— Снощи с Алекс се скарахме.

— И?

— Наговорих му ужасни неща.

— Извини ли му се?

— Не — отговори Кейти. — Той си тръгна. Трябваше да го направя, но не успях. А сега…

— Какво? Мислиш, че е твърде късно ли? — стисна Джо коляното й. — Никога не е твърде късно да постъпиш правилно. Отиди и поговори с него.

Кейти се поколеба, видимо разтревожена.

— А ако не ми прости?

— Значи не е такъв, за какъвто си го мислила.

Кейти сви коленете си и подпря брадичка на тях.

Джо отлепи ризата от кожата си и се помъчи да се попроветри, преди да продължи:

— Той обаче ще ти прости. Знаеш го, нали? Сега може и да ти се сърди, вероятно си го засегнала, но Алекс е свестен човек — усмихна се Джо. — Освен това за всяка двойка е добре да се поскара от време на време, колкото двамата да си докажат, че връзката им е достатъчно силна, за да преодолеят недоразуменията.

— Говориш като психолог.

— Така е, но е вярно. В дългите връзки — сериозните дълги връзки — е важно да се справяш с подемите и спадовете. Ти все още възнамеряваш това да бъде дълга връзка, нали?

— Да, така е — кимна Кейти. — Наистина имаш право. Благодаря.

Джо я потупа по крака и й намигна, докато се надигаше от стълбите.

— Че за какво са приятелите?

Кейти примижа и попита:

— Искаш ли кафе? Тъкмо се канех да правя.

— Тази сутрин не. Много е горещо. Имам нужда от чаша ледена вода и хладък душ. Имам чувството, че ще се стопя.

— Ще ходиш ли на карнавала днес?

— Може би, още не съм решила. Но ако отида, ще се постарая да те намеря — обеща Джо. — А сега тръгвай, преди да си се отказала.



Кейти поседя на стълбите още малко и после влезе в къщата. Взе си душ и си направи чаша кафе, но Джо имаше право — беше твърде горещо за кафе. Навлече къси панталони и сандали, заобиколи към задната страна на къщата и яхна велосипеда си.

Въпреки поройния дъжд застланият с чакъл път вече съхнеше и Кейти въртеше педалите без сериозно усилие. Толкоз по-добре. Главата не й побираше как Джо успяваше да тича в тази горещина, дори и рано сутрин. Като че ли всички твари се мъчеха да избягат от жегата. Обикновено се мяркаха катерички или птици, но когато се качи на главния път, Кейти установи, че всичко е замряло.

Движението не беше натоварено. Подминаха я няколко автомобила, които оставиха горещи пари подире си. Кейти продължи да върти педалите, зави и магазинът се показа. Отпред вече имаше паркирани пет-шест коли. Редовни клиенти, които идваха да ядат бисквити.

Помисли си, че разговорът с Джо й е помогнал. Поне мъничко. Все още се притесняваше, но не толкова заради семейство Фелдман и други мъчителни спомени, а по-скоро какво ще каже на Алекс. Или по-скоро какво ще й отговори той.

Спря пред магазина. Няколко по-възрастни мъже си вееха по пейките и Кейти ги подмина и се запъти към входа. Джойс таксуваше покупките на един клиент на касата и й се усмихна.

— Добро утро, Кейти — поздрави тя.

Кейти бързо огледа магазина:

— Алекс тук ли е?

— Горе е с децата. Нали знаеш пътя? По стълбите отзад.

Кейти излезе от магазина и заобиколи към задната страна на сградата. На пристана имаше опашка от лодки, които чакаха да заредят.

Поколеба се, преди да почука на вратата. Отвътре се чуха приближаващи се стъпки. После вратата се отвори и Алекс застана пред нея.

Кейти се усмихна колебливо.

— Здравей.

Той кимна с непроницаемо изражение.

Тя се прокашля.

— Искам да ти се извиня за онова, което ти наговорих. Не бях права.

Лицето му остана безизразно.

— Добре. Приемам извинението.

За миг и двамата се смълчаха и на Кейти изведнъж й се прииска да не бе идвала.

— Мога да си тръгна, но исках да питам дали още искаш да гледам децата довечера.

Той продължи да мълчи и тя поклати глава в настъпилото мълчание. Извърна се да си върви и тогава чу Алекс да пристъпва към нея.

— Кейти, чакай… — спря я той и погледна през рамо към децата, преди да притвори вратата зад гърба си. — Онова, което каза снощи… — поде и замълча несигурно.

— Не го мислех — промълви тя. — Не знам какво ми стана. Бях разстроена заради друго и си го изкарах на теб.

— Признавам, че се разтревожих. Не толкова, че го каза, а че ме смяташ способен да сторя такова нещо…

— Не го мисля — увери го Кейти. — Никога не съм смятала, че си такъв човек.

Той явно осмисляше думите й, но Кейти знаеше, че иска да й каже още нещо.

— Трябва да знаеш, че ценя това, което имаме в момента, и повече от всичко искам ти да се чувстваш добре. Каквото и да означава това. Съжалявам, че си се почувствала притисната. Не целях това.

— Напротив — усмихна се тя, — поне мъничко. Но няма нищо. Кой знае какво ще ни донесе бъдещето? Довечера например…

— Защо? Какво ще стане довечера?

Тя се облегна на рамката на вратата.

— Ами след като децата заспят и в зависимост от това кога ще се върнеш, може да се окаже твърде късно да си тръгвам. Току-виж си ме намерил в леглото си…

Когато разбра, че тя не се шегува, Алекс потърка брадичката си в шеговит размисъл.

— Сериозна дилема.

— От друга страна пък, може движението да не е натоварено и ти да се прибереш достатъчно рано, за да ме откараш у дома.

— Аз по правило съм внимателен шофьор. Не обичам да превишавам разрешената скорост.

Кейти се долепи до тялото му и прошепна в ухото му:

— Много добросъвестно от твоя страна.

— Старая се — прошепна той, преди устните им да се слеят. Когато се отдръпна от нея, забеляза, че десетина човека от лодките ги наблюдават. — Колко време репетира тази реч?

— Не съм я репетирала. Просто… ми хрумна.

Алекс още усещаше целувката им.

— Закусвала ли си? — прошепна той.

— Не.

— Искаш ли да хапнеш малко мюсли с мен и с децата? И после тръгваме за карнавала.

— Звучи апетитно.

34

Северна Каролина беше грозна — ивицата на пътя беше притисната между монотонна поредица от борове и вълнисти хълмове. Покрай шосето на места бяха скупчени каравани, фермерски къщи и рушащи се плевни, обрасли с плевели. Кевин слезе от едната междущатска магистрала и пое по другата, като се насочи към Уилмингтън. Пи още малко, чисто и просто от скука.

Докато прекосяваше монотонния пейзаж си мислеше за Ерин. За това какво ще направи, щом я намери. Надяваше се тя да си е вкъщи, когато той пристигне, но дори да е на работа, беше просто въпрос на време да се прибере.

Междущатската магистрала се виеше между безинтересни градове с незапомнящи се имена. В десет часа Кевин пристигна в Уилмингтън. Мина през града и зави по малък провинциален път. Пое на юг и слънцето безмилостно жареше през прозореца му. Беше сложил пистолета в скута си, после го премести отново на предната седалка и продължи да кара.

Най-сетне пристигна в градчето, където живееше тя. Саутпорт.

* * *

Бавно прекоси града и пообиколи около главната улица, като поглеждаше указанията, които си беше разпечатал от компютъра. Извади една риза от брезентовия сак и покри пистолета.

Градчето беше малко, със спретнати и поддържани къщи. Някои бяха типично южняшки, с широки веранди, магнолиеви дървета и развяващо се на пилон американско знаме, други приличаха на къщите в Ню Ингланд. На брега имаше имения. Слънцето изпъстряше със светли петна водата между тях и беше канска жега. Като в парна баня.

След броени минути намери пътя към нейната къща. Отпред вляво имаше универсален магазин и Кевин спря да налее бензин и да си вземе кутийка „Ред Бул“. Застана зад някакъв мъж, който купуваше въглища и запалителна течност. На касата плати на възрастна жена. Тя му се усмихна и му благодари, че е пазарувал при тях, и добави по типичния за възрастните жени нахален начин, че не го е виждала преди. Кевин отговори, че е в града за панаира.

Когато отново излезе на пътя, сърцето му запрепуска бясно, понеже вече наближаваше. Зави и намали. В далечината забеляза чакълест път. Според указанията трябваше да завие тук, но Кевин не спря. Ако Ерин си беше у дома, веднага щеше да познае колата, а той не искаше това. Не и докато не приготви всичко.

Направи обратен завой и затърси отдалечено място, на което да паркира. Нямаше голям избор. Може би паркингът на магазина щеше да свърши работа, но ако някой го забележи, когато паркира там? Подмина магазина и огледа околността. Дърветата от двете страни на пътя можеха да послужат за укритие… или пък не. Не беше склонен да рискува някой да се отнесе подозрително към изоставената сред тях кола.

Кофеинът го правеше неспокоен, затова мина на водка, та да си успокои нервите. Не можеше да намери къде да остави колата, мамка му. Що за тъпо място беше това? Отново обърна и вече започваше да се ядосва. Не допускаше, че ще е толкова трудно. Може би трябваше да вземе кола под наем, но не го беше сторил, а сега не виждаше как да се доближи достатъчно до Ерин, без тя да забележи.