— Аз не съм — провикнаха се Кристен и Джош почти едновременно.

— Може би, но въпреки това ще си легнете рано — отсече Алекс. — Понеже бедното ви старо татенце се нуждае от сън.

Кейти поклати глава:

— Не бъди толкова критичен към себе си, не си беден.

Алекс не схвана веднага, че тя се шегува, но после се засмя доста високо и хората от съседната маса го чуха. Той обаче явно не даваше и пет пари.

— Идвам тук да си почина и да се навечерям приятно, а келнерката започва да ме подкача!

— Животът е суров.

— На мен ли го казваш. Сигурно сега ще ме посъветваш и да си поръчам от детското меню, понеже съм взел да напълнявам.

— Е, нищо няма да кажа — изгледа тя красноречиво корема му.

Той отново се засмя, а когато я погледна, Кейти забеляза доволното пламъче в очите му, което пък й припомни, че той явно я намира за привлекателна.

— Мисля, че сме готови да поръчаме — каза Алекс.

— Какво да бъде?

Алекс поръча за всички, а Кейти си записа. Прикова погледа му само за миг, преди да се дръпне от масата и да остави поръчката в кухнята. Продължи да обслужва масите в своя сектор — веднага щом едни клиенти си тръгнеха, сядаха други — но все си намираше повод да наобиколи масата на Алекс. Доля им вода и чай, вдигна кошничката, след като изядоха бухтите, и донесе на Джош нова вилица, понеже изпусна предишната на пода. Разговаряше непринудено с Алекс и с децата, наслаждавайки се на всеки миг, докато им поднесе и вечерята.

По-късно, когато се нахраниха, раздигна масата им и донесе сметката. Слънцето вече се беше спуснало ниско и Кристен бе започнала да се прозява, а ресторантът се беше напълнил още повече. Кейти имаше време само за бързо сбогуване, докато децата се отправиха надолу по стълбите, но когато Алекс се поколеба, тя си помисли, че ще я покани на среща. Не беше сигурна как ще се справи със ситуацията, обаче преди той да изрече думите, един от клиентите й изля бирата си. Мъжът бързо скочи от масата, събори я и още две чаши се прекатуриха. Алекс се отдръпна и мигът отлетя, понеже Кейти трябваше да тръгва.

— Доскоро — махна й той и пое подир децата.



На следващия ден Кейти отвори вратата на магазина само половин час след началото на работното време.

— Подранила си — отбеляза Алекс учудено.

— Станах рано и реших да отметна пазаруването.

— Снощи заведението успокои ли се по някое време?

— Към края. Само че тази седмица отсъстват две сервитьорки. Едната замина на сватбата на сестра си, а другата се обади, че е болна. Луднахме от работа.

— Личеше си. Но храната беше добра, нищо че обслужването беше малко бавничко.

Тя го изгледа сърдито и той се засмя.

— Само ти връщам, задето ме подкачаше снощи — поклати глава и продължи: — Ще ме нарича стар! Да знаеш, че косата ми побеля, преди да навърша трийсет.

— Много си докачлив на тази тема — отбеляза тя шеговито. — Обаче ти отива, повярвай ми. Придава ти достопочтен вид.

— Това хубаво ли е или лошо?

Кейти се усмихна, без да отговори, и се пресегна да си вземе кошница. Чу го да се прокашля.

— И тази седмица ли ще си толкова натоварена?

— Не толкова.

— А през уикенда?

Тя се замисли и отвърна:

— В събота почивам. Защо?

Алекс пристъпи от крак на крак, преди да я погледне в очите.

— Понеже се чудех дали не бих могъл да те поканя на вечеря. Този път само ние двамата. Без децата.

Кейти съзнаваше, че се намират на кръстопът, който ще промени взаимоотношенията им. В същото време точно затова беше дошла в магазина толкова рано. Искаше да провери дали е изтълкувала погрешно изражението му предната вечер, понеже за пръв път знаеше със сигурност, че й се иска той да я покани.

В настъпилото мълчание обаче Алекс явно не разтълкува правилно мислите й.

— Няма значение, не е нищо особено.

— Да — прикова погледа му тя. — Много ще ми е приятно да вечеряме заедно. При едно условие.

— Какво?

— Ти вече направи толкова много за мен, че този път бих искала аз да направя нещо за теб. Какво ще кажеш да вечеряме у дома?

Той се усмихна с облекчение:

— Прекрасно.

15

В събота Кейти са събуди по-късно от обикновено. През последните няколко дни неистово пазаруваше и украсяваше къщата си — ново дантелено перде за прозореца на дневната, няколко евтини репродукции на стената, няколко малки килимчета и истински подложки за сервиране и чаши за вечерята. В петък вечер приключи след полунощ — набухна новите си възглавници на канапето и почисти къщата за последно. Слънцето вече грееше косо през прозорците и чертаеше ивици по леглото й, но тя се събуди едва след като чу, че навън някой чука. Погледна часовника и установи, че вече минава девет.

Измъкна се от леглото, прозя се и се запъти към кухнята, за да натисне копчето на кафеварката, преди да излезе на верандата и да примижи на сутрешното слънце. Джо беше на своята веранда, вдигнала чука за поредния удар, когато забеляза Кейти. Свали инструмента.

— Не съм те събудила, нали?

— Събуди ме, но няма нищо. Бездруго трябваше да ставам. Какво правиш?

— Опитвам се да попреча на капака да се откачи. Снощи, когато се прибрах, висеше накриво и бях абсолютно сигурна, че ще падне посред нощ. И разбира се, понеже очаквах трясъкът да ме събуди всеки момент, часове наред не успях да заспя.

— Да ти помогна ли?

— Не, почти привършвам.

— Едно кафе?

— Прекрасно. Идвам след няколко минутки.

Кейти се върна в спалнята, съблече пижамата си и надяна чифт къси панталонки и една фланелка. Изми си зъбите и се среса надве-натри. През прозореца видя, че Джо приближава към къщата. Отвори входната врата.

Наля две чаши кафе и подаде едната на Джо още щом тя прекрачи прага.

— Ама тук наистина заприличва на къща. Много ми харесват килимчетата и картините.

Кейти скромно сви рамене:

— Ами… сигурно започвам да се чувствам у дома в Саутпорт. Мислех си, че мога да започна да превръщам къщата в нещо като по-постоянен дом.

— Наистина е забележително. Най-сетне започваш да си свиваш семейно гнездо.

— А при теб как е?

— Все по-добре. Ще те поканя, когато съм готова.

— Къде се губиш? Напоследък не те виждам.

Джо махна небрежно с ръка.

— Бях извън града по работа за няколко дни, после ходих на гости на един човек миналия уикенд, а след това работих. Знаеш как е.

— И аз доста усилено работих напоследък. Изкарах десетки смени.

— Довечера на работа ли си?

Кейти отпи от кафето си и отговори:

— Не, поканила съм един човек на вечеря.

Очите на Джо грейнаха:

— Да позная ли кой?

— Вече знаеш — помъчи се Кейти се да спре червенината, плъзнала нагоре по шията й.

— Знаех си! Браво на теб. Реши ли вече какво ще облечеш?

— Още не.

— Е, сигурна съм, че ще бъдеш красива на каквото и да се спреш. Ти ли ще готвиш?

— Ако щеш вярвай, но всъщност съм доста сносна готвачка.

— Какво ще приготвиш?

Когато Кейти й каза, Джо изви вежди:

— Звучи вкусно. Супер, радвам се за теб. Всъщност и за двамата. Вълнуваш ли се?

— Това е само една вечеря…

— Ще го приема за „да“ — намигна й Джо. — Жалко, че не мога да остана и да ви шпионирам. Много ми е приятно да гледам как се развиват любовните ви отношения, но за съжаление заминавам извън града.

— Да, наистина е жалко, че няма да си тук.

Джо се засмя:

— Между другото, сарказмът не ти отива. Но бъди сигурна, че няма да ми се измъкнеш толкова лесно. Щом се върна, искам пълен разказ — дума по дума.

— Това е само една вечеря — повтори Кейти.

— И точно затова няма защо да се притесняваш да ми разкажеш.

— Според мен трябва да си намериш друго хоби.

— Вероятно — съгласи се Джо, — обаче в момента много се забавлявам да живея чрез теб, понеже моят любовен живот е доста позамрял. Жената трябва да мечтае, нали разбираш?



Кейти се отби най-напред във фризьорския салон. Там млада жена на име Британи я подстрига и стилизира косата й, като не спря да бърбори през цялото време. На отсрещния тротоар се намираше единственият бутик за дамски дрехи в Саутпорт и след като си направи прическа, Кейти се отби там. Беше минавала покрай магазина, но досега не беше влизала. Не допускаше, че ще иска или ще й се наложи да посети такъв магазин, но се зае да разглежда дрехите и се изненада приятно не само от богатия избор, но и от някои цени. Е, най-вече на дрехите на разпродажба, към които насочи вниманието си.