— Сигурно затова си го спомням.

Джош облегна въдицата в скута си.

— Тя липсва ли ти?

— Разбира се. Много я обичах — отговори Алекс, гледайки го право в очите. — Какво има, Джош?

— Вчера на забавата… — потърка носа си момчето, явно колебаейки се.

— Какво се случи?

— Повечето майки останаха през цялото време. И си говореха.

— И аз щях да остана, ако ти беше поискал.

Джош сведе поглед и в настъпилото мълчание Алекс изведнъж се досети какво премълчава момчето.

— Трябваше да остана, нали? Така постъпват родителите с децата.

Изрече го по-скоро като твърдение, не като въпрос.

— Обаче ти не ми каза, понеже щях да съм единственият баща там, нали?

Джош кимна с виновно изражение.

— Не се сърди.

Алекс обгърна с ръка раменете на сина си.

— Не се сърдя.

— Сигурен ли си?

— Напълно. Как може да ти се сърдя за такова нещо?

— Според теб мама щеше ли да остане?

— Разбира се. За нищо на света не би го пропуснала.

В далечния край на потока скокна кефал и вълничките се понесоха към тях.

— Какво правиш, когато излизаш с госпожица Кейти? — попита Джош.

Алекс се поразмърда неловко.

— Ами същото, което правихме днес на брега. Хапваме, разговаряме и понякога се разхождаме.

— Напоследък прекарваш много време с нея.

— Да.

Джош се замисли.

— За какво си говорите?

— За най-обикновени работи — наклони глава Алекс и продължи: — Говорим и за вас двамата със сестра ти.

— И какво по-точно?

— Колко ни е забавно с вас, колко добре се справяш в училище, колко чиста поддържате стаята си.

— Ще й кажеш ли, че не съм те предупредил, че трябва да останеш на забавата?

— Искаш ли да й кажа?

— Не — отговори Джош.

— Тогава няма.

— Обещаваш ли? Понеже не искам тя да ми се сърди.

Алекс вдигна длан:

— Честна дума. Но за твое сведение, тя не би ти се разсърдила. Смята, че си страхотно дете.

Джош се поизправи и започна да навива кордата на въдицата си.

— Добре, защото според мен и нея доста си я бива.



След разговора си с Джош Алекс не бе мигнал цяла нощ. Взираше се в снимката на Карли в спалнята си и изпи три бири вечерта.

Кристен И Кейти се върнаха развълнувани и въодушевени, докато му показваха какви дрехи са купили. За негово учудване Кейти върна почти половината пари с обяснението, че много я бива да пазарува на разпродажби. Алекс седна на дивана, а Кристен му направи модно ревю — демонстрираше една дреха, след това хлътваше обратно в стаята и се връщаше, облечена с нещо съвсем различно. Дори Джош, който обикновено не даваше пет пари за такива неща, остави играта си и когато Кристен излезе от стаята си, се приближи към Кейти.

— Може ли и мен да заведеш по магазините? — попита той почти шепнешком. — Понеже имам нужда от няколко ризи и други неща.

След това Алекс поръча китайска храна и всички се настаниха около масата, похапваха и се смееха. В един момент Кейти извади от чантата си кожена лента за ръка и се обърна към Джош:

— Много ми хареса и я взех — каза тя и му я подаде.

Изненадата му бе заменена от удоволствие, след като си я сложи, и Алекс забеляза как до края на вечерта той непрекъснато стрелка Кейти с поглед.

Странно, но точно в такива вечери Карли му липсваше най-много. Не бяха преживявали такива мигове като семейство — когато тя почина, децата бяха твърде малки — но на Алекс никак не му беше трудно да си я представи на масата.

Вероятно по тази причина не успя да заспи много след като Кейти се прибра у дома, а Джош и Кристен спяха в леглата си. Отметна завивките, отиде в дрешника и отвори сейфа, който беше поставил преди няколко години. Вътре държеше важни финансови и застрахователни документи, натрупани до ценните реликви от брака му. Карли ги беше събирала: снимки от медения им месец, четирилистна детелина, която бяха намерили по време на почивката си във Ванкувър, сватбения й букет от божури и калии, снимки от ултразвука на Кристен и Джош в утробата й и дрешките, с които децата бяха изписани от родилния дом. Вещите бяха свързани с много спомени и емоции, а след смъртта на Карли Алекс не бе добавил нищо към сейфа, само писмата, които му беше писала тя. Едното беше адресирано до него. Второто обаче нямаше име на подател и си остана неотворено. Той не можеше да го отвори — обещанието си е обещание.

Извади писмото, което беше чел стотици пъти, и остави другото в сейфа. Не знаеше нищо за писмата, докато тя не му подаде пликовете по-малко от седмица преди смъртта си. Вече беше прикована към леглото и можеше да приема само течности. Когато я носеше до тоалетната, я усещаше лека като перце, сякаш по някакъв начин тялото й беше станало кухо. През последните съзнателни часове от живота й той тихичко седеше до нея. Обикновено тя заспиваше след броени минути, но Алекс не откъсваше поглед от лицето й и хем не излизаше, да не би да има нужда от него, хем се притесняваше, че е до нея и я лишава от покой. В деня, когато му даде пликовете, той видя как те се появяват изпод завивката й сякаш по силата на някакво вълшебство. Едва по-късно разбра, че тя ги е написала два месеца по-рано и ги е поверила на майка си.

Сега Алекс отвори плика и извади писмото, което многократно бе чел. Беше написано на жълта хартия, каквато обикновено използват юристите. Вдигна листа до носа си и усети аромата на лосиона, който Карли често използваше. Спомни си своята изненада и нейния поглед, който молеше за разбиране.

— Искаш да прочета това първо, така ли? — беше попитал, сочейки писмото, на което пишеше неговото име, и тя леко кимна. После Карли се отпусна, когато той извади писмото, и главата й потъна във възглавницата.

„Скъпи мой Алекс,

Някои сънища, които ни посещават, ни преизпълват и след като се събудим, заради такива сънища си струва да живее човек. Ти, любими мой съпруже, си такъв сън, и ми е много мъчно, че се налага да изразя с думи какво изпитвам към теб.

Пиша това писмо сега, докато все още мога, но не съм сигурна, че ще успея да изразя каквото искам да кажа. Не съм писателка, а и в момента думите ми се струват толкова недостатъчни. Как да опиша колко те обичам? Възможно ли е изобщо да опишеш такава любов? Не знам, но ето че седя тук с писалка в ръка и съзнавам, че трябва да опитам.

Знам колко обичаш да разказваш, че съм се правила на труднодостъпна, но когато си припомням вечерта на запознанството ни, ми се струва, че още тогава съм проумяла, че сме създадени един за друг. Помня ясно онази нощ точно както помня докосването на ръката ти и всяка подробност от облачния следобед на плажа, когато падна на колене и ми предложи да се омъжа за теб. Преди да се появиш в живота ми, не си давах сметка колко много неща пропускам. Не подозирах, че едно докосване може да означава толкова много, че едно изражение може да бъде толкова красноречиво. Не съм знаела, че дъхът ми може да спре от една целувка. Ти си и винаги си бил мечтаният съпруг. Ти си мил, силен, грижовен и умен, винаги успяваш да повдигнеш духа ми и си по-добър баща, отколкото подозираш. Умееш да общуваш с децата, да спечелиш доверието им и не мога да ти опиша радостта си, когато те виждам как ги прегръщаш, щом заспят на рамото ти.

Животът ми стана безкрайно по-хубав, откакто теб те има в него. И точно затова ми е толкова трудно, затова сякаш не намирам нужните думи. Ужасявам се, че всичко това скоро ще приключи. Но се боя не само за себе си, боя се за теб и за децата ни. Сърцето ми се къса при мисълта, че ще ви причиня такава скръб, но нищо друго не ми остава, освен да ти напомня защо се влюбих в теб и да помоля за прошка, че ще нараня така теб и красивите ни деца. Боли ме, като си помисля, че любовта ти към мен ще бъде причина и за толкова много мъка.

Обаче искрено вярвам, че любовта не само наранява, а и лекува… и точно затова прилагам още едно писмо.

Моля те, не го чети. Не е за теб, нито за семействата или за приятелите ни. Съмнявам се, че някой от нас познава жената, на която в крайна сметка ще дадеш това писмо. Разбираш ли, то е за тази, която ще те излекува, за жената, която ще възстанови целостта ти.

Знам, че в момента не можеш да си го представиш. Трябва да минат месеци и дори години, но в крайна сметка ще дадеш това писмо на друга жена. Довери се на инстинкта си точно както направих аз онази първа вечер, когато ти се доближи до мен. Ще разбереш кога и къде да го направиш, точно както ще познаеш и коя жена го заслужава. И когато това стане, повярвай на думите ми, отнякъде аз ще ви наблюдавам с усмивка.

С обич: Карли“

След като прочете писмото отново, Алекс го пъхна обратно в плика и го прибра в сейфа. Отвън небето бе покрито с огрени от луната облаци и цялото сияеше тайнствено. Той вдигна поглед нагоре, мислейки за Карли и за Кейти. Карли го съветваше да се довери на инстинкта си и че ще разбере какво да прави с писмото.