— Смяташ ли?

— Сигурна съм — отвърна Джо. — Е, какво смяташ да правиш днес? Докато аз хленча, разопаковам и чистя с разранени ръце.

— По-късно ще ходя на работа. Нищо интересно. Трябва да се отбия до магазина за някои неща.

— Във „Фишър“ ли ще ходиш, или ще отскочиш до града?

— Във „Фишър“.

— Запозна ли се със собственика? Мъжът с прошарената коса?

— Да, виждала съм го един-два пъти — кимна Кейти.

Джо допи кафето си и остави чашата в мивката, сетне въздъхна.

— Така — оповести тя унило. — Стига съм отлагала. Ако не започна веднага, никога няма да приключа. Пожелай ми късмет.

— Късмет.

Джо й махна с ръка:

— Радвам се, че се запознахме, Кейти.



От прозореца на кухнята си Кейти видя Джо да изтупва чергата, която бе захвърлила настрани преди малко. Стори й се доста приветлива, но не беше сигурна, че е готова да има съседка. Приятно беше някой да те посещава от време на време, но вече бе свикнала да бъде сама.

От друга страна, обаче, съзнаваше, че ако живееш в малко градче, самоналоженото усамотение не може да продължи вечно. Налагаше се да ходи на работа, до магазина и да обикаля града; някои от клиентите на ресторанта вече я познаваха. Пък и честно казано, беше й приятно да разговаря с Джо. Кой знае защо й се струваше, че у нея има нещо по-дълбоко, което не се забелязва на пръв поглед, нещо… вдъхващо доверие, макар да не можеше точно да го обясни. И тя беше сама жена като нея, което определено бе плюс. Кейти не искаше дори да си помисли как би реагирала, ако в съседната къща се беше нанесъл мъж, и се озадачи как така изобщо не й беше хрумнала такава възможност.

Изми чашите от кафе в мивката и ги прибра в бюфета. Действието й се стори съвсем обичайно — да прибира две чаши от кафе сутрин — и за миг усети да я поглъща животът, който бе оставила зад гърба си. Ръцете й се разтресоха, тя ги стисна една с друга и си пое няколко големи глътки въздух, докато най-сетне престана да трепери. Преди два месеца не би успяла да го постигне, дори преди две седмици не би била в състояние да се овладее. И макар да се радваше, че пристъпите на тревога вече не я връхлитат толкова неумолимо, фактът, че се владее, показваше също, че започва да свиква тук, а това я плашеше. Защото ако привикнеше и се почувстваше уютно, можеше да свали гарда, а не биваше да допуска подобно нещо.

Въпреки това се радваше, че се е озовала в Саутпорт. Беше малко историческо градче с население от няколко хиляди човека, разположено в устието на река Кейп Фиър, където тя се вливаше в Интракостал. Имаше тротоари и дървета със сенчести корони, а в песъчливата почва растяха цветя. От клоните на дърветата висеше испански мъх, а по набръчканите стволове пъплеше кудзу. Децата караха велосипедите си и ритаха топка по улиците, удивиха я и многобройните църкви — имаше по една на почти всеки ъгъл. Вечер квакаха жаби и цвърчаха щурци, а Кейти си повтори, че мястото й се е сторило подходящо още от самото начало. Изглеждаше сигурно, сякаш я призоваваше и й обещаваше убежище.

Сложи единствения си чифт обувки — износени маратонки. Скринът й беше почти празен, а в кухнята нямаше почти никакви провизии, но когато излезе от къщата в слънчевия ден навън и се запъти към магазина, тя се почувства у дома. Вдъхна с пълни гърди уханието на зюмбюли и на прясно окосена трева и си даде сметка, че от години не е била толкова щастлива.

3

Косата му бе побеляла, когато беше едва двайсет и няколко годишен, факт, който предизвикваше добродушните закачки на приятелите му. Освен това промяната не настъпи постепенно, не започна с едно-две косъмчета тук-там, които постепенно се посребряват. Просто през януари косата му си беше черна, а на следващия януари не беше останало почти нищо от този цвят. Двамата му братя се оказаха пощадени от подобна съдба, макар че през последните години и техните бакенбарди се бяха прошарили. Нито майка му, нито баща му имаха обяснение за случилото се, понеже доколкото им бе известно, Алекс Уийтли беше аномалия и в двата рода.

Странно, но побеляването изобщо не го смущаваше. Докато беше в армията, подозираше, че то е спомогнало за бързото му повишение. Работеше в Дивизията за криминални разследвания, ДКР, в Германия и в Джорджия и цели десет години беше разследвал военни престъпления: от отлъчили се войници до грабежи, домашно насилие, изнасилвания и дори убийства. Редовно го повишаваха и накрая, на трийсет и две години, се уволни от армията като майор.

След като го раниха и това сложи край на кариерата му като военен, той се премести в Саутпорт, родния град на жена си. Тъкмо се бяха оженили, очакваха първото си дете и Алекс възнамеряваше да кандидатства за работа в полицията, когато тъстът му предложи да му продаде семейния бизнес.

Ставаше дума за старомоден провинциален магазин с бяла дървена обшивка, сини капаци на прозорците, двускатен покрив и пейка отпред — магазини като този се бяха радвали на разцвет много отдавна и повечето вече бяха изчезнали. На втория етаж имаше жилище. Грамадна магнолия хвърляше сянка над едната страна на постройката, а отпред се пъчеше дъб. Само половината паркинг бе асфалтиран — другата беше покрита с чакъл — но рядко оставаше празен. Тъстът на Алекс беше започнал бизнеса преди раждането на Карли, когато наоколо имаше само селскостопанска земя, обаче се гордееше, че притежава дарбата да разбира хората и се стремеше да има на склад всичко, от което биха могли да се нуждаят клиентите му, и затова магазинът беше претъпкан и доста безреден. Алекс споделяше това виждане и го остави почти непроменен. На пет-шест редици щандове предлагаше хранителни стоки и тоалетни артикули, а фризерите в дъното бяха препълнени с каквото се сетиш: от сода и вода до бира и вино. Както във всеки универмаг и тук имаше рафтове с чипс, бонбони и вредни храни, които хората грабват, чакайки на касата. И с това приликите се изчерпваха. По рафтовете на магазина вече се предлагаше разнообразно риболовно оборудване и прясна стръв, имаше и грил закусвалня, която въртеше Роджър Томпсън, някога работил на Уолстрийт, но предпочел Саутпорт заради по-простичкия начин на живот. В грила сервираха бургери, сандвичи и хотдог, имаше и къде да седнеш. В магазина даваха под наем дивидита с филми, продаваха разнообразни боеприпаси, дъждобрани и чадъри, имаше и неголяма селекция от бестселъри и класически романи. Предлагаха също свещи и ремъци за автомобили и газови бутилки, а Алекс изработваше и дубликати на ключове на струг в задната стаичка. Имаше и три бензинови колонки, както и четвърта колонка за гориво на пристана, откъдето зареждаха лодки, а до касата бяха подредени кошници с пресни зеленчуци.

Учудващото бе, че лесно успяваше да поддържа разнообразието в асортимента.

Някои стоки се търсеха редовно, други не. Подобно на тъста си, Алекс имаше добър усет за нуждите на хората още щом прекрачеха прага. Винаги забелязваше и помнеше неща, които другите не помнеха — способност, която му беше от неизмерима полза през годините, докато работеше в ДКР. В днешно време постоянно сменяше асортимента, който държеше на склад, стараейки се да задоволява променливите вкусове на клиентите си.

Никога не си беше представял, че ще се занимава с подобно нещо, но решението му беше добро, дори и само поради факта, че му позволяваше да държи децата под око. Джош ходеше на училище, но Кристен щеше да бъде в първи клас чак наесен и сега прекарваше повечето време в магазина. Беше й подредил кът за игра зад касата, където умната му и бъбрива дъщеря обичаше да стои най-много. Едва петгодишна, тя умееше да работи с касовия апарат и да връща ресто, стъпила на столче, за да стига копчетата. Алекс обожаваше да наблюдава изражението на хората, когато малката започнеше да им прави сметката.

Все пак не беше идеалното детство за нея, макар да познаваше само този живот. Когато Алекс беше честен пред себе си, се виждаше принуден да признае, че грижите за децата и за магазина изсмукват цялата му енергия. Понякога усещаше, че не издържа повече — да приготвя обяд на Джош, да го кара на училище, да поръчва стока от доставчиците, да се среща с търговците, да обслужва клиентите и през цялото време да обръща внимание на Кристен. И това беше само началото. Понякога му се струваше, че вечер е още по-зает. Правеше всичко по силите си да върши някакви детски работи с децата си — да кара колело, да пуска хвърчила и да ходи на риба с Джош, обаче Кристен обичаше да си играе с кукли, да рисува и да изработва разни неща, а него хич не го биваше в тези работи. Като добавим приготвянето на вечеря и почистването на къщата, през повечето време Алекс едва успяваше да смогне. Дори след като най-сетне сложеше децата да си легнат, не можеше да си отдъхне, понеже винаги имаше още нещо за вършене. Вече не беше сигурен дали изобщо знае какво е това почивка.

След като децата си легнеха, прекарваше остатъка от вечерта сам. Познаваше почти всички в града, но имаше малцина истински приятели. Двойките, на които двамата с Карли понякога бяха гостували на барбекю или на вечеря, постепенно, но неотвратимо се отчуждиха. Донякъде вината беше негова — работата в магазина и грижите по децата запълваха времето му почти изцяло — но понякога той оставаше с усещането, че причинява неудобство на познатите си, сякаш им напомня, че животът е непредсказуем и плашещ и че всичко може да се сгромоляса само за миг.

Водеше изтощителен и понякога самотен живот, но всичките му усилия бяха насочени към Джош и Кристен. Макар и не толкова често както по-рано, понякога двамата сънуваха кошмари след смъртта на Карли. Събудеха ли се посред нощ, безутешно разплакани, Алекс ги притискаше в прегръдките си и шепнешком ги уверяваше, че всичко ще бъде наред, докато отново не заспяха. Отначало всички ходеха на консултации с психолог, децата рисуваха и говореха за чувствата си, но изглежда това не им помагаше толкова, колкото се надяваше той. Кошмарите продължиха почти година. От време на време, докато Алекс оцветяваше заедно с Кристен или ловеше риба с Джош, децата се умълчаваха и той разбираше, че тъгуват за майка си. Кристен понякога си го признаваше с бебешко и треперещо гласче, а по бузите й се стичаха сълзи. В такива мигове сърцето му се късаше, понеже знаеше, че не би могъл да направи или да каже нищо повече, за да подобри нещата.