Матю продължаваше да прави пробни дупки с еднообразен, почти приспивен ритъм. Големи скатове подлагаха гръб под изходното отверстие на тръбата, явно наслаждавайки се на безплатния масаж, осигурен им от пясъка и дребните камъчета. От време на време Тейт се заплесваше, представяйки си как от тръбата плисва поток от блестящи златни монети като при джакпот от игрален автомат.

Като оставим фантазиите настрана, онова, с което Тейт пълнеше кофите, бяха изкривени пирони, парчета конгломерат и чирепи от счупени съдове. Всяко едно от тези неща я очароваше не по-малко от купчина златни кюлчета. Заниманията й през последната година в колежа бяха засилили още повече любовта й към историята и към отломките от предишни култури, погребани от капризното море.

Дългосрочните й амбиции и цели бяха пределно ясни. Щеше да учи и да се дипломира, поглъщайки цялото знание, което можеха да й дадат книгите, лекциите и най-вече практиката. Един ден щеше да се включи в редовете на учените, които плават сред океаните и изследват дълбочините в търсене и анализиране на реликви.

Името й щеше да тежи, а находките й, от дублони до железни шипове, щяха да бъдат включени в учебниците.

А накрая щеше да има и музей на името на Бомон, пълен с извадени от морето артефакти.

От време на време се улавяше, че е изостанала, и вместо да следва плътно смукача, се е спряла да помечтае над някоя счупена чаша. Какво ли е имало вътре последния път, когато някой е пил от нея?

Когато поряза пръста си на един остър ръб, го прие философски. Малката капка кръв изчезна в завихрената от смукача вода.

Матю й направи знак през мътния облак. В дупката, на около трийсетина сантиметра, тя видя кръстосани като саби железни шипове. Между калцираните им върхове бе заклещена голяма калаена чиния.

Десетте метра вода над главата й не попречиха на Тейт да изрази радостта си. Тя стисна ръката на Матю и му изпрати целувка. После добросъвестно откачи фотоапарата от колана си и документира находката. Знаеше, че снимките са жизненоважни за научните открития. Сигурно би отделила няколко минути да я разгледа, наслаждавайки й се ненаучно, но Матю вече се бе преместил и се канеше да изкопае поредната дупка.

Имаше още. При всяко преместване на смукача попадаха на ново откритие. Лъжици, циментирани в буца корал, купа, която, макар и с липсваща третинка, накара сърцето на Тейт да заблъска като лудо в гърдите й.

Времето и умората престанаха да съществуват. Хилядна публика наблюдаваше напредъка им, множество дребни рибки претърсваха надупчената околност за бездомни червейчета. Ако на някоя й излезеше късмета, стотици други се спускаха да търсят храна в шарена скорострелна вихрушка.

Спазващ обичайната дистанция, Зъбльо висеше като статуя във водата и ги наблюдаваше, ухилен одобрително.

Матю се оправяше със смукача като истински майстор. Пробваше тук, после се преместваше по-нататък с движения толкова деликатни, че сякаш отделяше пясъка зрънце по зрънце. Помиташе облаците от тиня с лек замах на смукача. Забележеше ли някой по-голям предмет в пясъка, отдръпваше бързо тръбата и внимателно го заобикаляше.

Поразена, Тейт забеляза един крехък порцеланов съд — купа с изрисувани по краищата нежни розови пъпки.

Ако зависеше от него, той не би се занимавал с купата на първо време, защото знаеше, че когато нещо толкова чупливо е попаднало в циментиращите прегръдки на корала, и най-лекото докосване може да го разбие на парчета.

Но очите й бяха толкова големи от учудване, така светнали от радост. Искаше му се да й даде купата, да види лицето й, когато я вземе в ръце. Той отвърна на сигнала й и се зае с досадната и изискваща много време задача по отстраняване на полепналия пясък. Когато резултатът го задоволи, й подаде тръбата, обхвана буцата корал, уловила в прегръдките си порцелановия съд, и я изкърти от мястото й.

Костваше му малко обелена кожа, но когато й подаде купата, ожуленото и драскотините бяха забравени. Очите й светнаха, после се напълниха със сълзи толкова неочаквано, че и двамата се стреснаха. Смутен, Матю взе тръбата и вдигна палец към повърхността. Отвори вентила на смукача, освобождавайки ураган от мехурчета, после заедно заплуваха нагоре в широката струя от въздух.

Тейт не каза нищо, не можеше. Благодарна на непредразполагащото към разговори присъствие на смукача и последната кофа с конгломерат, тя доплува до борда на „Приключение“. Широко усмихнатото лице на баща й се показа над парапета.

— Вие определено не ни оставяте със скръстени ръце! — Бе повишил глас да надвика рева на компресора и трепна, когато Бък го изключи. — Имаме си десетки артефакти, Тейт. — Той изтегли кофата, която тя му подаде. — Лъжици, вилици, медни монети, копчета… — Думите му заглъхнаха, когато Тейт му подаде купата. — Мили боже! Порцелан! Невредим. Марла! Марла, ела да видиш това чудо.

Рей с благоговение пое купата от ръцете на Тейт. Докато двамата с Матю се качат на борда, Марла вече седеше на палубата, заобиколена от отломки, държеше изрисуваната с цветчета купа в скута си, а видеокамерата лежеше на дъските до нея.

— Добро парче — отбеляза Бък. Колкото и неизразителни да бяха думите му, вълнението ясно се четеше в гласа му.

— Тейт я хареса. — Матю погледна към нея. Тя стоеше, все още в непромокаемия си костюм, а сълзите, които десет метра по-надолу бяха заплашвали да потекат от очите й, сега се лееха свободно.

— Има толкова много неща — успя да изрече Тейт. — Не можеш да си представиш, татко. Под пясъка. Всичките тези години са стояли под пясъка. И после ги намираш. Нещо такова например. — Тя изтри очи с опакото на ръката си, седна до Марла, събра целия си кураж и нежно прокара пръст по ръба на купата. — Нито едно нащърбяване. Преживяла е ураган и повече от двеста и петдесет години под водата и още е в идеално състояние.

Тя се изправи. Пръстите й бяха като вдървени, докато дърпаше ципа на водолазния си костюм.

— Има и една голяма чиния, калаена. Приклещена е между два железни шипа, прилича на скулптура. Трябва само да си затвориш очите и я виждаш отрупана с храна по средата на масата. Нищо от нещата, които съм учила, не може да се сравни с това да го направиш сам, да го видиш с очите си.

— Мисля, че сме попаднали на камбуза — каза Матю. — Има много дървени прибори, кани за вино, счупени съдини. — Той с благодарност пое чашата студен сок, която му подаде Рей. — Прокопах доста пробни дупки в район от десетина квадратни метра. Вие двамата може да се преместите няколко градуса по на север.

— Давай да се приготвяме.

Бък вече се намъкваше в костюма си. Матю нехайно се приближи до него уж да си налее още сок и тихо каза:

— Видях една акула да обикаля наоколо. — Бе всеизвестен факт, че Марла пребледнява и се паникьосва само при мисълта за акули. — Не ни обърна внимание, но не е лошо да вземете шокови палки.

Рей хвърли поглед към жена си, която почтително документираше последните съкровища на видеолента.

— По-добре да играем на сигурно — съгласи се той. — Тейт! Би ли презаредила апарата вместо мен.

Двайсет минути по-късно компресорът отново работеше. Тейт и Марла седяха на голямата разтегателна маса в палубната каюта и вписваха в каталога всеки предмет, който бяха донесли от потъналия кораб.

— „Санта Маргерит“ е. — Тейт взе една лъжица и я огледа. — Открихме знака й върху едно от оръдията. Намерихме нашия испански галеон, мамо.

— Мечтата на баща ти.

— И твоята.

— И моята — съгласи се Марла с ленива усмивка. — В началото се включих заради плаването. Такова хубаво, интересно хоби, мислех си. Ваканциите ни бяха истински приключения, пък и определено бе някакво разнообразие на фона на досадните ни професии.

Тейт вдигна очи и леко смръщи вежди.

— Не знаех, че смяташ работата си за досадна.

— Е, да си правна секретарка не е лошо, докато не започнеш да си задаваш въпроса защо не си била достатъчно съобразителна сама да се занимаваш с право. — Тя сви рамене. — Аз, Тейт, слънчицето ми, бях възпитана, че жените не се бъркат в света на мъжете, най-много тихичко да обират трохите след тях. Баба ти беше много старомодна жена. От мен се очакваше да работя нещо приемливо, докато не си намеря подходящ съпруг. — Тя се засмя и сложи настрани една калаена чаша, на която липсваше дръжката. — Поне ми провървя в частта със съпруга. Много ми провървя.

Това също бе нещо ново.

— Искала ли си да учиш право?

— Никога не ми беше хрумвало — призна си Марла. — Поне докато не наближих четирийсетте. Опасна възраст за една жена. Не усетих никакво разочарование, когато баща ти реши да се пенсионира. Направих същото и си мислех, че съм напълно щастлива да го следвам, докато си играе на потънали съкровища. Сега като гледам тези неща… — Тя взе една сребърна монета. — Карат ме да осъзная, че вършим нещо важно. Ценно по свой си начин. Никога не съм предполагала, че отново ще направя нещо голямо.

— Отново?

Марла вдигна очи и се усмихна.

— Първото голямо нещо, което направих, бе, че те родих. Това тук е чудесно и е много вълнуващо. Но ти винаги ще си останеш най-голямото съкровище за мен и баща ти.

— Ти винаги си ме карала да мисля, че мога да направя всичко. Че мога да бъда каквато си поискам.

— И ти можеш. — Марла погледна над рамото й. — Матю, ела при нас.

— Не искам да ви прекъсвам. — Той се чувстваше не на място в семейния кръг на други хора.

— Стига глупости. — Марла вече бе скочила на крака. — Бас държа, че ти се пие кафе. В камбуза има прясно сварено. Двете с Тейт слагаме някакъв ред в съкровището ни.

Матю огледа разпръснатите по масата предмети.

— Мисля, че ще ни трябва повече място.

Марла донесе кафето и се засмя.

— Обичам оптимистично настроените мъже.

— Реалистично настроените — поправи я Тейт и потупа с ръка мястото до себе си, приканвайки го да седне. — Моят партньор по гмуркане е твърде далеч от оптимизма.