Психологът го уверяваше, че децата са издръжливи и че ако се чувстват обичани, кошмарите в крайна сметка ще престанат и сълзите няма да са толкова чести. Времето доказа правотата му, но сега Алекс се бе оказал изправен пред опасността от нова загуба, също толкова съкрушителна. Осъзна, че състоянието на децата се подобрява, тъй като спомените за майка им постепенно, но сигурно избледняваха. Изгубиха я съвсем малки — съответно на четири и на три години — а това означаваше, че някой ден за тях тя щеше да бъде по-скоро представа, отколкото човек от плът и кръв. Разбира се, това беше неизбежно, но на Алекс някак не му се струваше редно хлапетата да не помнят смеха на Карли, нито нежността, с която ги прегръщаше като бебета, нито дълбоката й обич към тях.

Не си падаше много по снимките. Винаги Карли се бе пресягала към фотоапарата, затова имаше десетки снимки на него и децата. На много малко обаче присъстваше и тя и макар Алекс специално да разглеждаше албума заедно с Джош и Кристен и да им разказваше за майка им, подозираше, че разказите му постепенно се превръщат само в разкази и нищо повече. Свързаните с тях чувства бяха като пясъчни замъци на пътя на прилива, които морето бавно отмиваше. Същото се случваше и с портрета на Карли, окачен във всекидневната. През първата година от брака им той уреди да й направят портретна снимка въпреки протестите й. И се радваше, че го беше направил. На снимката тя изглеждаше красива и независима, волевата жена, която бе запленила сърцето му, и вечер, след като децата си легнеха, понякога Алекс съзерцаваше портрета на съпругата си и у него бушуваше буря от чувства. Джош и Кристен обаче почти не забелязваха снимката.

Той често мислеше за Карли, липсваше му разбирателството помежду им и приятелството, което бе основата на брака им в най-добрите му години. И ако трябваше да бъде честен пред себе си, съзнаваше, че отново иска да изпита тези неща. Беше самотен, макар да се смущаваше да го признае. Месеци след смъртта на жена си просто не можеше да си представи друга връзка, камо ли да допусне възможността отново да живее с някого. Дори година след това прогонваше от главата си подобни мисли. Болката беше още прясна, споменът и равносметката — твърде болезнени. Преди няколко месеца обаче бе завел децата в аквариума и докато стояха пред басейна на акулата, бе завързал разговор с привлекателната жена, застанала до него. И тя като него беше довела децата си, и тя като него нямаше халка на пръста. Децата й бяха връстници на Джош и на Кристен и докато четиримата се отдалечаваха, сочейки рибите, жената се засмя на някаква негова забележка и Алекс усети искрица привличане, която му припомни какво е имал преди. Накрая сложиха точка на разговора и всеки пое по пътя си, но на излизане той я мярна още веднъж. Жената му махна и Алекс за миг се запита дали да не изтича до колата й и да поиска телефонния й номер. Не го стори и след малко я видя да излиза от паркинга. Повече не я срещна.

Вечерта очакваше да го залее вълна от укори и съжаления, но странно защо, това не се случи. Което пък не му се стори неуместно, а някак… в реда на нещата. Не беше положително, не беше въодушевяващо, а просто в реда на нещата и Алекс отсъди, че явно най-сетне раната му е започнала да зараства. Разбира се, това не означаваше, че е готов да се впусне стремглаво в ергенския живот. Ако се случи, случи. Ами ако не се случи? Е, нямаше да се притеснява предварително. Искаше му се да почака, за да срещне подходящата жена, която не само отново ще изпълни живота му с радост, но и ще обикне децата силно като него. Даваше си сметка обаче, че вероятността да срещне такъв човек в градчето е нищожна. Саутпорт беше прекалено малък. Всичките му познати бяха или женени, или пенсионери, или ученици в местните училища. Нямаше много неомъжени жени, още по-малко такива, които да са готови да приемат мъж с деца. Което естествено пречеше. Може и да беше самотен, може и да имаше нужда от компания, но Алекс не смяташе да пожертва децата си за това. Достатъчно бяха преживели и винаги щяха да бъдат основната му грижа.

Все пак… май имаше една възможност. Заинтригува го друга жена, за която обаче не знаеше почти нищо, освен че не е омъжена. От началото на март идваше в магазина един-два пъти седмично. Когато я видя за пръв път, беше бледа, измъчена и почти отчайващо слаба. Едва ли би я забелязал. В магазина често се отбиваха хора, които просто минават през града и спират да си купят сода, бензин или нещо за хапване. Повече не ги виждаше.

Тя обаче не си купи това. Тръгна с наведена глава към стелажите с хранителни стоки, сякаш се мъчеше да остане незабелязана, призрак в човешка форма. За нейно съжаление не се получаваше. Беше твърде привлекателна, за да остане незабелязана. Алекс допускаше, че жената е към трийсетте, имаше къса кестенява коса, подстригана малко неравно над раменете. Не слагаше грим, а високите й скули и кръглите раздалечени очи й придаваха изискан и крехък вид.

На касата Алекс установи, че отблизо жената е още по-хубава, отколкото му се бе сторила отдалеч. Очите й бяха лешниково зеленикави със златисти точици, а кратката й разсеяна усмивка изчезна така бързо, както се и появи. Тя стовари на касата само хранителни продукти — кафе, ориз, овесена каша, макарони, фъстъчено масло — и тоалетни принадлежности. Алекс усети, че непознатата би се смутила, ако я заговори, затова мълчаливо се зае да маркира покупките й. И докато го правеше, чу гласа й за пръв път:

— Имате ли сух боб? — попита тя.

— Съжалявам, но обикновено не го поддържам на склад — отговори той.

Докато пъхаше покупките й в торбичка, забеляза, че тя се взира навън през прозореца и разсеяно хапе долната си устна. По някаква причина Алекс остана със странното усещане, че жената всеки момент ще се разплаче.

Той се прокашля и каза:

— Ако ще ви трябва редовно, с радост ще поръчам. Просто ми кажете коя марка предпочитате.

— Не искам да ви затруднявам — отговори тя с почти недоловим шепот.

Плати му с дребни банкноти, взе торбата си и излезе от магазина. За негово учудване прекоси паркинга пеша и едва тогава Алекс осъзна, че не е дошла в магазина с кола, което допълнително разпали любопитството му.

На следващата седмица в магазина имаше фасул. Той зареди три вида: маслен, пъстър и бял, макар и само по един плик от всеки, и при следващото й посещение специално изтъкна, че са на долния рафт в ъгъла, до ориза. Тя донесе на касата и трите плика и попита дали има лук. Посочи й малката торба, която държеше в голяма кошница до вратата, но тя поклати глава.

— Трябва ми само една глава — промърмори с извинителна и колеблива усмивка. Отброи банкнотите с треперещи ръце и отново си тръгна пеша.

Оттогава в магазина винаги имаше боб и възможност да купиш отделна глава лук, а през седмиците след първите й две посещения в магазина жената му стана редовен клиент. Макар да си остана мълчалива, тя вече не изглеждаше толкова крехка и неспокойна. Тъмните кръгове под очите й постепенно избледняха и дори цветът на лицето й се бе подобрил благодарение на хубавото време напоследък. Освен това понапълня — немного, но достатъчно, за да се смекчат деликатните й черти. Гласът й също укрепна и макар непознатата да не проявяваше никакъв интерес към него, все пак задържаше очи върху Алекс малко по-дълго, преди отново да ги отмести. Разговорът им не стигна много по-далеч от „Намерихте ли всичко необходимо?“, последвано от „Да, благодаря“, но вместо да бяга от магазина като подплашена сърна, понякога тя обикаляше щандовете малко по-дълго и дори започна да говори с Кристен, когато двете се окажеха самички. Тогава за пръв път той видя непознатата да изоставя предпазливостта. Непосредственото й поведение и откритото й изражение говореха, че тя обича децата, а първата мисъл на Алекс беше, че за миг е зърнал жената, която е била преди и би могла отново да стане при подходящи обстоятелства. Кристен също явно бе забелязала нещо различно у нея, понеже след като тя си тръгна, съобщи, че си има нова приятелка, която се казва госпожица Кейти.

Това обаче не означаваше, че Кейти се чувства удобно в негово присъствие. Предишната седмица, след като непринудено си беше побъбрила с Кристен, той я видя да разглежда задните корици на романите, които предлагаше в магазина. Не си купи нищо, а когато преди да си тръгне Алекс небрежно я попита кой е любимият й автор, отново забеляза по лицето й да се прокрадва предишната тревожност. Озадачи се, щом осъзна, че не е трябвало да се издава, че я наблюдава. „Няма значение — побърза да добави той. — Не е важно.“ На излизане обаче тя поспря на прага, стиснала чантата си в извивката на ръката. Полуизвърната към него, отвърна: „Харесвам Дикенс“. После отвори вратата и пое по пътя.

Оттогава той се сещаше за нея все по-често, но мислите му бяха някак смътни, забулени в тайнственост и обагрени от ясното желание да я опознае по-добре. Не че знаеше как да подходи. Като изключим времето, когато бе ухажвал Карли, Алекс не беше специалист по срещите. В колежа от лекции и тренировки по плуване не му оставаше много време за това. В армията хвърли всичките си сили в кариерата си, работеше много и се местеше от база в база след поредното повишение. Беше излизал с няколко жени, но това бяха все мимолетни връзки, които започваха и свършваха в спалнята. Понякога, когато се замислеше за живота си, почти не можеше да познае човека, който е бил някога, и съзнаваше, че промяната се дължи на Карли. Да, беше му трудно, чувстваше се самотен. Липсваше му жена му и макар да не бе споделял с никого, можеше да се закълне, че от време на време все още долавя присъствието й наблизо — как го наблюдава, за да се увери, че всичко е наред.



Времето беше прекрасно и магазинът беше по-пълен от обичайното за неделя. Когато Алекс отключи вратата в седем, на пристана вече бяха вързани три лодки, които чакаха да включи помпата. И както обикновено, докато плащаха за горивото, собствениците на лодките ги товареха със закуски, напитки и пликчета лед. Роджър, който работеше на грила както винаги, не бе имал нито миг почивка, откакто си беше вързал престилката, а масите бяха пълни с хора, които похапваха сандвичи с наденички и чийзбургери и му искаха съвети как да играят на борсата.