Алекс замълча и забеляза по устните на Кейти да играе усмивка.

— И? — попита тя.

— Въпреки това ми трябваха три часа, за да изкопча името и телефона й.

Кейти се засмя:

— Чакай да отгатна. Обадил си се още на следващия ден, нали? И си я поканил на среща.

— Как се досети?

— Такъв тип ми се струваш.

— Говориш като жена, която са сваляли неведнъж.

Тя сви рамене и остави въпроса отворен за тълкуване.

— И после какво стана?

— Защо искаш да ти разкажа това?

— Не знам — призна тя. — Обаче искам.

Алекс я изгледа изпитателно.

— Добре де — отсъди той накрая. — Та както ти вече се досети по някакъв вълшебен начин, поканих я на обяд, а после цял следобед разговаряхме. В края на седмицата й казах, че трябва да се оженим.

— Не може да бъде!

— Знам, че звучи налудничаво. Повярвай, на нея също й се стори безумие. Обаче аз просто… си знаех. Беше умна, мила, двамата имахме много общи неща и искахме едно и също от живота. Тя много обичаше да се смее, разсмиваше и мен… Наистина от нас двамата късметлията бях аз.

Океанският бриз продължаваше да тласка вълните към брега и те се разбиваха край глезените на Кейти.

— Сигурно и тя е смятала, че е късметлийка.

— Само защото успях да я заблудя.

— Съмнявам се.

— Защото и теб успявам да заблудя.

— Не вярвам — засмя се Кейти.

— Казваш го само защото сме приятели.

— Мислиш, че вече сме приятели, така ли?

— Да — прикова погледа й Алекс. — Не си ли съгласна?

По изражението й отсъди, че тази мисъл я изненадва, но преди Кейти да успее да отговори, Кристен доцапа до тях, стиснала пълна шепа с миди.

— Госпожице Кейти! — провикна се тя. — Намерих няколко наистина хубави!

Кейти се наведе:

— Я да видя!

Кристен протегна ръчичка и стовари мидите в дланта й, а после се извърна към Алекс:

— Ей, тате, може ли да започваме с барбекюто? Умирам от глад.

— Разбира се, миличка.

Алекс се спусна малко по-надолу по плажа, наблюдавайки как синът му се гмурка под вълните. Когато Джош се показа на повърхността, той направи фуния с ръцете си край устата и се провикна:

— Ей, Джош! Ще запаля въглените, така че след малко излизай!

— Сега ли? — провикна се Джош.

— След мъничко.

Дори от разстояние Алекс видя, че раменете на сина му увисват отчаяно. Кейти явно също го забеляза, понеже побърза да се намеси:

— Мога да остана тук, ако искаш — увери го тя.

— Наистина ли?

— Кристен ще ми покаже мидите си.

Алекс кимна и отново се обърна към Джош:

— Госпожица Кейти ще те наглежда, ясно? Не влизай много навътре!

— Добре — ухили се момчето до уши.

10

Малко по-късно Кейти поведе треперещата Кристен и развълнувания Джош обратно към одеялата, които Алекс беше разпънал. Грилът беше приготвен и въглените вече бяха побелели по ръбчетата.

Алекс разпъна и последните шезлонги върху одеялата и ги наблюдава, докато се приближаваха.

— Как беше водата?

— Страхотна! — отговори Джош. Косата му беше поизсъхнала и стърчеше във всички посоки. — Кога ще обядваме?

Алекс погледна въглените и отговори:

— След двайсетина минути.

— Може ли с Кристен пак да влезем във водата?

— Ама вие току-що излязохте. Защо не си починете няколко минути?

— Няма да плуваме, ще строим пясъчен замък — отговори Джош.

Алекс забеляза, че зъбите на Кристен тракат.

— Сигурна ли си, че го искаш? — попита я той. — Посиняла си от студ.

Кристен закима оживено.

— Добре съм — увери го тя с треперещо телце. — Трябва да строим замъци на плажа.

— Добре, но си облечете по една фланелка. И стойте ето там да ви виждам — посочи баща й.

— Знам, татко — въздъхна Джош. — Не съм бебе.

Алекс порови в един платнен сак и помогна на децата да си облекат фланелките. После Джош грабна торба с пластмасови играчки и лопатки, хукна и се установи на няколко метра от водата. Кристен го последва.

— Искаш ли да отида долу при тях? — попита Кейти.

— Не, те ще се оправят — поклати глава Алекс. — Свикнали са с тази част. Не припарват до водата, докато приготвям храната.

Приближи се до хладилната чанта, приклекна и отвори капака.

— Ти не огладня ли?

— Малко — призна тя и после си даде сметка, че не е хапвала нито залък след сиренето и виното предната вечер. В този момент и коремът й се обади и Кейти го натисна с длани. — Всъщност и аз умирам от глад.

Докато Алекс ровеше в хладилната чанта, тя забеляза очертаните мускули на ръката му.

— Смятам да приготвя хотдог за Джош, чийзбургер за Кристен, а за нас двамата с теб пържоли.

Алекс извади месото и го остави настрани, после се наведе над грила и раздуха въглените.

— Да ти помогна ли с нещо?

— Би ли сложила покривка на масата? В хладилната чанта е.

— Разбира се.

Кейти извади едната торбичка с лед от хладилната чанта и се ококори смаяна.

— Ама тук има храна за пет семейства! — възкликна тя.

— Да, заради децата имам правилото да вземам повече храна, понеже никога не се знае колко точно ще изядат. Представа нямаш колко пъти съм идвал тук и се е оказвало, че съм забравил нещо, поради което се налага да ги натоваря обратно в колата и да се върнем обратно в магазина. Днес се постарах да го избегна.

Кейти разгъна мушамената покривка за маса и по инструкция на Алекс притисна ъглите с щипки, които той се беше сетил да вземе.

— Сега какво? Да подредя ли и останалите неща на масата?

— Имаме няколко минути. Не знам за теб, обаче аз бих пийнал една бира.

— Предпочитам сода.

— Диетична кола? — попита той и отново бръкна в чантата.

— Чудесно.

Когато Алекс й подаде кутийката, ръката му докосна нейната, но Кейти не беше сигурна, че изобщо е забелязал.

— Заповядай, седни — посочи той с жест столовете.

Тя се поколеба, преди да се настани до него. Беше поставил столовете достатъчно далеч един от друг, така че надали биха се докоснали дори случайно. Алекс отвори бирата си и отпи.

— Няма нищо по-хубаво от студена бира в горещ ден на плажа.

Кейти се усмихна, леко притеснена да бъде насаме с него.

— Ще се доверя на мнението ти.

— Не обичаш ли бира?

Мислите й се върнаха обратно към баща й и празните кутийки от бира „Пабст Блу Рибън“, които обикновено се въргаляха по пода до креслото му.

— Не особено — призна Кейти.

— Само вино, така ли?

Нужно й беше малко време да си спомни, че той й бе подарил бутилка вино.

— Всъщност снощи пийнах малко. Със съседката.

— Така ли? Браво на теб.

Тя се помъчи да намери по-безопасна тема за разговор:

— Спомена, че си от Спокейн…

Алекс изпъна крака напред и ги кръстоса в глезените.

— Да, и там израснах. Живях все в същата къща чак до колежа. — Метна й кос поглед. — Вашингтонският университет, между другото. Давайте, „Хъски“!

Кейти се усмихна и попита:

— Родителите ти още ли живеят там?

— Да.

— Май не им е лесно да посещават внуците си.

— Сигурно.

Нещо в тона му привлече вниманието й:

— Сигурно ли?

— Те не са хора, които биха се отбивали да навестяват внуците си, дори да живееха по-наблизо. Виждали са децата само два пъти — веднъж при раждането на Кристен и после на погребението — поклати глава Алекс и продължи: — Да не ти обяснявам. Просто единствената проява на интерес от страна на моите родители към внуците им са картичките за рождените им дни и подаръците за Коледа. Предпочитат да пътуват или да се занимават със своите неща.

— Хм!

— Какво да правя? И с мен не са се държали много по-различно, нищо че бях единствено дете. За пръв път ме посетиха в колежа в деня на дипломирането ми и макар да плувах толкова добре, че получих пълна стипендия, те са ме гледали на състезание само два пъти. Дори да живеех срещу къщата им, надали щяха да виждат децата. Това е една от причините да остана тук. И по-добре, нали?

— А другите баба и дядо?

Алекс задраска с нокът по етикета на бирената си бутилка.

— Този случай е по-особен. Те имат още две дъщери, които се преместиха във Флорида, и след като ми продадоха магазина, старите също се преместиха там. Гостуват ни един-два пъти годишно за по няколко дни, но все още им е трудно. И не искат да отсядат в къщата, понеже им напомня за Карли. Твърде много спомени.