При тези думи тя вдъхна дълбоко и наклони глава, а раменете й се надигаха и спускаха. Алекс чу страданието й и гърлото му се стегна от гняв заради живота, който беше живяла, и от тъга, задето все още продължаваше да го живее. Щеше му се да я прегърне, но съзнаваше, че в момента, в този конкретен момент прави всичко, което Кейти иска от него. Тя беше крехка, беше на ръба. Беше уязвима.

Минаха няколко минути, преди Кейти най-сетне да престане да плаче. Очите й бяха зачервени и подпухнали.

— Извинявай, че ти разказах всичко това — каза все още задавено и през сълзи. — Не трябваше.

— Радвам се, че го направи.

— Единствената причина да го сторя, е, че ти вече знаеше.

— Така е.

— Но пък не беше нужно да научаваш и подробностите за нещата, които ми се е налагало да върша.

— Всичко е наред.

— Мразя го — каза Кейти. — Мразя и себе си. Опитвах се да ти обясня, че ще ми е по-добре сама. Не съм такава, за каквато ме мислеше. Не съм жената, която смяташе, че познаваш.

Всеки момент щеше отново да се разплаче и Алекс най-сетне се изправи. Дръпна я лекичко за ръката, за да я накара да стане. Тя му се подчини, но не го погледна. Той овладя гнева си към съпруга й и се постара да говори меко:

— Чуй ме — поде и повдигна брадичката й с пръст. Отначало тя се противеше, но после се предаде и накрая го погледна. Алекс продължи. — Каквото и да ми кажеш, няма да промени чувствата ми към теб. Нищо не би ги променило. Защото това не си ти. Никога не си била ти. Ти си жената, която опознах. Жената, която обичам.

Тя се вгледа в него, изпълнена с желание да му повярва, съзнаваща, че й казва истината, и усети как нещо в нея се прекършва. Но въпреки това…

— Но…

— Никакво „но“ — прекъсна я той, — понеже „но“ просто няма. Ти се възприемаш като човек, който не е успял да се измъкне. А аз те възприемам като смелата жена, която е избягала. Ти се възприемаш като жена, изпълнена със срам и с вина, задето е позволила това да й се случи. А аз виждам красива жена, която трябва да се гордее, тъй като е попречила да бъде насилвана отново и отново. Не са много жените, които имат силата да постъпят като теб. Ето това виждам сега, това съм виждал винаги, когато те погледна.

— Май ти трябват очила — усмихна се тя.

— Не се заблуждавай от прошарената ми коса. Зрението ми още е превъзходно — приближи се към нея той и се увери, че тя няма нищо против, преди да се наведе и да я целуне. Кратка и нежна целувка. Грижовна. — Много съжалявам, че е трябвало да преживееш всичко това.

— Още го преживявам.

— Понеже подозираш, че той те търси ли?

— Сигурна съм, че ме търси. И никога няма да спре.

Тя замълча.

— Нещо с него не е наред. Той е… луд.

Алекс се замисли над думите й.

— Знам, че не ми е работа да питам, но хрумвало ли ти е да се обадиш в полицията?

Раменете й леко провиснаха.

— Да, веднъж се обадих.

— И те не направиха нищо, така ли?

— Дойдоха вкъщи и разговаряхме. Убедиха ме да не предявявам обвинения.

Алекс се позамисли и отсъди:

— Няма логика.

— Има безупречна логика — сви рамене Кейти. — Кевин ме предупреди, че няма смисъл да викам полиция.

— Той пък откъде знае?

Кейти въздъхна и реши, че може би е по-добре да му каже всичко.

— Защото той е полицай — каза тя най-накрая и вдигна поглед към него. — Той е детектив в бостънската полиция. Освен това той не ми казваше Кейти. — Очите й телеграфираха послание: отчаяние. — Наричаше ме Ерин.

20

В Деня в памет на загиналите на стотици километри на север Кевин Тиърни стоеше в задния двор на една къща в Дорчестър, облечен с шорти и хавайска риза, която си беше купил, когато двамата с Ерин бяха ходили в Оаху по време на медения си месец.

— Ерин се върна в Манчестър — каза той.

Бил Робинсън, неговият капитан в полицията, обърна бургерите на грила.

— Пак ли?

— Нали ти казах, че нейна приятелка е болна от рак? Смята, че трябва да е при нея.

— Лоша работа е това с рака — отбеляза Бил. — Ерин държи ли се?

— Държи се. Но си личи, че е изтощена. Трудно е непрекъснато да обикаляш напред-назад, както прави тя.

— Представям си — каза Бил. — Емили трябваше да направи нещо подобно, когато сестра й се разболя от лупус. Прекараха два месеца в Бърлингтън посред зима, наврени в един тесен апартамент само двете. Направо щяха да откачат. Накрая сестрата на Ема й събрала куфарите, стоварила ги пред входната врата и й заявила, че ще й е по-добре сама. Не че я виня, разбира се.

Кевин отпи от бирата си и се усмихна, понеже точно това се очакваше от него. Емили беше съпругата на Бил, бяха женени почти трийсет години. Бил обичаше да повтаря пред хората, че това били най-щастливите шест години от живота му. Всеки в участъка беше чувал историята поне петдесет пъти през последните осем години, а голяма част от същите хора бяха тук и сега. Бил организираше барбекю в къщата си на всеки Ден в памет на загиналите и почти всички, които не бяха на смяна, присъстваха не само по задължение, но и понеже братът на Бил беше дистрибутор на бира, големи количества от която се озоваваха на барбекюто. Съпрузи и съпруги, приятели и приятелки, както и деца се бяха струпали на групи — някои в кухнята, други във вътрешния двор. Четирима детективи хвърляха подкови, с които се опитваха да улучват забитите колчета, и покрай пържолите хвърчеше пясък.

— Когато се върне в града, защо не дойдете на вечеря? — отправи покана Бил. — Ема все пита за нея. Освен ако не предпочитате да наваксате изгубеното време — намигна накрая.

Кевин се запита дали поканата е искрена. В такива дни Бил обичаше да се преструва, че е просто един от момчетата, а не капитанът. Всъщност беше суров човек. Лукав. По-скоро политик, отколкото ченге.

— Ще й кажа.

— Тя кога замина?

— Рано днес сутринта. Вече трябва да е пристигнала.

Бургерите цвърчаха на грила, а от капещата мазнина пламъците танцуваха и се стрелваха нагоре.

Бил притисна едно от филетата, изстиска соса му и го изсуши. Нищо не разбира от барбекю, помисли си Кевин. Без сока месото щеше да стане като камък — сухо, без аромат и твърдо. Няма да става за ядене.

— А за случая на Ашли Хендерсън — смени темата Бил — мисля, че най-накрая ще можем да отправим обвинение. Добра работа си свършил.

— Крайно време беше — каза Кевин. — Според мен отдавна вече разполагат с достатъчно.

— И аз така си мислех, но не съм прокурор.

Бил притисна още едно парче месо и го съсипа.

— Освен това исках да поговоря с теб за Тери.

Тери Кантън беше партньор на Кевин през последните три години, но получи инфаркт през декември и оттогава беше в отпуск, а Кевин работеше сам.

— Какво за него?

— Няма да се връща на работа. Говорих с него днес сутринта. Лекарите му препоръчват да се пенсионира и той смята, че са прави. Вече има двайсет години служба и пенсията му го чака.

— Какво означава това за мен?

Бил сви рамене.

— Ще ти намерим нов партньор, но няма да стане веднага, понеже има бюджетни съкращения. Може би, след като приемат новия бюджет.

— Може би или сигурно?

— Ще имаш партньор, но вероятно чак през юли. Много съжалявам за това. Знам, че така ще бъдеш по-натоварен, обаче нищо не мога да направя. Ще се постарая да не ти възлагам прекалено много работа.

— Оценявам го.

Група деца притичаха през двора с мръсни лица. Две жени излязоха от къщата, понесли купи с чипс, и най-вероятно клюкарстваха. Кевин мразеше клюките. Бил посочи с шпатулата в ръката си към перилата на платформата:

— Подай ми онази чиния, моля те. Според мен тези вече са почти готови.

Кевин взе подносната чиния. В същата чиния бяха извадили месото за хамбургерите и той забеляза мазни петна и парченца сурова кайма. Отвратително. Знаеше, че Ерин би изнесла чист поднос, без мазнина и късчета сурово месо. Остави чинията до скарата.

— Ще си взема още една бира — вдигна бутилката си той. — Ти искаш ли?

Бил поклати глава и съсипа поредния бургер.

— Благодаря, но аз още се мотая с моята.

Кевин се запъти към къщата и сякаш усещаше как мазнината от чинията попива през върховете на пръстите му.

— Ей! — провикна се Бил зад него.

Кевин се обърна.

— Хладилникът е ето там, забрави ли? — посочи шефът му към ъгъла на платформата.

— Знам, но исках да си измия ръцете преди вечеря.

— Тогава побързай, поднеса ли месото, всеки сам се оправя.

Кевин спря пред задната врата, за да избърше крака в изтривалката, преди да влезе вътре. В кухнята заобиколи група бърборещи съпруги и се насочи към мивката. Изми ръцете си два пъти, и двата пъти със сапун. През прозорците видя как Бил слага платото с хотдог и бургери на масата за пикник до хлебчетата, подправките и купите с чипс. Мухите почти веднага надушиха миризмата и връхлетяха пиршеството, забръмчаха край храната и накацаха по бургерите. Гостите явно не даваха и пет пари, понеже се подредиха на някаква откачена опашка. Просто пъдеха насекомите и отрупваха чиниите си, преструвайки се, че няма никакви мухи.