На един час път от Филаделфия телефонът отново звънна. Тя закри микрофончето с ръка и отново разговаря с него. Преди да затвори, той обеща да й се обади, преди да си легне.



Пристигна във Филаделфия късно следобед. Беше студено, но не валеше сняг. Пътниците заслизаха от автобуса, а тя се позабави и ги изчака да се изнижат. В тоалетната извади нагънатия сак изпод дрехите си, излезе в чакалнята и седна на една пейка. Коремът й къркореше, затова си отряза малко сирене и го изяде с крекери. Знаеше, че трябва да й стигнат за дълго обаче, затова прибра останалото, макар да не се беше заситила. Накрая си купи карта на града и излезе навън.

Автогарата не се намираше в лош квартал — виждаше конгресния център и театър „Трокадеро“, и това й вдъхна сигурност, но означаваше също, че не би могла да си позволи хотел тук. По картата установи, че е недалеч от китайския квартал, и понеже нямаше по-добра възможност, се запъти натам.

Три часа по-късно най-сетне намери къде да пренощува. Беше мръсно и вонеше на цигарен дим, а стаята й едва побираше натъпканото вътре мъничко легло. Нямаше лампа, от тавана висеше гола крушка, а банята беше обща и се намираше в дъното на коридора. Стените бяха сиви, водата вонеше, а на прозорците имаше решетки. От съседните стаи чуваше хора, които разговарят на неразбираем език. Но само това можеше да си позволи. Парите щяха да й стигнат за три нощувки, може би за четири, ако успееше да преживее с малкото храна, която си носеше от вкъщи.

Приседна в крайчеца на леглото, разтреперана и уплашена от това място, с безредни мисли. Ходеше й се до тоалетната, но се страхуваше да излезе от стаята. Помъчи се да си внуши, че това е само приключение и всичко ще бъде наред. Колкото и налудничаво да звучеше, се запита дали не е сгрешила, като е напуснала съпруга си. Опита да не мисли за кухнята и за спалнята, за всичко, което беше загърбила. Знаеше, че може да си купи билет обратно до Бостън и да се прибере, преди Кевин изобщо да разбере, че я е нямало. Само че косата й беше къса и тъмна, а това нямаше как да му обясни.

Навън слънцето беше залязло, но през мръсния прозорец проникваше светлината на уличните лампи. Чу автомобилни клаксони и надникна навън. На нивото на улицата табелите бяха на китайски, а някои магазинчета още бяха отворени. Чуваше разговорите в тъмното, а покрай уличното платно имаше натрупани торбички с отпадъци. Намираше се в непознат град, в град, пълен с непознати. Не можеше да го направи. Не беше достатъчно силна. След три дни нямаше да има покрив над главата си, ако не си намери някаква работа. Ако продадеше бижутата си, можеше и да си осигури средства за някой и друг ден още, а после?

Беше адски изморена и гърбът й пулсираше. Изтегна се на леглото и се унесе почти на мига. Кевин звънна по-късно и мелодията на мобилния телефон я разбуди. Трябваше да мобилизира всичките си сили, за да може гласът й да звучи спокойно, да не се издаде с нещо, обаче звучеше точно толкова изтощена, колкото се чувстваше, и Кевин със сигурност й повярва, че е в леглото им. След като той затвори, тя заспа след броени минути.

На сутринта чу хора да минават по коридора на път за банята. На мивките имаше две китайки, покрай сифона се виждаше зеленикава плесен, а на пода беше полепнала мокра тоалетна хартия. Вратата на кабинката не се заключваше и се наложи да я придържа с ръка.

В стаята си закуси със сирене и крекери. Имаше нужда от душ, но беше забравила да си вземе шампоан и сапун, така че нямаше да има голяма полза. Преоблече се, изми си зъбите и се среса. Преподреди платнената чанта, понеже не й се искаше да я оставя в стаята, докато я няма, преметна я през рамо и се запъти надолу по стълбите. На рецепцията седеше същият служител, който й беше дал ключа, и тя се запита той дали изобщо излиза от това място. Плати за още една нощ и го помоли да запази стаята й.

Навън небето беше синьо, а улиците — сухи. Усети, че болката в гърба й е почти изчезнала. Беше студено, но не колкото в Бостън, и тя се усмихна въпреки страховете си. Напомни си, че се е справила. Беше избягала, Кевин беше на стотици километри и нямаше никаква представа къде е тя. Дори още не знаеше, че го е напуснала. Щеше да й звънне още няколко пъти, а после тя щеше да изхвърли мобилния телефон и повече никога да не говори с него.

Поизправи рамене и вдъхна от мразовития въздух. Започваше нов ден, изпълнен с безкрайни възможности. Днес щеше да си намери работа. Днес започваше останалата част от живота й.



Беше бягала два пъти и й се искаше да вярва, че се е поучила от грешките си. Първият път беше почти година след сватбата, след като той я преби, сгушена в единия ъгъл на спалнята. Бяха пристигнали сметките и той се вбеси, че е въртяла термостата, за да затопли къщата. Когато най-сетне спря да я удря, Кевин грабна ключовете на колата си и излезе да си купи още алкохол. Без да се замисля, тя си взе палтото, излезе от вкъщи и закуцука по улицата. Няколко часа по-късно заваля суграшица и понеже нямаше къде да отиде, му се обади и той дойде да я прибере.

Следващия път се добра чак до Атлантик Сити, преди той да успее да я намери. Взела беше пари от портфейла му и си бе купила билет за автобуса, обаче Кевин я откри само час след като беше пристигнала. Шофирал беше като луд, понеже се бе досетил, че тя ще избяга на единственото място, където сигурно още имаше приятели. Беше я вързал с белезници за задната седалка на колата по обратния път. Спря веднъж до една затворена административна сграда и я смаза от бой, а по-късно същата нощ се появи и пистолетът.

След това Кевин съществено ограничи възможностите й за бягство. Държеше парите под ключ и маниакално започна да следи местонахождението й. Тя не се съмняваше, че би направил и невъзможното, за да я намери. Беше ненормален, но също така беше упорит и прилежен, а инстинктите му обикновено бяха безпогрешни. Сигурна беше, че той ще разбере къде е заминала и ще пристигне във Филаделфия, за да я открие. Просто си бе спечелила известна преднина, само толкова. След като нямаше достатъчно пари да започне начисто някъде другаде, й оставаше само да се озърта през рамо за него. Престоят й във Филаделфия беше ограничен.

Намери си работа като сервитьорка в коктейлбар на третия ден от престоя си в града. Даде измислено име и осигурителен номер. В крайна сметка щяха да ги проверят, но дотогава тя вече отдавна щеше да е заминала. Нае си стая в другия край на китайския квартал. Работи две седмици, посъбра пари от бакшиши, а междувременно си потърси и намери нова работа, без да си направи труда да си прибере чека от заплатата. Нямаше смисъл — без лични документи нямаше да може да го осребри. Работи още три седмици в малка закусвалня и накрая се премести от китайския квартал в един порутен мотел, където се плащаше на седмица. Намираше се в по-лош квартал на града, а стаята беше по-скъпа, обаче си имаше собствена тоалетна и душ, така че си струваше, дори и само задето можеше да се уедини някъде и не се налагаше да носи вещите си със себе си. Беше спестила няколкостотин долара — повече, отколкото имаше, когато замина от Дорчестър, но не стигаха за нов живот. Пак си тръгна преди чека със заплатата, без дори да съобщи, че напуска. Няколко дни по-късно си намери работа в друга закусвалня, после в трета. На новото място каза на управителя, че името й е Ерика.

Непрекъснатата смяна на работата и на квартирите поддържаше бдителността й, затова веднъж, четири дни, след като бе започнала на ново място, тъкмо зави към ресторантчето, когато един от паркираните автомобили й се стори някак не на място. Спря.

И досега не беше сигурна как точно го разбра — освен заради това, че беше много лъскав и отразяваше ранното утринно слънце. Докато се взираше към колата, забеляза раздвижване на шофьорското място. Двигателят не работеше, затова тя се озадачи, че някой седи в неотоплена кола в студената сутрин. Знаеше, че така постъпват само хора, които чакат някого.

Или търсят някого.

Кевин.

Знаеше, че е той, и то със сигурност, която я озадачи, затова отстъпи зад ъгъла и се върна по обратния път с надеждата той да не е погледнал в огледалото за обратно виждане. Да не я е видял. Веднага щом изгуби колата от поглед, хукна обратно към мотела с разтуптяно сърце. От години не беше тичала, но напоследък ходеше пеша толкова много, че краката й бяха заякнали, затова бягаше бързо. Една пресечка. Две. Три. Непрекъснато се озърташе назад, но Кевин не я последва.

Какво от това обаче. Нали знаеше къде е. Знаеше къде работи. Щеше да разбере, че не е отишла на работа. След броени часове щеше да разбере и къде е отседнала.

Когато се върна в стаята си, тя натъпка вещите си в платнения сак и след минути изхвърча навън. Тръгна към автогарата, но щеше много да се забави. Може би час, за да стигне дотам, а не разполагаше с толкова време. А и той най-напред там щеше да я потърси, когато види, че не идва на работа. Завъртя се, върна се в мотела и помоли служителя на рецепцията да й извика такси. Колата пристигна след десет минути. Най-дългите десет минути в живота й.

На автогарата прегледа разписанието, обезумяла от тревога, и избра автобуса за Ню Йорк. Тръгваше след половин час. Скри се в женската тоалетна, докато стане време за тръгване. Качи се в автобуса и се смъкна надолу на седалката. Пътуването до Ню Йорк беше кратко. Там отново огледа разписанията и си купи билет чак до Омаха.

Вечерта слезе някъде в Охайо. Спа на автогарата, а на следващата сутрин отиде на спирката на камионите. Там намери човек, който доставяше материали в Уилмингтън в Северна Каролина.