Нора Робъртс - Проклятието на Анжелик

Джеймс Ласитър беше на четиридесет години, добре сложен мъж с грубовата хубост, в разцвета на силите си и в отлично здраве.

След един час щеше да е мъртъв.

Единственото, което се виждаше от палубата, бе прозрачното копринено синьо на слабите вълни, сияйното зелено и кафеникавите сенки в дълбочина край големия риф, проблясващ като островен архипелаг под повърхността на Коралово море. Далеч на запад вълните се издигаха сред пръски от ефирна пяна и се разбиваха с плясък във фалшивия бряг от корал.

От мястото си край левия борд той наблюдаваше неясните сенки на рибите, прелитащи като живи стрели през света, за който и той беше роден.

Австралийският бряг се бе изгубил в далечината, останала бе само морската шир.

Денят бе чудесен, водата проблясваше като най-чист диамант, нашарена с белите слънчеви зайчета, които златното светило пръскаше над океана. Едва доловимият бриз подухваше закачливо, но не носеше мирис на дъжд.

Палубата под краката му се полюшваше кротко като люлка върху тихото море. Малки вълни се плискаха мелодично в корпуса. Отдолу, в дълбокото, лежеше съкровище и чакаше някой да го открие.

Копаеха сред останките от корабокрушението на „Морска звезда“, британски търговски кораб, отправил се към дъното край Големия бариерен риф преди две столетия. Повече от година, с прекъсвания заради лошото време, повреди в екипировката и други затруднения, те бяха работили, често до изнемога, прибирайки богатата реколта, останала след „Морска звезда“.

Имаше още какво да се прибира — Джеймс го знаеше. Но мислите му летяха отвъд „Морска звезда“, на север от този грандиозен и опасен риф към топлите води на Карибско море. Към друг потънал кораб, към друго съкровище.

Към „Проклятието на Анжелик“.

Зачуди се кой ли е бил прокълнат — дали богато орнаментираният със скъпоценни камъни амулет, или жената, вещицата Анжелик, чиято сила, според легендата, се била запазила непокътната в рубините, диамантите и златото. Според същата тази легенда тя носила амулета — подарък от съпруга й, когото се смяташе, че е убила — в деня, когато я изгорили на кладата.

Цялата тази идея го пленяваше — жената, колието, легендата. Търсенето, което скоро щеше да предприеме, придобиваше все по-личен характер. Джеймс не искаше просто съкровището и славата. Той искаше „Проклятието на Анжелик“ и легендата, въплътена в него.

Беше закърмен с разказите за потънали кораби и за изобилните дарове, които морето е сбрало от тях. През целия си живот се бе гмуркал. И бе мечтал. Мечтите му бяха стрували една жена и му бяха дали един син.

Джеймс се обърна с гръб към бордовия парапет и погледна момчето. Сега Матю бе почти на шестнайсет. Беше пораснал висок, но тялото му още бе по момчешки слабо. „Изглежда обещаващо“ — отбеляза наум Джеймс, загледан в тънката му фигура и възлестите мускули. И двамата имаха една и съща тъмна непокорна коса, но Матю отказваше да се подстриже късо и дори сега, докато проверяваше водолазните принадлежности, тя падаше пред очите му като завеса.

Лицето му бе направо мършаво. Чертите му се бяха избистрили през последните една-две години, изгубвайки детската си закръгленост. Ангелче — така го бе нарекла веднъж една сервитьорка и от притеснение момчето бе пламнало цялото и бе започнало да се криви безобразно.

Сега приличаше повече на дяволче, а и сините очи, които Матю бе наследил от него, по-често хвърляха пламъци, отколкото да излъчват спокойствие. „Темпераментът на Ласитър, късметът на Ласитър“ — помисли си Джеймс и поклати глава. Тежко наследство за едно младо момче.

Един ден, скоро, той щеше да е в състояние да даде на сина си всички ония неща, за които мечтаят бащите. Ключът към всичко това си лежеше кротко и чакаше в тропическите води на Карибско море.

Безценно колие от рубини и диаманти, натежало от история, пропито с тъмни легенди, опръскано с кръв.

„Проклятието на Анжелик“.

Тънка усмивка изви устата на Джеймс. Когато се сдобиеше с него, лошият късмет, който упорито преследваше Ласитърови, щеше да се промени. Трябваше само да бъде търпелив.

— Побързай с тези бутилки, Матю. Денят напредва.

Матю вдигна очи и отмахна косата от лицето си. Слънцето изгряваше зад гърба на баща му, обгръщайки го с ореол от трептяща светлина. „Прилича на крал, който се готви за битка“ — помисли си Матю. Както винаги, сърцето му се изпълни с обич и възхищение.

— Смених ти манометъра. Искам да проверя стария.

— Добре се грижиш за стареца си. — Джеймс го стисна с лакът през гърлото и двамата се сбориха на шега. — Днес ще ти извадя истинско съкровище.

— Нека да сляза с тебе. Позволи ми да поема сутрешната смяна вместо него.

Джеймс потисна въздишката си. Матю още не бе усвоил мъдростта да владееш емоциите си. Особено когато не харесваше някого.

— Знаеш как се работи в екип. Двамата с Бък ще се гмуркате следобед. Вандайк и аз поемаме сутрешната смяна.

— Не искам да се гмуркаш с него. — Матю се отърси от приятелската прегръдка на баща си. — Чух ви как се карахте снощи. Той те мрази. Личеше си по гласа му.

„Чувствата са взаимни“ — помисли си Джеймс, после намигна на Матю.

— Партньорите често имат разногласия. Въпросът опира в това, че Вандайк осигурява голямата част от парите. Остави го да си направи кефа, Матю. За него търсенето на съкровища е просто хоби — хобито на отегчен богат бизнесмен.

— Изобщо не може да се гмурка. — А според Матю това бе умението, което всеки истински мъж трябва да владее.

— Прави го достатъчно добре. Просто стилът му издиша на десет метра под водата. — Уморен от спора, Джеймс започна да навлича водолазния си костюм. — Бък погледна ли компресора?

— Аха, оправи засечката. Татко…

— Стига, Матю.

— Само за днес — заинати се той. — Нямам доверие на това превзето копеле.

— Речникът ти се влошава от ден на ден — усмихна се Сайлъс Вандайк, елегантен и блед въпреки силното слънце. Тъкмо бе излязъл от каютата зад Матю. Презрителните думи на момчето го бяха развеселили и подразнили едновременно. — Чичо ти е долу и се нуждае от съдействието ти, момко.

— Искам аз да се гмуркам с татко днес.

— Боя се, че това ще ми създаде известни неудобства. Както виждаш, вече съм с водолазния си костюм.

— Матю — нареди Джеймс, явно изгубил търпение, — заминавай да видиш какво иска Бък.

— Да, сър.

С предизвикателно блеснали очи Матю тръгна към трюма.

— Момчето има кофти манталитет и още по-кофти маниери, Ласитър.

— Момчето те мрази и в червата — доволно отбеляза Джеймс. — Бих казал, че инстинктите му са добри.

— Тази експедиция приближава към своя край — не му остана длъжен Вандайк, — също като търпението и щедростта ми. Без мен парите ти ще свършат за една седмица.

— Може да е така. — Джеймс затвори ципа на костюма си. — А може и да не е.

— Искам амулета, Ласитър. Знаеш, че е там долу, а смятам, че знаеш и точно къде. Искам го. Купил съм го. Купил съм теб.

— Купил си времето ми, купил си уменията ми. Не си купил мен. Правилата на улова, Вандайк. Онзи, който намери „Проклятието на Анжелик“, е собственик на „Проклятието на Анжелик“. — А амулетът нямаше да бъде намерен на „Морска звезда“, в това беше сигурен. Той постави ръка на гърдите на Вандайк. — И не ми се мотай в краката.

Самообладанието, онова самообладание, което му помагаше толкова много в заседателната зала, попречи на Вандайк да се нахвърли върху него. Винаги бе печелил битките си с търпение, с пари и с власт. Знаеше, че успехът в бизнеса зависи само от едно — кой е запазил самообладание.

— Ще съжаляваш, ако се опиташ да ме измамиш. — Сега говореше кротко, а някакво бледо подобие на усмивка изкривяваше устните му. — Обещавам ти.

— Мама му стара, Сайлъс, голяма смешка си — тихо каза Джеймс и влезе в каютата. — Хей, момчета, вие какво, списания с голи жени ли гледате? Давайте да почваме!

С бързи движения Вандайк се зае с бутилките. Това си е бизнес и толкова по въпроса. Когато останалите се върнаха на палубата, той прикрепяше кислородния си апарат.

Тия тримата бяха толкова жалки в сравнение с него. Явно бяха забравили кой е той, какъв е той. Той беше Вандайк, човекът, който бе дал, спечелил или взел всичко, което бе поискал. Човекът, който смяташе да продължава в същия дух дотогава, докато има сметка. Наистина ли си мислеха, че го интересува дали го изключват от малкия си сплотен триъгълник, или не? Крайно време беше да приключи с тях и да си докара нов екип.

Бък — дундест и оплешивяващ, бе бледо копие на красивия си брат. Верен като улично кутре и точно толкова умен.

Матю, млад и нетърпелив, безочлив, дързък. Омразно дребно червейче, което Вандайк с удоволствие би смазал.

И, разбира се, Джеймс. Печен и по-хитър, отколкото Вандайк бе предполагал. Повече от елементарния инструмент, който той бе очаквал. И си въобразяваше, че е надхитрил Сайлъс Вандайк.

Джеймс Ласитър си мислеше, че ще намери и ще си присвои „Проклятието на Анжелик“, амулета на властта, на легендата. Носен от вещица, бленуван от мнозина. А това значеше, че е глупак. Вандайк бе вложил в амулета време, пари и усилия, а Сайлъс Вандайк никога не правеше лоши вложения.

— Днес ще имаме добър улов. — Джеймс пристегна ремъците на кислородните си бутилки. — Направо го подушвам. Сайлъс?

— С теб съм.

Джеймс затегна колана на кръста си, нагласи маската и скочи във водата.