— Какво ще кажеш да споделя какво си мисля, че знам, а ти да ми кажеш дали съм прав, или греша? Съгласна ли си?

Тя кимна със стиснати устни.

Алекс продължи тихо:

— Според мен си интелигентна и обаятелна, имаш добро сърце. Знам, че стига да поискаш, можеш да изглеждаш по-красива от всяка друга жена. Ти си независима, имаш приятно чувство за хумор и проявяваш удивително търпение към децата. Права си, не знам конкретни неща от миналото ти, знам обаче, че едва ли всички са толкова важни, освен ако не пожелаеш да ми ги разкажеш. Всеки има минало, но то е само това — минало. Можеш да се поучиш от него, но не можеш да го промениш. Освен това аз не познавам онази личност. А личността, която вече познавам, искам да опозная още по-сериозно.

Докато Алекс говореше, по устните на Кейти пробяга мимолетна усмивка.

— От теб звучи толкова просто — каза тя.

— Може да бъде.

Тя завъртя столчето на чашата си, размишлявайки над думите му.

— А ако миналото не е в миналото? Ако все още се случва?

Алекс продължи да се взира в нея и прикова очите й.

— Искаш да кажеш… ако той те намери?

Кейти потръпна.

— Какво каза?

— Чу ме — повтори той. Говореше спокойно, почти нехайно, както се беше научил от детективската си работа. — Предполагам, че си била омъжена… и че той вероятно се опитва да те открие.

Кейти застина ококорена. Изведнъж започна да се задушава, скокна от стола и разля остатъка от виното си. Отдръпна се от Алекс, втренчи се в него и кръвта се отече от лицето й.

— Откъде знаеш толкова за мен? Кой ти каза? — настойчиво попита тя, мъчейки се да свърже парченцата. Нямаше откъде да е узнал тези неща. Невъзможно беше. На никого не беше казвала.

Освен на Джо.

Когато си даде сметка за това, Кейти притаи дъх и метна поглед към отсрещната къщичка. Реши, че съседката й я е предала. Приятелката й я беше предала…

Мозъкът й щракаше бързо, но и този на Алекс също. Той прочете страха по лицето й, но вече го беше виждал. Твърде много пъти. И съзнаваше, че е време да престанат да си играят игрички, ако искат да се придвижат напред.

— Никой не ми е казвал — увери я той. — Но от реакцията ти съдя, че съм прав. Не това е важният въпрос. Не познавам тази личност, Кейти. Ако искаш да ми разкажеш за миналото си, с радост ще те изслушам, но няма да те разпитвам за него. А ако не искаш да ми разкажеш, няма проблем, понеже пак ти казвам, не познавам онази личност. Сигурно имаш основателна причина да го пазиш в тайна, а това означава, че и аз няма да кажа на никого. Каквото и да се случи или да не се случи помежду ни. Ако искаш си измисли съвсем нова история и аз ще подкрепя всяка твоя дума. Разчитай на мен за това.

Кейти го наблюдаваше, докато говори, едновременно объркана, уплашена и гневна, но попиваше всяка дума.

— Но… как…

— Научил съм се да забелязвам неща, които другите хора не забелязват — продължи той. — Имаше период от живота ми, когато само това правех. Не си първата жена в това положение, която виждам.

Тя продължи да се взира в него, а умът й бързо съобразяваше.

— Докато си служил в армията — направи извод тя.

Той кимна, без да откъсва очи от лицето й. Накрая се изправи и пристъпи предпазливо към нея.

— Да ти налея ли още вино?

Все още силно смутена, тя не можа да отговори, но когато Алекс се пресегна към чашата й, го остави да я вземе. Вратата на верандата се отвори и проскърца, после се затвори зад гърба му и тя остана сама.

Кейти се приближи до перилата на верандата, но в мислите й цареше пълен хаос. Бореше се с инстинкта да си събере нещата, да си вземе кутията за кафе и да напусне града възможно най-скоро.

А после какво? След като Алекс се е досетил за истината само като я е наблюдавал, значи е възможно някой друг да се досети. А ако — просто ако — този друг не е като него?

Чу как зад гърба й вратата отново изскърца. Алекс излезе на верандата и застана до нея пред перилата. Постави чашата отпред.

— Реши ли вече?

— Какво да реша?

— Дали при първа възможност да отпрашиш накъдето ти видят очите.

Кейти се извърна слисана към него.

Той разпери ръце.

— Какво друго може да си мислиш? Но да знаеш, че те питам, понеже съм малко гладен. Хич не ми се иска да заминаваш, преди да вечеряме.

Тя не схвана веднага, че той я подкача, и макар да не мислеше, че е възможно, предвид последните няколко минути, установи, че се усмихва с облекчение.

— Ще вечеряме — обеща тя.

— Ами утре?

Вместо да отговори, Кейти посегна към виното си.

— Искам да разбера как се досети.

— Не беше нещо конкретно — отговори той. Спомена няколко неща, които бе забелязал, и накрая поклати глава. — Повечето хора не биха събрали две и две.

— Ти обаче го направи — отбеляза тя, взирайки се в дъното на чашата си.

— Стана от само себе си. Втора природа.

Кейти се замисли над това.

— Значи знаеш от известно време. Или поне си имал подозрения.

— Да — призна той.

— И затова никога не си ме разпитвал за миналото ми.

— Да — отново призна той.

— И все още искаш да излезеш на среща с мен?

Изражението му стана сериозно.

— Искам да изляза с теб от мига, в който те видях. Просто трябваше да почакам, докато си готова.

Последните слънчеви лъчи избледняха на хоризонта, спусна се здрач и обагри равното безоблачно небе в бледовиолетово. Двамата стояха до перилата и Алекс съзерцаваше как южният бриз нежно повдига кичурчета от косата й. Кожата й доби прасковено сияние, гърдите й едва доловимо се надигаха и спускаха, докато дишаше. Кейти зарея поглед в далечината с непроницаемо изражение и Алекс усети как гърлото му се стяга, докато се питаше какво ли си мисли.

— Така и не отговори на въпроса ми — каза той най-накрая.

Тя помълча и после на устните й се появи срамежлива усмивка:

— Мисля да поостана в Саутпорт, ако това ме питаш.

Алекс вдъхна уханието й.

— Можеш да ми вярваш.

Кейти се облегна на него и усети силата му, когато той я обгърна с ръка.

— Май ще се наложи, нали?

* * *

Няколко минути по-късно се върнаха в кухнята. Кейти остави чашата с виното си настрани и пъхна предястието и пълнените чушки във фурната. Все още смутена от тревожно проницателната преценка на Алекс за миналото й, тя с радост се зае с неща, които да ангажират вниманието й. Трудно й беше да повярва, че той все още иска да прекара вечерта с нея. А което беше по-важно, и тя искаше да прекара вечерта с него.

Дълбоко в сърцето си не беше сигурна, че заслужава да бъде щастлива, нито пък вярваше, че е достойна за мъж, който изглежда… нормален. Това бе неприличната тайна, свързана с миналото й. Никой не я беше оскърбил, но тя кой знае защо смяташе, че точно това заслужава заради случилото се. Все още се срамуваше от него, а понякога се чувстваше грозна и отблъскваща, сякаш белезите, които й бяха останали, бяха видими за всички.

Обаче тук и в този момент всичко това не беше толкова важно, както някога, понеже Кейти подозираше, че Алекс разбира срама й. И го приема.

Извади предварително приготвения малинов сос от хладилника и го пресипа в малка тенджерка, за да го подгрее. Стана бързо и когато го дръпна от огъня, извади от фурната увитите в бекон парчета сирене бри, заля ги със соса и ги поднесе на масата. Изведнъж си спомни за виното, взе чашата си от плота и седна при Алекс на масата.

— Това е само за начало — обясни тя. — Чушките ще станат след малко.

— Ухае божествено — надвеси се той над платото.

Кейти сложи парченце бри в чинията му и Алекс го опита.

— О! — възкликна.

— Вкусно е, нали? — усмихна се тя лъчезарно.

— Страхотно е. Къде се научи да го правиш?

— Преди време имах приятел главен готвач. Той ме увери, че от това ще блесне погледът на всеки.

Алекс си отряза още едно парченце с вилицата.

— Радвам се, че ще останеш в Саутпорт. Като нищо ще свикна да си хапвам от това редовно, дори ако трябва да правя бартер със стоки от магазина, за да си го осигурявам.

— Рецептата не е сложна.

— Не си ме виждала аз как готвя. С децата съм страхотен, обаче във всяко друго отношение съм гола вода.

Алекс взе чашата си и отпи още една глътка.

— Според мен със сиренето повече ще върви червено вино. Нещо против да отворя другата бутилка?

— Ни най-малко.

Той се приближи до плота и отвори зинфандела, а Кейти извади още две чаши от бюфета. Алекс наля вино и й подаде едната. Стояха толкова близо един до друг, че почти се докосваха, и той с мъка устоя на порива да я придърпа към себе си и да я притисне в прегръдките си. Вместо това само се прокашля.