— Знам.

Не беше разумно да я разпитва повече. Посегна към ключа, но не запали двигателя.

— Какво има? — попита тя.

— След като искаш да се научиш да караш, може да започнем още оттук.

Той отвори вратата и излезе.

— Сядай зад волана.

Смениха си местата. Щом Кейти се настани зад волана, Алекс й показа основното: педалите на газта и на спирачката, как да включи колата на скорост, мигачите, фаровете и чистачките, приборите по таблото. Винаги е най-добре да започваш от самото начало.

— Готова ли си? — попита той.

— Така ми се струва — отвърна тя, съсредоточавайки се.

— Тъй като колата е автоматична, ще си служиш само с единия крак. Газ или спирачка, ясно?

— Ясно — кимна тя и премести лявото си стъпало настрани към вратата.

— Сега натисни спирачката и запали колата. Когато си готова, премести лоста на задна скорост, без да пускаш спирачката. Не натискай газта, а бавно отпусни спирачката. После завърти волана, за да излезеш, като леко придържаш спирачката.

Тя изпълни инструкциите му съвсем точно и несигурно измъкна колата на заден, после той я изведе от паркинга. Там за пръв път Кейти се поколеба:

— Сигурен ли си, че мога да карам по пътя?

— Ако движението беше натоварено, щях да кажа „не“. Ако беше на шестнайсет години, също. Но според мен ще се справиш, а и аз съм до теб. Готова ли си? Завий наляво и продължи до следващия завой. После пак ще завием надясно. Искам да усетиш колата.

През следващия час караха по междуградските пътища. Като всички начинаещи Кейти твърде много въртеше волана, понякога излизаше на банкета и й отне малко време да схване паркирането, но с изключение на това се справи по-добре от очакванията и на двамата. Към края Алекс я накара да паркира на една от централните градски улици.

— Къде отиваме?

Посочи й малко кафене:

— Реших, че ще ти се иска да го отпразнуваш. Справи се добре.

— Не съм сигурна. Сякаш не разбирах добре какво правя.

— И това ще стане с практиката. Колкото повече шофираш, толкова по-естествено ще ти се струва.

— Може ли да покарам и утре? — попита тя.

— Разбира се, но нека да го направим сутринта. Джош вече е във ваканция и двамата с Кристен ходят на дневен лагер за няколко седмици. Прибират се към обяд.

— Сутринта е идеално. Наистина ли мислиш, че се справих добре?

— Би могла да се явиш на кормуване след още няколко упражнения. За писмения изпит ще трябва да се поподготвиш обаче.

Кейти протегна ръце към него и спонтанно го прегърна:

— Между другото, благодаря ти.

Той също я притисна към себе си.

— Радвам се, че успях да помогна. Дори да нямаш кола, може би не е зле да умееш да шофираш. Защо…

— Защо не съм се научила да карам по-рано ли? — сви тя рамене. — Имахме само една кола и обикновено я караше татко. Дори да вземех книжка, нямаше да мога да шофирам, затова никога не ми се е струвало важно. След като се изнесох от вкъщи, не можех да си позволя да си купя кола, затова не взех книжка. А след като се ожених, Кевин не искаше да карам. И виж ме сега, двайсет и седем годишна колоездачка.

— На двайсет и седем ли си?

— Знаеш го.

— Всъщност не.

— И?

— Не изглеждаш на повече от трийсет.

Тя го щипна лекичко по ръката.

— Заради това ще те накарам да ми купиш и кроасан.

— Съгласен. И понеже днес си настроена да споделяш, иска ми се да разбера как си успяла да избягаш накрая.

Тя се поколеба съвсем за кратко.

— Добре.



Настаниха се на малка масичка навън и Кейти му разказа за бягството си — за пренасочените телефонни разговори, за пътуването до Филаделфия, за непрекъснатата смяна на работата и за мизерните евтини хотели, накрая за пътуването си до Саутпорт. За разлика от първия път сега успя да му опише преживяванията си спокойно, сякаш говореше за някого другиго. В края на разказа й той поклати глава.

— Какво?

— Просто се мъча да си представя как ли си се чувствала, когато си натиснала копчето на телефона след последния си разговор с Кевин. Когато той си е мислел, че още си у дома. Обзалагам се, че си изпитала облекчение.

— Така е. Но бях и ужасена. Тогава още нямах работа и не знаех какво ще правя.

— Успяла си.

— Да, така е.

Погледът й се зарея някъде надалеч.

— Не такъв живот си представях, че ще водя.

— Едва ли има човек, който да живее така, както си е представял — отбеляза меко Алекс. — Можем само да се постараем да извлечем от живота най-доброто. Дори и когато изглежда невъзможно.

Тя съзнаваше, че той говори колкото за нея, толкова и за самия себе си. Двамата се смълчаха за дълго.

— Обичам те — прошепна Алекс най-накрая.

Кейти се наведе напред и погали лицето му.

— Знам. И аз те обичам.

26

В края на юни цветните градини в Дорчестър, които през пролетта грееха в ярки цветове, позавехнаха, цветовете покафеняха и се спаружиха. Влажността постепенно се повиши и по уличките в центъра на Бостън замириса на гниеща храна, на урина и на разложение. Кевин каза на Кофи и на Рамирес, че двамата с Ерин ще си останат у дома през уикенда, ще гледат филми и ще поградинарстват. Кофи го попита как са прекарали в Провинстаун, а той го излъга и му разказа за пансиона, в който уж бяха отседнали, и за ресторантите, в които уж бяха ходили. Кофи беше ходил по тези места и го попита дали в едно от заведенията са си поръчали пая с раци. Кевин отговори, че не са, но ще го опитат следващия път.

Ерин я нямаше, обаче той не спираше да я търси. Не можеше да се спре. Ако докато шофираше по улиците на Бостън, зърнеше златистата коса до раменете на някоя жена, усещаше как сърцето му се качва в гърлото. Диреше с очи деликатния нос, зелените очи и грациозната й походка. Понякога заставаше пред пекарната и се правеше, че я чака.

Трябваше да я намери, нищо че се бе измъкнала във Филаделфия. Хората оставяха следи. Хартията оставяше следи. Във Филаделфия тя беше използвала фалшиво име и фалшив номер на социална осигуровка, но не можеше да продължава така вечно, освен ако не искаше да продължи да живее в евтини хотели и да сменя работата си през няколко седмици. До този момент обаче Ерин не бе използвала номера на собствената си социална осигуровка. Полицай от друг участък, който имаше необходимите връзки, направи проверка. Той единствен знаеше, че Ерин го е напуснала, но си държеше устата затворена, защото Кевин пък знаеше за връзката му с непълнолетната бавачка на децата му. Кевин се чувстваше омърсен винаги, когато се налагаше да разговаря с него, понеже този тип беше перверзник и мястото му беше в затвора, тъй като в Библията пишеше: не прелюбодействай. Но в момента се нуждаеше от него, защото онзи можеше да намери Ерин и да я доведе у дома. Мъжът и жената трябва да бъдат заедно, защото са се врекли пред Бога и пред семействата си.

Беше сигурен, че ще я намери през март, после също толкова уверен, че тя ще се появи през април. Не се съмняваше, че името й ще изскочи отнякъде през май, но къщата си оставаше празна. Вече беше юни, мислите му бяха накъсани и понякога той просто действаше машинално. Трудно му беше да се съсредоточи, водката явно не помагаше, а и се налагаше да лъже Кофи и Рамирес и да се дърпа настрани, докато те клюкарстват.

Едно нещо обаче знаеше със сигурност: тя вече не бягаше. Не би се местила и не би сменяла работата си непрекъснато. Не беше такава. Обичаше красивите неща и й харесваше да се обгражда с тях. Което означаваше, че използва чужда самоличност. Освен ако не искаше непрекъснато да живее като беглец, й трябваше истински акт за раждане и истински номер на социална осигуровка — в днешно време работодателите изискват документ за самоличност. Но как беше успяла да си присвои самоличността на друг човек? Кевин знаеше, че най-често се намира някой починал неотдавна и се присвоява самоличността му. Първата част беше възможна, дори и само заради честите посещения на Ерин в библиотеката. Представяше си я как разглежда некролозите на микрофилм и си търси подходящо име. Беше кроила тайни планове в библиотеката, преструвайки се, че оглежда рафтовете с книги, и то при положение че той беше намирал време в натоварения си график, за да я кара там. Беше проявил към нея доброта, а тя му отвръщаше с предателство — направо излизаше от кожата си, като си помислеше как му се е надсмивала. Толкова се гневеше, докато си представяше тези неща, че строши с чук порцелановия сервиз, който им беше сватбен подарък. След като изпусна парата, вече можеше да се съсредоточи над онова, което имаше да прави. През целия март и април прекара часове наред в библиотеката, както сигурно беше постъпила и тя, опитвайки да си осигури нова самоличност. Но дори ако си беше намерила име, как се бе снабдила с документа? Къде беше сега? И защо не се беше прибрала у дома?

Ето тези въпроси го тормозеха и понякога толкова го объркваха, че Кевин плачеше, защото тя му липсваше, копнееше Ерин да се прибере у дома, мразеше да е сам… Друг път обаче мисълта, че го е напуснала, му напомняше колко е себична и направо му идеше да я убие.