С неистово разтуптяно сърце Алекс полетя във въздуха и цопна във водата само на метри от сина си. Не беше дълбоко — може би метър и осемдесет — и когато докосна меката и развълнувана кал на дъното, краката му потънаха до пищялите. Успя да се покаже на повърхността и усети как ръцете му се напрягат, щом се протегна към Джош.

— Държа те! — викна Алекс. — Държа те!

Джош обаче се мяташе, давеше се и не можеше да си поеме въздух, затова Алекс се помъчи да го овладее, докато го изтегляше на по-плитко. След това го повдигна мощно и го изнесе на тревистия бряг, трескаво премисляйки какво да прави: изкуствено дишане, помпане на корема, сърдечен масаж. Опита се да го положи на земята, но той се съпротивляваше. Бореше се и кашляше. И макар самият Алекс още да беше в паника, бе запазил достатъчно присъствие на духа, за да си дава сметка, че детето ще се оправи.

Нямаше представа след колко време — вероятно само броени секунди, макар да му се стори по-дълго — Джош се изкашля шумно, от гърдите му изригна струя вода и той най-сетне успя да си поеме въздух. Вдиша рязко и отново се разкашля, после пак вдиша и пак се закашля, но този път прозвуча така, сякаш по-скоро си прочиства гърлото. Пое си няколко пъти дълбоко въздух, все още обзет от паника, и сякаш едва тогава започна да осъзнава какво се е случило.

Протегна ръка към баща си и той го притисна силно към себе си. Джош се разплака, раменете му се разтресоха и сърцето на Алекс се сви, когато си помисли какво е можело да се случи. Ами ако не беше уловил погледа на Кейти към монитора? Ами ако се беше забавил още минута? От отговорите на тези въпроси тялото му се разтресе като това на Джош.

След известно време плачът на момчето утихна и то изрече първите думи, откакто Алекс го беше извадил от водата.

— Съжалявам, татко — задавено каза.

— И аз съжалявам — прошепна Алекс в отговор и продължи да притиска сина си, опасяваше се, че пусне ли го, времето ще потече на обратно, но този път резултатът ще бъде различен.

Когато най-сетне вече бе в състояние да се откъсне от Джош, Алекс видя, че зад магазина се е събрала тълпа. Роджър беше там заедно с клиенти на грила. Двама други клиенти бяха проточили шии, вероятно току-що бяха пристигнали. Разбира се, Кристен също беше тук. Алекс отново се обвини какъв ужасен баща е, когато забеляза, че момиченцето плаче, уплашено е и се нуждае от него, макар и в прегръдките на Кейти.



Едва след като си облякоха сухи дрехи, Алекс успя да навърже последователността на случилото се. Роджър приготви двата вида хамбургери и пържени картофки и всички се настаниха на една маса в грила, макар че на никого не му се ядеше.

— Кордата ми се закачи за лодката, която потегляше, а не исках да си изгубя въдицата. Помислих, че веднага ще се счупи, ама ме повлече и глътнах малко вода. След това усетих, че не мога да дишам, и като че ли нещо ме теглеше надолу.

Джош се поколеба и додаде:

— Май си изпуснах въдицата в реката.

Седнала до него, Кристен слушаше все още със зачервени и подпухнали очи. Помоли Кейти да постои при нея и тя го стори, дори в момента държеше ръката й.

— Няма нищо. Ще отида да проверя след малко, а ако не успея да я намеря, ще ти купя нова въдица. Но ако се случи отново, просто я пусни, ясно?

Джош подсмръкна и кимна.

— Много съжалявам — каза той.

— Беше нещастен случай — успокои го Алекс.

— Ама сега няма да ми позволяваш да ловя риба, нали?

„И отново да рискувам да те изгубя — помисли си Алекс. — В никакъв случай.“

— Ще поговорим за това по-късно — изрече той на глас.

— А ако обещая, че следващия път ще пусна въдицата?

— Вече казах, ще поговорим по-късно. А сега защо не хапнеш нещо?

— Не съм гладен.

— Знам, обаче е обяд и трябва да ядеш.

Джош си взе картофче, отхапа хапчица и задъвка механично. Кристен направи същото. На масата тя почти винаги правеше същото като Джош и това го влудяваше, но сега нямаше сили да се възпротиви.

Алекс се обърна към Кейти. Преглътна, най-неочаквано смутен:

— Може ли да поговорим за минутка?

Тя стана от масата и той я поведе настрани. Когато се отдалечиха достатъчно, за да не ги чуват децата, Алекс се прокашля и рече:

— Искам да ти благодаря за всичко, което направи.

— Нищо не съм направила — възрази тя.

— Напротив, направи — настоя той. — Ако не беше погледнала към монитора, нямаше да разбера какво се случва. И сигурно нямаше да стигна навреме.

Замълча.

— Благодаря ти и че се погрижи за Кристен. Тя е най-сладкото момиченце на света, но е много чувствителна. Признателен съм, че не я остави сама. Дори когато отидохме горе да се преоблечем.

— Всеки би постъпил така — настоя Кейти. В последвалото мълчание тя внезапно си даде сметка колко близо един до друг са застанали и отстъпи половин крачка назад. — Вече наистина трябва да вървя.

— Почакай — спря я Алекс и се запъти към хладилните шкафове в дъното на магазина. — Обичаш ли вино?

Тя поклати глава.

— Понякога пия, но…

Преди да успее да довърши, той се обърна и отвори единия хладилник. Пресегна се и извади бутилка шардоне.

— Моля те, настоявам да я вземеш. Виното е много хубаво. Едва ли смяташ, че би могла да намериш свястно вино тук, но докато бях в армията, един приятел ме понаучи да познавам хубавото. Той е самоук познавач и подбира вината, които зареждам. Ще ти хареса.

— Няма нужда.

— Това е най-малкото, което мога да направя — усмихна се той. — В знак на благодарност.

За пръв път, откакто се познаваха, тя го погледна в очите.

— Добре — рече накрая.

Взе си покупките и си тръгна от магазина. Алекс се върна на масата. След още малко увещаване Джош и Кристен се наобядваха, докато баща им отиде да потърси въдицата. Когато се върна, Джойс вече надяваше престилката, а той заведе децата да покарат колело. После ги откара в Уилмингтън на кино и на пица — дежурните им занимания. Когато се прибраха, слънцето вече залязваше и те бяха капнали от умора, така че се изкъпаха и облякоха пижамите. Алекс полежа в леглото между тях около час и им чете приказки, докато най-сетне угасиха лампата.

Той отиде в дневната, пусна телевизора и обиколи каналите, но не му се гледаше. Мислите му отново се върнаха към Джош и макар синът му да беше в безопасност на горния етаж, Алекс усети как го залива вълна от страха, който бе изпитал по-рано, същото усещане за провал. Правеше всичко по силите си и едва ли някой обичаше децата си повече от него, ала не можеше да се отърси от усещането, че това не е достатъчно.

По-късно, много след като Джош и Кристен бяха заспали, той отиде в кухнята и си взе една бира от хладилника. Изпи я, седнал на дивана. В главата му се въртяха спомените от деня, но този път си мислеше за дъщеря си — за това как се бе притиснала към Кейти и бе заровила личицето си в шията й.

За последен път я бе виждал да прави така, когато Карли беше още жива.

4

Април стана май и дните продължаваха да се нижат. Ресторантът все повече се пълнеше и пачката с банкноти в кутията от кафе на Кейти набъбваше успокоително. Тя вече не изпадаше в паника при мисълта, че няма да има средства, за да замине оттук, ако се наложи.

За пръв път от години й оставаха пари дори след като плати наема и режийните и си напазарува. Не много, но достатъчно, за да се чувства волна и спокойна. В петък сутринта се отби в „Анас Джийнс“, магазин за дрехи втора употреба. Почти цяла сутрин рови из дрехите, но накрая си избра два чифта обувки, няколко чифта панталони, шорти, три стилни фланелки и пет-шест блузи, повечето от които бяха маркови и изглеждаха почти нови. Кейти не можеше да се начуди как така някои жени имат толкова много дрехи, че могат да даряват неща, които сигурно струват цяло състояние в магазина.

Когато се прибра, Джо тъкмо окачваше вятърни камбанки. Не бяха разговаряли много след първата си среща. Каквото и да работеше, тя явно беше твърде заета, а Кейти пък поемаше колкото може повече смени. Нощем виждаше, че у съседката й свети, но беше твърде късно да се отбива, а предния уикенд Джо не си беше у дома.

— Отдавна не сме си бъбрили — махна й с ръка Джо. Чукна камбанките и те звъннаха, после тя прекоси двора.

Кейти се качи на верандата и остави торбите.

— Къде се губиш?

— Нали знаеш как е — сви рамене Джо. — Лягам късно, ставам рано, ходя тук-там. През повечето време имам чувството, че ме дърпат във всички посоки.

Посочи към камбанките и попита:

— Нещо против? Имам нужда от почивка. Цяла сутрин чистя и сега тъкмо окачих това чудо. Харесва ми как подрънква.

— Настанявай се — покани я Кейти.

Джо седна и раздвижи рамене, за да отпусне схванатите си мускули.

— Хванало те е слънцето — отбеляза тя. — На плаж ли си ходила?

— Не — отвърна Кейти. Избута торбите настрани, за да освободи място за краката си. — През последните седмици взех допълнителни смени и работих на масите на открито.