— Много си мълчалива тази вечер — отбеляза Алекс. — Всичко наред ли е?

Беше сготвила за вечеря гювеч с риба тон и той й помагаше да раздигне съдовете. Децата бяха в дневната и играеха на електронни игри — Кейти чуваше пиукането и бибиткането въпреки шуртенето на водата.

— Моя приятелка е починала — каза тя и му подаде една чиния да я избърше. — Знаех, че е неизбежно, но въпреки това ми е тъжно.

— Винаги е тъжно — съгласи се той. — Съжалявам.

Алекс беше достатъчно съобразителен да не пита за повече подробности. Вместо това изчака дали тя няма да продължи, но Кейти му подаде една измита чаша и смени темата:

— Кога ще отмине бурята според теб?

— Скоро. Защо?

— Чудех се дали пътуващият лунапарк няма да отпадне. Или пък няма да отменят полета.

Алекс погледна навън през прозореца.

— Времето ще се оправи. Бурята вече отминава. Сигурен съм, че й се вижда краят.

— Тъкмо навреме — отбеляза Кейти.

— Разбира се. Природните стихии не биха дръзнали да се месят в старателно изготвения план на градската управа. Или на Джойс.

Тя се усмихна.

— За колко време ще успееш да докараш дъщеря й?

— Може би за четири-пет часа. Роли не е много наблизо.

— Защо не лети до Уилмингтън? Или просто не си наеме кола?

— Не знам. И не попитах, но допускам, че иска да спести пари.

— Хубаво е, че помагаш на Джойс.

Той нехайно вдигна рамене, за да покаже, че не прави нищо особено.

— Утре ти предстои да се забавляваш.

— На карнавала или с децата?

— И двете. И ако ме помолиш мило, ще те почерпя с пържен сладолед!

— Пържен сладолед? Звучи отвратително.

— Всъщност е вкусно.

— Шегуваш се — престори се, че се дави тя.

— Не. Звучи ужасно, но хората се редят на опашка, за да си купуват. Все едно си просят инфаркта.

Кейти изми и изплакна последните чаши, после му ги подаде.

— На децата хареса ли им вечерята, която приготвих? Кристен не яде много.

— Кристен никога не яде много. Най-важното е, че на мен ми хареса. Беше страшно вкусно.

Тя поклати глава.

— Кого го е грижа за децата, щом ти си доволен!

— Съжалявам. Аз съм си егоист.

Тя прокара насапунисаната гъба по една чиния и после я изплакна.

— С нетърпение очаквам да прекарам известно време в къщата ти.

— Защо?

— Защото все сме тук, там никога не ходим. Не ме разбирай погрешно, знам, че така е по-добре за децата. — А също и заради Карли, помисли си тя, но не го каза. — Най-накрая ще имам възможност да видя къде живееш.

Алекс пое чинията.

— Вече си идвала.

— Да, но само за няколко минути, и то или в кухнята, или в хола. Не съм виждала спалнята ти и не съм надниквала в чекмеджетата ти.

— Няма да посмееш — заяви Алекс, престорено гневен.

— Ако имах тази възможност, щях.

Изсуши чинията и я прибра в шкафа.

— Чувствай се свободна да прекараш в спалнята ми колкото време пожелаеш.

— Бива си те — засмя се тя.

— Просто казвам, че нямам нищо против. Може да надникнеш и в чекмеджетата ми. Нямам тайни.

— Така твърдиш — подразни го тя. — Не забравяй, че говориш с човек, който има само тайни.

— Не и от мен.

Тя изми още две чинии, подаде му ги и усети да я залива вълна от задоволство, докато го гледаше как ги бърше и прибира.

Той се прокашля:

— Може ли да те попитам нещо? Не ме разбирай неправилно, просто съм любопитен.

— Питай.

Алекс избърса с кърпата ръцете си — попи всяка капчица, за да спечели време.

— Питам се дали си размислила над онова, което казах миналия уикенд. На паркинга след маймунското родео.

— Ти каза много неща — каза тя предпазливо.

— Не помниш ли? Ти отбеляза, че Ерин не може да се омъжи, а аз изтъкнах, че Кейти вероятно би могла.

Кейти усети как тялото й се сковава не толкова заради спомена, колкото заради сериозния му тон. Прекрасно знаеше накъде тръгва разговорът.

— Помня — отвърна тя с престорена веселост. — Казах, струва ми се, че бих го направила, когато срещна подходящия мъж.

При думите й той стисна устни, сякаш обмисляше дали да продължи.

— Просто исках да попитам дали смяташ, че е възможно някой ден да се оженим.

Водата беше още топла, когато тя се зае с приборите.

— Най-напред трябва да ми предложиш.

— А ако го направя?

Тя затърка една вилица.

— Сигурно ще ти кажа, че те обичам.

— А ще кажеш ли „да“?

Тя замълча.

— Не искам да се омъжвам отново.

— Не искаш или не смяташ, че можеш?

— Каква е разликата? — Изражението й остана затворено и упорито. — Знаеш, че още съм омъжена. Законът забранява двубрачието.

— Ти вече не си Ерин, а Кейти. Както сама изтъкна, шофьорската ти книжка го доказва.

— Но аз не съм и Кейти — остро възрази тя и се извърна към него. — Не разбираш ли? Откраднах името от хора, които са ми скъпи! Хора, които ми имаха доверие.

Впери поглед в него и усети напрежението от по-рано през деня, припомни си съвсем ясно добротата и съжалението на Гладис, бягството си и кошмарните години с Кевин.

— Не можеш ли да бъдеш щастлив с нещата такива, каквито са? Трябва ли толкова да ме притискаш да бъда каквато ти искаш да бъда, а не просто каквато съм си?

Той се сепна и отвърна:

— Аз те обичам каквато си.

— Но поставяш условия!

— Не е вярно!

— Вярно е! — настоя тя. Съзнаваше, че повишава тон, но не можеше да спре. — Създал си си представа какво искаш от живота и се опитваш да ме напаснеш към нея!

— Не е така — възпротиви се Алекс. — Просто те попитах нещо.

— Но искаш конкретен отговор! Искаш правилния отговор и ако не го получиш, ще се опиташ да ме разубедиш, да ме накараш да поискам същото, което и ти. Да правя всичко, което искаш ти!

За първи път, откакто се познаваха, Алекс я погледна с присвити очи.

— Не го прави.

— Кое? Да не говоря истината ли? Да не ти казвам как се чувствам? И защо? Какво ще направиш? Ще ме удариш ли? Хайде, давай.

Той се дръпна рязко, сякаш тя го беше ударила. Кейти си даде сметка, че думите й са улучили право в целта, но вместо да се ядоса, Алекс остави кърпата на плота и направи крачка назад.

— Не знам какво става, но съжалявам, че изобщо повдигнах този въпрос. Не исках да те притискам или да те увещавам. Просто се опитвам да водя нормален разговор.

Замълча и зачака тя да каже нещо, но Кейти мълчеше. Алекс поклати глава и тръгна да излиза от кухнята, но спря.

— Благодаря за вечерята — прошепна той.

Тя го чу как в хола казва на децата, че вече е късно, после предната врата изскърца и се отвори. Алекс тихо я затвори и внезапно къщата отново притихна и Кейти остана насаме с мислите си.

32

Кевин трудно съумяваше да не излиза от платното си на магистралата. Искаше му се да запази мисълта си бистра, но болката запулсира в главата му и започна да му се гади, затова той спря в един магазин за алкохол и си купи бутилка водка. Алкохолът притъпи болката, а докато пиеше през сламката, Кевин мислеше единствено за Ерин и за това как е сменила името си на Кейти.

Междущатската магистрала беше размазана пред очите му. Фарове, чифтове бели точици, които ставаха по-ярки, когато се приближаваха от отсрещната страна, а после изчезваха, щом го отминеха. Един след друг. Хиляди. Хората отиваха някъде, вършеха нещо. Кевин караше към Северна Каролина, пътуваше на юг, за да намери съпругата си. Излезе от Масачузетс, прекоси Роуд Айланд и влезе в Кънектикът. Ню Йорк и Ню Джърси. Луната изгря оранжева и гневна, после побеля и прекоси почернялото небе над него. Появиха се звезди.

През отворения прозорец духаше топъл вятър, Кевин здраво стискаше волана, а съзнанието му приличаше на огромен пъзел от разместени парченца. Кучката го беше напуснала. Беше зарязала брака им на бунището и се мислеше за по-умна от него. Той обаче успя да я намери. Карън Фелдман просто беше пресякла улицата и Кевин беше научил, че Ерин има тайна. Е, вече не. Той знаеше къде живее тя, знаеше къде се крие. Адресът й беше надраскан на едно листче на седалката до него, затиснато с глока, който беше взел от вкъщи. На задната седалка имаше брезентов чувал, пълен с дрехи, белезници и тиксо. На излизане от града спря на някакъв банкомат и изтегли няколкостотин долара. Копнееше да размаже лицето на Ерин с юмруци в мига, в който я намери, да го превърне в грозна кървава пихтия. Копнееше да я целуне, да я прегърне и да я умолява да се върне у дома. Напълни резервоара близо до Филаделфия и си спомни как я бе проследил дотам.