— Сигурен ли си? Наистина ли ти се яде в закусвалня? Никак не е полезно.

— Ще видим.

— Аз все пак ще сготвя. За всеки случай.

Той я целуна, както се бе притиснала към него.

— Ще ти звънна — увери я и ръцете му се плъзнаха надолу. В страстна ласка.

— Знам — отговори тя.



В банята Ерин съблече дрехите си и ги остави върху тоалетната, после нави килимчето. Разтвори торба за отпадъци в мивката и се огледа в огледалото гола. Опипа синините по ребрата си и на китката. Ребрата й стърчаха, а тъмните кръгове под очите придаваха на лицето й измъчен вид. Заля я вълна от ярост, примесена с тъга, докато си представяше как той ще я търси из къщата, щом се върне. Щеше да я повика и да отиде в кухнята. Да я потърси в спалнята. Да провери в гаража, на задната веранда и в мазето. Къде си, щеше да се провиква. Какво има за вечеря?

Бясно се зае да кълца косата си с ножицата. Десет сантиметра руси кичури се посипаха в торбата за отпадъци. Стисна още един кичур, силно го изпъна с пръсти, прецени колко и отряза. Гърдите й се бяха свили напрегнато.

— Мразя те! — изсъска тя с треперещ глас. — Непрекъснато ме унижаваш!

Отряза още коса, а очите й се замъглиха от гневни сълзи.

— Удряш ме, понеже се налага да излизам да пазарувам!

Още отрязана коса. Помъчи се да намали темпото, да изравни крайчетата.

— Принуждаваш ме да крада от портфейла ти и ме удряш, защото си пиян!

Вече цялата трепереше, ръцете й пипаха несръчно. В краката й се натрупаха неравномерно отрязани кичури.

— Принуждаваш ме да се крия от теб! Удряш ме толкова силно, че започвам да повръщам!

Щракна с ножицата и изхълца:

— А аз те обичах! Обеща никога повече да не ме удряш и ти повярвах! Исках да ти вярвам!

Режеше и плачеше, а когато изравни косата си, извади боята за коса от скривалището зад мивката. Тъмнокестеняво. Взе си душ и намокри косата си. Изсипа течността от шишенцето и започна да я втрива. Стоеше пред огледалото и ридаеше неконтролируемо, докато чакаше боята. Когато приключи, отново влезе под душа и се изплакна. Сложи си шампоан, после балсам и накрая застана пред огледалото. Старателно нанесе спирала, за да почерни миглите си. Намаза лицето си с тониран крем, за да потъмни и кожата. Облече джинси и пуловер и впери поглед в огледалото.

Оттам я гледаше непозната с къса тъмна коса.

Старателно почисти банята, като се постара да не остане и косъм нито под душа, нито по пода. Още кичури се озоваха в торбата за смет, а също и кутията с боята за коса. Изтри мивката и плота и завърза торбата. Накрая си сложи капки за очи, за да не личи, че е плакала.

Вече трябваше да бърза. Събра си нещата в един платнен сак. Три чифта джинси, две топли спортни горнища, ризи. Бикини и сутиени. Четка за зъби и паста. Четка за коса. Спирала за мигли. Малкото бижута, които имаше. Сирене и крекери, ядки и стафиди. Нож и вилица. Излезе на задната веранда и изрови парите изпод саксията. Взе мобилния телефон от кухнята. И накрая личните документи, които й бяха необходими, за да започне нов живот, и които беше откраднала от хората, проявили доверие към нея. Презираше се заради кражбата и знаеше, че не е права, но нямаше друг избор и се молеше на Бог да й прости. Вече нямаше връщане назад.

Беше репетирала този сценарий наум хиляди пъти, затова се задейства бързо. Повечето й съседи бяха на работа: наблюдаваше ги сутрин и познаваше графиците им. Не искаше никой да я види да заминава, не искаше никой да я разпознае.

Сложи си шапка и спортно горнище, шал и ръкавици. Нави платнения сак и го напъха под горнището, като го оформи на кръгла топка. Заприлича на бременна. Облече дългото си палто, което беше достатъчно широко, за да покрие издутината.

Погледна се в огледалото. Къса тъмна коса. Кожа с цвят на мед. Бременна. Сложи и чифт слънчеви очила, а на излизане включи мобилния телефон и настрои домашния апарат да пренасочва разговорите. Излезе от къщата през страничната порта. Тръгна покрай оградата между къщата си и тази на съседите и хвърли торбата за отпадъци в тяхната кофа. Знаеше, че и двамата работят и в къщата им няма никого. Същото важеше и за къщата зад нейната. Прекоси нейния двор, заобиколи постройката отстрани и най-накрая излезе на заледения тротоар.

Отново беше завалял сняг. Знаеше, че до утре следите от стъпките й ще са заличени.

Трябваше да извърви пет-шест пресечки, но беше сигурна, че ще успее. Крачеше с наведена глава, стараеше се да не обръща внимание на хапещия вятър и се чувстваше едновременно зашеметена, свободна и ужасена. Знаеше, че на следващия ден вечерта Кевин ще обикаля къщата, зовейки я по име, и няма да я намери, защото тя няма да бъде там. И от същия този момент щеше да я погне.



Кейти стоеше на кръстовището точно пред закусвалнята, а край нея кръжаха снежинки. В далечината видя синия бус на „Сюпър Шатъл“ да се показва зад ъгъла и сърцето й затупка лудешки в гърдите. И точно в този момент мобилният телефон звънна.

Тя пребледня. Край нея хвърчаха коли и гумите им шумно пореха кишата. В далечината бусът се престрои в другото платно и се насочи към нейния тротоар. Трябваше да вдигне, нямаше друг избор. Обаче бусът приближаваше, а на улицата беше шумно. Ако вдигнеше сега, той щеше да разбере, че тя е навън. Щеше да разбере, че го е напуснала.

Телефонът й звънна трети път. Синият бус спря на червен светофар. На една пресечка разстояние.

Тя се обърна и влезе в закусвалнята, където звуците бяха приглушени, но все пак доловими — симфония от тракане на чинии и разговори. Точно пред нея се намираше мястото на салонния управител, където един човек питаше за свободна маса. Коремът й се сви. Закри телефона с ръка, обърна се към прозореца и мислено се примоли Кевин да не чуе шумотевицата зад нея. Краката й се подкосиха, но все пак тя натисна копчето и се обади.

— Защо се бавиш и не вдигаш? — настойчиво попита той.

— Бях под душа — отговори тя. — Какво става?

— След десет минути е мой ред. А ти как си?

— Добре съм.

— Звучиш малко странно — каза той след кратко колебание. — Нещо не е наред с телефона ли?

Малко по-нагоре по улицата светофарът светна зелено. Бусът на „Сюпър Шатъл“ даде мигач, готвейки се да спре. Само дано да изчака, помисли си тя. Зад нея хората в заведението бяха учудващо тихи.

— Не знам. Ти звучиш нормално — отговори тя. — Сигурно при теб сигналът не е добър. Как мина пътуването?

— Не беше зле, след като излязох от града, но на места още е заледено.

— Лоша работа. Внимавай.

— Добре съм — увери я той.

— Знам.

Бусът спря до тротоара и шофьорът проточи шия, търсейки я с очи.

— Много съжалявам, но може ли да ми звъннеш пак след малко? Сложих си балсам за коса и трябва да го отмия.

— Да, добре — изръмжа той. — Ще ти звънна след малко.

— Обичам те.

— И аз те обичам.

Остави го той да затвори, преди да натисне копчето на телефона си. След това излезе от закусвалнята и забърза към буса.

На автогарата си купи билет за Филаделфия и много се подразни от настойчивите опити на служителя на гишето да я заговори.

Вместо да чака на терминала, пресече от другата страна на улицата да закуси. Парите за буса и за автобусния билет бяха стопили почти половината от средствата, които беше успяла да скъта за една година, но беше гладна, затова си поръча палачинки, наденички и мляко. Някой беше оставил вестник в сепарето, където се настани, и тя се застави да го прегледа. Кевин й звънна, докато се хранеше, и когато отново отбеляза, че телефонът му се струва някак странен, тя го обясни с бурята.

Двайсет минути по-късно се качи на автобуса. Възрастна жена посочи към издутия й корем и попита:

— Още колко?

— Още месец.

— Първото ли е?

— Да — отвърна, но устата й беше толкова пресъхнала, че й беше трудно да говори. Продължи надолу по пътеката и седна в задната част на автобуса. По седалките пред и зад нейната се настаняваха хора. От другата страна на пътеката имаше млада двойка. Тийнейджъри, преплели тела, които слушаха музика и поклащаха глави нагоре-надолу.

Автобусът потегли и тя се загледа през прозореца — сякаш сънуваше. Излязоха на магистралата и Бостън започна да се смалява в далечината, сив и неприветлив. Кръстът я заболя, докато автобусът се отдалечаваше на километри от дома. Продължаваше да вали сняг, а колите пръскаха киша, докато го надминаваха.

Искаше й се да поговори с някого. Искаше да сподели, че бяга, понеже съпругът й я бие, а не може да се обади в полицията, защото той е полицай. Искаше й се да сподели, че няма много пари и че никога вече няма да може да използва истинското си име. Направеше ли го, той щеше да я открие, да я върне у дома и отново да я бие, само че този път може би няма да спре. Искаше да сподели, че се бои до смърт, защото не знае къде ще прекара тази нощ, нито как ще се прехранва, когато й свършат парите.

Усещаше студения въздух от другата страна на прозореца, докато градовете се нижеха. Движението по магистралата оредя, а после пътищата отново станаха натоварени. Представа нямаше какво ще прави. Всичките й планове свършваха до автобуса, а тук нямаше към кого да се обърне за помощ. Беше сама и не притежаваше нищо освен вещите, които носеше със себе си.