойна, запали в очите му искра на възхищение.

— Голяма работа си ти, Червенушке.

— Приятели? — попита тя и му подаде ръка.

— Е, поне партньори.

„Предотвратихме кризата — помисли си тя. — Поне временно.“

— Какво ще кажеш за малко разнообразие? Гмуркане с шнорхел?

— Може. В кабината на щурвала има два шнорхела и маски.

— Ей сега ще ги донеса — каза тя, но се върна със скицник в ръка. — Какво е това?

— Копринена вратовръзка. На какво ти прилича?

Подминавайки сарказма му, тя седна до него на хамака.

— Ти ли си правил тази скица на „Санта Маргерит“?

— Аха.

— Доста е добра.

— Истински Пикасо съм.

— Казах „доста добра“. Би било страхотно да я видим такава. Тези цифри някакви размери ли са?

Той въздъхна отново, проклинайки наум всички аматьори.

— Ако искаш да придобиеш някаква що-годе вярна представа какъв периметър покрива потъналият кораб, трябва да направиш някоя и друга сметка. Днес попаднахме на камбуза. — Той преметна крака през ръба на люлката и седна до нея. — Офицерските каюти, пътническите каюти — запремества пръста си по скицата. — Товарният трюм. Най-добре е да си го представиш сякаш го гледаш през очите на чайка. — За да й покаже, той откъсна един лист и начерта груба координатна мрежа. — Това е морското дъно. Ето тук намерихме баласта.

— Значи оръдията са ей там.

— Точно така. — С няколко бързи и умели движения на молива той ги скицира. — Сега пробиваме пробни дупки от тук до тук. Целта ни е да се придвижим към средната част на кораба, където е основният товар.

Рамото й се блъсна в неговото, когато тя се наведе да разгледа скицата.

— Но ние искаме да извадим целия кораб, нали така?

Той й хвърли един бърз поглед, после продължи да рисува.

— Това може да отнеме месеци, години дори.

— Е, да, обаче самият кораб е не по-малко важен от товара си. Трябва да изкопаем и запазим всичко без изключение.

Както той виждаше нещата, корабът бе куп безполезна дървения. Но нищо не му струваше да й угоди.

— Скоро ще започне сезонът на ураганите. Може и да ни се размине, обаче засега най-важното е да открием основния товар. След това можеш да си позволиш да се занимаваш с останалото колкото ти душа иска.

Що се отнася до него, той щеше да вземе дела си и да напусне съдружието. Със злато в джобовете щеше да може да завърши бащините си проучвания относно „Изабела“.

И да намери „Проклятието на Анжелик“. И Вандайк.

— Е, това не е лишено от логика. — Тейт вдигна глава и се стресна от ледения блясък в очите му. — За какво мислиш? — Беше глупаво, разбира се, но за миг й се стори, че мислите му включват нечие убийство.

Той се отърси и се върна в настоящето. Най-важното бе тук и сега.

— За нищо. Разбира се, че не е лишено от логика — продължи той. — Няма да мине много време и слухът, че сме открили нещо, ще плъзне навсякъде. И ще ни доведе компания.

— Репортери?

Матю изсумтя.

— Те ще са ни най-малката грижа. Говоря ти за морски бракониери.

— Но ние имаме законно основание да… — започна Тейт, но млъкна, когато той се изсмя.

— Законите не значат нищо, Червенушке, особено когато си имаш работа с късмета на Ласитърови. Ще ни се наложи не само да работим, но и да спим на смени — продължи той. — Започнем ли да вадим злато, ловците ще го подушат от Австралия до Червено море. Повярвай ми.