— Джош е сладък. И по-разговорлив, отколкото изглежда.

Имаше чувството, че докато Алекс наблюдава как децата му направляват хвърчилата си, очите му нищичко не пропускат.

— Значи това правиш през уикендите, след като си тръгнеш от магазина — посвещаваш времето си на децата?

— Винаги — отговори той. — Според мен е важно.

— Нищо че родителите ти явно са били на различно мнение?

Той се поколеба:

— Това би бил лесният отговор, нали? Че съм се чувствал пренебрегнат и съм си обещал да се държа различно? Звучи добре, но не съм уверен, че е напълно вярно. Истината е, че отделям време на децата си, понеже ми е приятно. Хубаво ми е да съм с тях. Харесва ми да гледам как растат и искам да съм част от този процес.

Докато слушаше отговора му, Кейти си спомни своето детство, опита и не успя да си представи, че родителите й изпитват същите чувства като Алекс.

— Защо постъпи в армията след училище?

— По онова време си мислех, че така е правилно. Бях готов за нови предизвикателства, исках да опитам нещо различно и армията ми даде повод да напусна Вашингтон. Ако не броим няколко състезания по плуване на други места, дотогава не бях напускал щата.

— А участвал ли си в… — не довърши тя въпроса.

— В истинско сражение ли? Не, не служих в такава военна част. В колежа бях майор по криминално право и служих в ДКР.

— Какво е това?

Когато й обясни, тя се обърна с лице към него.

— Нещо като полиция?

Алекс кимна.

— Бях детектив — каза той.

Кейти мълчеше. Извърна се рязко и лицето й се затвори като затръшната порта.

— Нещо нередно ли казах? — попита Алекс.

Тя поклати глава, но не отговори. Той впери поглед в нея и се зачуди какво става. Подозренията му относно миналото й тутакси изплуваха на повърхността.

— Какво има, Кейти?

— Нищо — настоя тя, но Алекс веднага усети, че не му казва истината. На друго място и по друго време щеше да продължи да разпитва, но сега престана.

— Не е нужно да говорим за това — тихо каза той. — А и вече не работя там. Повярвай ми, много по-щастлив съм като управител на универсален магазин.

Тя кимна, обаче тревогата й остана осезаема. Личеше, че Кейти се нуждае от пространство, макар той да не беше сигурен поради каква причина. Алекс посочи през рамо с палец:

— Виж, забравих да сложа още брикети в грила. Ако децата не си получат десерта, няма да видя бял ден. Веднага се връщам.

— Разбира се — отвърна Кейти престорено нехайно.

Алекс се запъти към грила, а тя въздъхна с усещането, че кой знае как й се е разминало на косъм. „Бил е полицай“, каза си и се помъчи да се убеди, че това няма значение. Въпреки това се наложи да диша дълбоко почти минута, преди донякъде да се овладее. Кристен и Джош не бяха помръднали от местата си, обаче момиченцето се беше навело да разгледа някакви други миди и бе зарязало летящото си хвърчило.

Кейти чу Алекс да се приближава зад нея.

— Видя ли, не се забавих — подметна той. — Предлагам да си тръгваме, след като хапнем десерта. Много ми се иска да останем до залез, но Джош е на училище утре.

— Нямам нищо против, тръгваме, когато решиш — увери го Кейти и скръсти ръце.

Алекс забеляза скованите й рамене и напрежението, с което изговори думите, и свъси вежди.

— Не знам какво в думите ми те смути, но те моля за извинение — каза той след малко. — Уверявам те, че съм насреща, ако ти се говори с някого.

Кейти кимна, но не каза нищо, макар Алекс да й даде малко време.

— Така ли ще бъде помежду ни? — попита той.

— Какво имаш предвид?

— Вече ми се струва, че пристъпвам по много тънък лед край теб, а не знам защо.

— Иска ми се да ти кажа, но не мога — отговори тя. Гласът й се извиси едва чуто над грохота на вълните.

— Ще ми кажеш ли поне с какво те засегнах? Или какво направих?

Тя се извърна към него.

— Не си казал и не си направил нищо нередно. В момента обаче не мога да споделя повече.

Алекс се вгледа в нея.

— Добре — отвърна той. — Стига все пак да си прекарваш приятно.

Кейти положи известно усилие, но накрая успя да се усмихне.

— Това е най-хубавият ми ден от много време насам. Всъщност е най-хубавият ми уикенд.

— Още ми се сърдиш заради колелото, нали? — попита той и присви очи с шеговито подозрение.

Кейти се засмя, въпреки че беше напрегната.

— Разбира се. Много време ще ми е нужно, за да се възстановя от тази случка — нацупи се тя престорено.

Алекс зарея поглед към хоризонта с видимо облекчение.

— Може ли да те попитам нещо? — обади се Кейти, отново сериозно. — Не ми отговаряй, ако не желаеш.

— Питай каквото поискаш.

— Какво се случи със съпругата ти? Спомена, че е получила припадък, но не ми разказа от какво е била болна.

Алекс въздъхна, сякаш от самото начало е знаел какво ще го попита тя, но все пак трябва да се овладее, за да й отговори.

— Имаше мозъчен тумор — поде той бавно. — Или по-точно, имаше три мозъчни тумора. Тогава не го знаех, но после научих, че се случва доста често. Този, който растеше бавно, беше първият. Беше колкото яйце и хирурзите успяха да го извадят почти целия. Обаче с другите два не беше толкова лесно. Бяха като крачетата на паяк и нямаше как да ги отстранят, без да премахнат и част от мозъка й. Освен това бяха и агресивни. Лекарите направиха всичко по силите си, но дори когато излязоха от операционната и ми съобщиха, че операцията е минала възможно най-добре, знаех точно какво имат предвид.

— Не мога да си представя да чуя подобно нещо — забоде поглед в пясъка Кейти.

— Признавам, че трудно повярвах. Беше толкова… неочаквано. Представи си само, предната седмица бяхме нормално семейство, а на следващата тя умираше и аз не бях в състояние да направя нищо, за да го предотвратя.

Встрани от тях Кристен и Джош още се занимаваха с хвърчилата си, но Кейти знаеше, че Алекс почти не ги вижда.

— След операцията минаха няколко седмици, преди тя отново да се изправи на крака, и на мен страшно ми се искаше да повярвам, че всичко ще се оправи. След това обаче с всяка изминала седмица забелязвах малки промени. Лявата половина на тялото й отпадаше и тя спеше все по-дълго. Беше трудно, но за мен най-лошото бе, че Карли започна да се отдръпва от децата. Сякаш не искаше да я запомнят болна, а каквато е била преди.

Алекс се умълча, после поклати глава.

— Извинявай, не биваше да ти разказвам тези неща. Тя беше страхотна майка. Виж само какви прекрасни деца растат.

— Мисля, че това се дължи и на баща им.

— Старая се, но през повечето време като че ли не знам какво правя. Все едно се преструвам.

— Според мен всички родители се чувстват така.

— И твоите ли? — обърна се той към нея.

Кейти се поколеба.

— Струва ми се, че моите родители са правели всичко по силите си.

Не беше голяма похвала, но беше вярно.

— Близка ли си с тях?

— Загинаха при катастрофа, когато бях на деветнайсет.

— Много съжалявам — впери поглед в нея Алекс. — Имаш ли братя и сестри?

— Не — обърна се Кейти към водата, — самичка съм.



Няколко минути по-късно Алекс помогна на децата да си приберат хвърчилата и всички заедно се запътиха към ограденото място за пикник. Въглените не бяха съвсем готови и той уплътни времето, като изми дъските за плуване и изтупа пясъка от хавлиите, а после извади необходимите продукти за десерта.

Кристен и Джош му помогнаха, като прибраха повечето си неща, Кейти пъхна останалата храна в хладилната чанта, а Алекс започна да товари багажа на джипа. Когато приключиха, останаха само едно одеяло и четири стола. Децата ги бяха подредили в кръг, а Алекс им раздаде дълги вилици и пакетче бонбони маршмелоу. От вълнение Джош разкъса плика и изсипа малка купчинка върху одеялото.

Кейти последва примера на децата, набоде три бонбона на вилицата и четиримата се скупчиха край скарата и започнаха да въртят вилиците, докато сладките пухкави бонбони не станаха златистокафяви. Кейти държеше своите прекалено близо до огъня и два се запалиха, но Алекс бързо ги угаси.

Когато бяха готови, Алекс помогна на децата да приготвят десерта: намазаха с шоколад грахамовите бисквити, после сложиха разтопените бонбони маршмелоу и отгоре — още една бисквита. Получи се лепкав и сладък десерт, най-вкусното нещо, което Кейти бе яла, откакто се помнеше.

Седнала между децата, тя забеляза, че Алекс едва се справя с ронливите бисквити, а когато опита да изтрие устата си с пръсти, само влоши положението. Децата избухнаха в смях, а Кейти не се сдържа, разкиска се с тях и усети внезапен и неочакван прилив на надежда.

Въпреки трагедията, която бяха преживели, те изглеждаха щастливо семейство. Ето така се държат хората от едно щастливо семейство, когато са заедно, помисли си Кейти. За тях това си беше най-обикновен ден от обикновен уикенд, но за нея бе същинско откровение, че подобни мигове съществуват. И че може би, просто може би, има шанс и тя да преживява подобни мигове в бъдеще.