— Сигурно — съгласи се Матю, докато събуваше мокрите панталони на чичо си. — И на мен ми мина през ума. В повечето случаи аматьорите си заслужават да ги издоиш.

— А ние бая сме издоили — весело каза Бък. — Обаче стария Рей не мога го издоя, и туйто. Приятелче е. Не съм имал такъв приятел откак умря татко ти. Пък да не забравяме и хубавата му женичка и хубавата му дъщеричка… Неее! — Той поклати глава с известно съжаление. — С такива хора не ща да се правя на пират.

Матю изсумтя в потвърждение на думите му и преценяващо огледа хамака. Горещо се надяваше, че няма да му се налага да вдига Бък, за да го сложи в него.

— Трябва да си легнеш.

— Дааа… Смятам да играя честно с Рей. — Бък успя да се покатери в хамака, макар той да се люлееше застрашително. — Трябва да им кажем за „Проклятието на Анжелик“. Често съм си мислил, ама не съм казвал на друг освен на тебе.

— Не се тревожи за това.

— Може пък, ако не им кажа, да не ги застигне. Не ща да им се случи нещо.

— Нищо няма да им се случи. — Матю свали ципа на дънките си и ги събу.

— Помниш ли оная рисунка, дето ти я показах? Всичкото онова злато, рубините, диамантите. Как може нещо толкоз красиво да носи нещастие?

— Не може. — Матю съблече ризата си и я метна върху дънките, свали очилата от носа на Бък и ги сложи настрани. — Заспивай, Бък.

— Повече от двеста години, откак са изгорили оная вещица, а хората продължават да умират. Като Джеймс.

Матю стисна зъби и очите му станаха студени.

— Не колието уби баща ми. Човек го уби. Уби го Сайлъс Вандайк.

— Вандайк — повтори сънливо Бък. — Така и не се доказа.

— Стига ми, че аз го знам.

— Проклятието беше. Проклятието на вещицата. Но ние ще я бием, Матю. Ние двамата с тебе ще я бием — промърмори Бък и захърка.

„По дяволите проклятието“ — помисли си Матю. Щеше да намери амулета. Щеше да върви по стъпките на баща си, докато не го намери. А когато това станеше, щеше да отмъсти на копелето, което уби Джеймс Ласитър.

Само по бельо той прекрачи прага на кабината и се озова в уханната осеяна със звезди нощ. Луната висеше на небето като разсечена на две сребърна монета. Той се настани под нея в собствения си хамак, достатъчно далеч от кабината, така че обичайното хъркане на чичо му достигаше до него само като глухо бучене.

Съществуваше такова колие — верижка от масивни златни халки и медальон, гравиран с имената на обречени любовници и инкрустиран с рубини и диаманти. Беше виждал рисунките, бе чел оскъдната документация, изровена от баща му.

Знаеше легендата така, както човек знае приказките, с които са го приспивали като дете. За жената, изгорена на клада, осъдена за магьосничество и убийство. За предсмъртната й клетва, че всеки, който се облагодетелства от смъртта й, ще плати със собствения си живот.

За гибелта и отчаянието, които бяха следвали пътя на колието в продължение на два века. За алчността и похотта, които бяха подтиквали мъжете към убийство, а жените към предателство.

Би могъл дори да повярва в легендата, но за него тя означаваше само едно — че алчността и похотта са довели до гибелта и отчаянието. Безценните бижута не се нуждаеха от проклятие, за да подтикват хората към убийство.

В това беше сигурен. Знаеше го, и то твърде добре. „Проклятието на Анжелик“ бе причината за смъртта на баща му.

Но го бе планирал и извършил човек.

Сайлъс Вандайк. Стига да поискаше, бе в състояние да извика във въображението си лицето му, гласа, фигурата, дори миризмата му. Помнеше всичко, без значение че бяха изминали години.

И знаеше, както го бе знаел и в ония белязани от мъка и чувство за безпомощност дни на своето юношество, че все някога ще намери амулета и ще го използва срещу Вандайк.

За отмъщение.

Макар тъмните и изпълнени с насилие мисли все още да владееха съзнанието му, когато се унесе, централна фигура в съня му бе Тейт.

Плуваше в невъзможно прозрачни води, без тежести и водолазен костюм, хлъзгав и бърз като риба. Все по-дълбоко и по-дълбоко, където слънцето не успява да проникне. Ветрилата от водорасли се полюляваха, зъбати многоцветни кълбета блещукаха като скъпоценни камъни и разнасяха ярко оцветени рибки в джобовете си.

Още по-дълбоко и цветовете — червените, оранжевите и жълтите — избледняха до студено, студено синьо. И все пак нямаше натиск, нямаше нужда от изравняване на налягането, нямаше страхове. Само неудържимо усещане за свобода, което постепенно улягаше в пълно и абсолютно доволство.

Би могъл да остане завинаги тук, в този лишен от звуци свят, без тревоги и кислородни бутилки, които да тежат на раменете му.

Там. Там долу под него лежеше излязъл като от детска приказка потънал кораб. Мачтата, корпусът, развените от течението окъсани платна. Полегнал на една страна в ложе от пясък, невредим и ясен до невъзможност образ. Той виждаше оръдията, все още насочени към врагове от стари времена. И щурвала, очакващ призрака на своя капитан.

Зарадван, той се заспуска към него през водовъртежи от риби; покрай октопод, който накъдри пипала и, издут като балон, изчезна встрани; под сянката на гигантски скат, който затанцува над главата му.

Направи кръг около палубата на испанския галеон и прочете гордия надпис — „Изабела“. Марсът проскърца над него като дърво на вятъра.

И тогава я видя. Като истинска русалка, тя кръжеше близо до него и едновременно твърде далеч, усмихваше се с усмивката на сирена и му махаше с прекрасните си нежни ръце. Косата й бе дълга — не пламтящо калпаче, а дълга; копринените въжета от огън се вееха и се извиваха като змиорки около раменете и голите й гърди. Кожата й бе като перла, бяла и лъскава.

А очите й същите — зелени и весели.

Сякаш пометен от прилив, той нямаше избор, освен да отиде при нея.

Ръцете й го обгърнаха като сатенени вериги. Устните й се разтвориха за него, сладки като мед. Докосна я и сякаш цял живот бе чакал само това. Усещането за кожата й, плъзгаща се под пръстите му, трепета на мускулите, когато я обзе възбудата. Барабанният напев на пулса във вените.

Усети вкуса на въздишката й в устата си. После хлъзгавата и великолепна горещина, когато се плъзва в нея, когато нозете й се увиха около тялото му, а нейното се изви назад да го поеме дълбоко…

Всичко е само неясни тихи движения, само усещане, което няма край. Те се понасят без посока през водата, съединени в безмълвно съвкупление, което го оставя слаб, замаян и блажено щастлив. После усещането, че цял се излива в нея.

Сетне тя го целува, нежно, дълбоко и толкова сладко… Когато отново вижда лицето й, тя се усмихва. Той протяга ръце, но тя клати глава и побягва. Той плува след нея и двамата лудуват като деца, гонейки се из потъналия кораб.

Тя го завежда при една ракла, отваря със смях капака й и пред очите му се разкрива планина от злато. Тя потапя ръка и монетите преливат през ръба. Блясъкът е като от слънчев лъч, а сред златото лъскат скъпоценни камъни с невероятен размер. Диаманти колкото юмрук, изумруди по-големи от очите й, вирчета от сапфири и рубини. Цветовете им заслепяват сред студеното сиво на света наоколо.

Той прокарва ръка през раклата, изсипва дъжд от диаманти върху косата й и тя се разсмива.

Сетне той намира амулета, тежката златна верижка, кръвта и сълзите, вградени в медальона. Усеща топлината му, сякаш е жив. Никога през живота си не е виждал нещо толкова красиво, толкова неустоимо.

Той го вдига, поглежда към Тейт през примката на ланеца, после го слага на врата й. Тя се смее, целува го, после нежно стисва медальона в ръката си.

Внезапно от него изригва пламък, копие от яростна жега и блясък, което го отхвърля назад като удар с юмрук. Ужасен, той гледа как алчният огън, все по-голям и по-жарък, я обвива в дреха от пламък. Виждат се само очите й, агонизиращи в ужас и мъка.

Не може да стигне до нея. Бори се с всички сили, но водата, която ги е галила кротко, сега се вихри и бучи обезумяло. Торнадо издига пясъчен стълб и го ослепява. Чува трясъка на цепещата се мачта, рева на развилнялото се дъно, което изригва през леглото от пясък и тиня и разкъсва корпуса на кораба като оръдеен залп.

През трясъка дочува писъци — нейните. И своите собствени…

После всичко изчезна: пламъците, морето, корабът, амулетът. Тейт. Отгоре беше небето с разполовения диск на луната и пръснатите звезди. Морето бе тихо и мастиленочерно, шушнещо едва доловимо край корпуса на яхтата.

Беше сам на палубата на „Морския дявол“, потънал в пот и останал без дъх.

Глава 4

Тейт направи повече от двайсет снимки на баласта и оръдията, докато с Матю оглеждаха терена. Той й угаждаше, позирайки пред дулото на ръждясал топ, или сам взимаше апарата и я снимаше сред камъните и търпеливите риби. С общи усилия закрепиха едно покрито с налепи гюле върху подемника и го пратиха горе при втория екип.

Последва подръпване на въжето и работата започна.

Управлението на въздушен смукач изискваше сръчност, търпение и съгласуваност на действията. Беше прост уред, кажи-речи само една тръба, десет сантиметра в диаметър и около три метра дълга. Тръбата всмукваше вода, пясък и твърди предмети. За търсача на съкровища смукачът бе също толкова крайно необходим, колкото чукът за дърводелеца. Ако се използваше прекалено бързо или с твърде много смукателна сила, можеше да унищожи находките. Ако се използваше невнимателно, тръбата се задръстваше с конгломерат, раковини и корали.

Докато Матю работеше със смукача, Тейт преглеждаше и събираше съдържанието, което бълваше от върха на тръбата. И за двамата това беше тежка и отегчителна работа. Пясък и дребни отломки се завихряха в мръсен облак по течението, замъглявайки гледката. Трябваше да имаш силно око и безкрайно търпение, за да се ровиш сред изсмуканото и да товариш намереното в кофи, които по-късно да бъдат изтеглени на повърхността.