Тук й харесваше. Саутпорт се различаваше от Бостън, Филаделфия или Атлантик Сити с несекващия грохот на уличното им движение, миризмите и хората, поели забързано по тротоарите, а и за пръв път през живота си имаше местенце, което да нарече свое. Къщичката не беше нищо особено, но си беше нейна, намираше се на уединено място и това й стигаше. Беше една от двете еднакви постройки с дъсчени стени в края на застлана с чакъл алея, някога използвани за ловни хижи и сгушени в началото на смесена горичка от дъбове и борове досами гъстата дъбрава, ширнала се чак до брега. Дневната и кухнята бяха малки, а спалнята не бе по-голяма от дрешник, но къщата беше напълно обзаведена, имаше дори люлеещи се столове на верандата, а и наемът бе много изгоден. Постройката не беше паянтова, но бе занемарена през годините и хазяинът предложи на Кейти да купи строителните материали, ако реши да я потегне сама. Откакто се беше нанесла, тя правеше точно това и по-голямата част от свободното си време прекарваше на колене или качена върху някой стол. Изтърка банята, докато плочките не светнаха, изми тавана с влажен парцал. Избърса прозорците с оцет и прекара часове на четири крака, мъчейки се да премахне ръждата и мръсотията от линолеума в кухнята. Запълни дупките по стените с маджун и после го заглади с шкурка. Боядиса стените в кухнята в закачливо жълто, а вратичките на шкафовете — с лъскава бяла боя. Спалнята й вече беше светлосиня, дневната — бежова, а миналата седмица Кейти бе сложила нов калъф на дивана и той стана като нов.

Сега, след като вече беше свършила по-голяма част от работата, тя обичаше да седи на верандата следобед и да чете книгите, които си взимаше от библиотеката. Освен кафето, четенето беше единственото й удоволствие. Нямаше телевизор, радио, мобилен телефон, микровълнова фурна и дори кола, а всичките й вещи се побираха в един-единствен сак. Беше на двайсет и седем години, бивша дългокоса блондинка без истински приятели. Премести се тук, без да донесе почти нищо, а месеци по-късно не притежаваше много повече. Спестяваше половината от бакшишите си и всяка вечер сгъваше банкнотите в кутията от кафе, която криеше в тясна ниша под верандата. Пазеше парите за спешни случаи и по-скоро би гладувала, отколкото да посегне към тях. Дишаше по-леко само като знаеше, че ги има, защото миналото й не беше далеч и можеше да я настигне всеки момент. То кръстосваше света, диреше я и Кейти беше сигурна, че с всеки изминал ден гневът му расте.

— Добро утро — провикна се някой и прекъсна мислите й. — Ти сигурно си Кейти.

Кейти се извърна. От хлътналата веранда на съседната къщичка й махаше жена с дълга и буйна кестенява коса. Беше на около трийсет и пет години и носеше джинси и риза с навити до лактите ръкави. В сплетените къдрици на темето й се мъдреха слънчеви очила. Държеше малка черга и явно се чудеше дали да я изтупа, но накрая я метна настрани и се запъти към Кейти. Движеше се енергично и с лекотата, присъща на хората, които се поддържат във форма.

— Ърв Бенсън ми каза, че ще бъдем съседки.

Хазяинът, помисли си Кейти.

— Не очаквах нови наематели.

— Май и той не очакваше. Едва не падна от стола, когато му съобщих, че искам да наема къщата. — Жената вече беше стигнала до верандата и протегна ръка. — Приятелите ми ме наричат Джо — представи се тя.

— Здравей, аз съм Кейти — пое ръката й Кейти.

— Какво време само, а? Великолепно е!

— Красива сутрин — съгласи се Кейти и пристъпи от крак на крак. — Кога се нанесе?

— Вчера следобед. И после почти през цялата нощ кихах — върхът на блаженството! Имах чувството, че Бенсън е събрал целия възможен прахоляк и го е струпал в моята къща. Няма да повярваш какво е там!

Кейти кимна към вратата:

— И при мен е същото.

— Не ми изглежда така. Извинявай, не се стърпях и надникнах през прозорците ти от кухнята си. При теб е светло и ведро. А аз съм си наела прашен и пълен с паяци зандан.

— Господин Бенсън ми позволи да боядисам.

— Не се и съмнявам. Стига да не се налага да го прави лично, господин Бенсън ще позволи и на мен да боядисам. Той получава чистичко и хубаво местенце, а за мен остава цялата работа — усмихна се накриво Джо. — Откога живееш тук?

Кейти скръсти ръце и усети как утринното слънце започва да сгрява лицето й.

— Почти два месеца.

— Не съм сигурна, че ще издържа толкова. Ако продължа да кихам като снощи, сигурно главата ми ще се отвинти — пресегна се жената, свали очилата си и се зае да ги бърше с ризата. — Как ти се струва Саутпорт? Все едно си в друг свят, нали?

— Какво искаш да кажеш?

— Ами не ми изглеждаш тукашна. Предполагам, че си някъде от север.

Кейти помълча и накрая кимна.

— И аз така си помислих — продължи Джо. — Нужно е малко време, преди човек да свикне със Саутпорт. Аз си го обичам, но открай време си имам слабост към малките градове.

— Оттук ли си?

— Отраснах тук, после заминах и накрая пак се върнах. Позната стара история, нали? Ама къде другаде ще намериш такива прашни места!

Кейти се усмихна, отнесе се някъде и отново се върна. Джо просто си стоеше пред нея в очакване тя да направи следващата крачка. Кейти отпи от кафето си, загледана към гората, после осъзна, че забравя за добрите обноски.

— Искаш ли кафе? Току-що сварих.

Джо отново вдигна очилата на темето си и ги пъхна в косата си.

— Надявах се да ме поканиш. С удоволствие бих изпила чаша кафе. Цялата ми кухня е още по кашоните, а колата ми е в сервиза. Знаеш ли какво е да се изправиш пред новия ден без кофеин?

— Нямам представа.

— Да знаеш, че съм пристрастена към кофеина. Особено когато ми предстои да си разопаковам багажа. Споменах ли колко мразя да разопаковам багаж?

— Май не.

— Това ми е най-отвратителното нещо. Да си блъскам главата къде да навра всичко, да си удрям коленете, докато обикалям в безпорядъка. Не се тревожи, не съм от съседите, които търсят помощ за такива работи. Обаче кафето…

— Заповядай — покани я с ръка Кейти. — Само те предупреждавам, че повечето ми мебели си вървят с къщата.

Кейти прекоси кухнята, извади чаша от бюфета и я напълни догоре. Подаде я на Джо.

— Извинявай, но нямам нито сметана, нито захар.

— Не е нужно — пое чашата Джо. Духна и отпи. — Така, обявявам го официално — заяви тя, — от този момент нататък ти си най-добрата ми приятелка на света. Тооолкова е вкусно!

— Радвам се.

— Бенсън спомена, че работиш в ресторанта на Айвън.

— Сервитьорка съм.

— Големия Дейв продължава ли да работи там? — Кейти кимна и Джо продължи: — Там е, отпреди да постъпя в гимназията. Още ли измисля прякори на всички?

— Да.

— А Мелъди? Продължава ли да бърбори колко сладки са клиентите?

— Всяка смяна.

— А Рики? Сваля ли новите сервитьорки?

Кейти отново кимна, а Джо се засмя.

— Това място никога няма да се промени.

— И ти ли си работила там?

— Не, но градчето е малко, а Айвън е емблематичен образ. Освен това, колкото по-дълго живееш тук, толкова повече ти се изяснява, че нищо не остава тайна. Всеки е осведомен за другите, а някои хора… да речем, като Мелъди… са превърнали клюката в същинско изкуство. Преди направо откачах. Само че половината от хората в Саутпорт са такива. Клюката е едно от малкото забавления тук.

— Обаче си се върнала.

Джо сви рамене:

— Ами да. Какво да ти кажа? Може пък да съм малко лудичка.

Отпи отново от кафето си и махна към прозореца:

— Знаеш ли, живея тук от толкова отдавна, а дори не съм подозирала за съществуването на тези две къщи.

— Хазяинът ми обясни, че били ловни хижи. Били част от ловния участък, преди той да започне да ги дава под наем.

— Не мога да повярвам, че си се нанесла тук — поклати глава Джо.

— Ти също — изтъкна Кейти.

— Да, но го направих само понеже разбрах, че няма да съм сама жена в края на чакълеста алея насред нищото. Мястото е доста откъснато от света.

И точно затова го наех с огромна радост, помисли си Кейти, а на глас каза:

— Не е толкова лошо. Вече свикнах.

— Надявам се и аз да свикна — отбеляза Джо. Духна кафето, за да го поохлади. — Какво те доведе в Саутпорт? Сигурна съм, че не е вълнуващата професионална кариера в ресторанта на Айвън. Имаш ли близки тук? Родители? Братя или сестри?

— Не, сама съм — отговори Кейти.

— Дошла си заради гадже?

— Не.

— Значи… просто си се преместила?

— Да.

— Ама защо, за бога?

Кейти не отговори. Същото я бяха попитали Айвън, Мелъди и Рики. Тя беше наясно, че зад въпросите им няма задни мисли, че се дължат на най-обикновено любопитство, но въпреки това не знаеше как иначе да отговори, освен да каже истината:

— Искам ново начало.

Джо отново отпи от кафето си, явно размишлявайки над отговора й, но за учудване на Кейти не попита нищо повече. Само кимна.

— Разбирам. Понякога човек наистина се нуждае от ново начало. И според мен това е достойно за възхищение. Много хора нямат смелостта да постъпят така.