— За мен е удоволствие — отвърна той.

— Но повече нищо гратис. Даде ми достатъчно.

— Споразумяхме се.

Алекс кимна към колелото и попита:

— Как беше придвижването? Имам предвид, с кошниците.

— Добре. Защо питаш?

— Защото вчера Кристен и Джош ми помогнаха да ги сложа. Занимание за дъждовния ден, нали разбираш? Кристен избра кошниците. Да знаеш, че според нея трябваше да ти сложим и блестящи ръкохватки на кормилото, но аз успях да я обуздая.

— Нямаше да имам нищо против блестящи ръкохватки.

— Ще й кажа — засмя се той.

— Сериозно. Освен това съзнавам, че не ви е било лесно.

— Такъв е животът. През повечето време не е никак лесен. Просто трябва да се постараем да извлечем колкото можем повече от него. Разбираш ли?

— Да, така мисля — отвърна тя.

Вратата на магазина се отвори, Алекс се наведе напред и видя, че Джош оглежда паркинга, а Кристен е застанала точно зад него. С кафявите си очи и кестенявата коса Джош приличаше на майка си. Беше чорлав, явно току-що ставаше.

— Тук съм.

Джош се запъти към тях, почесвайки се по главата, а Кристен грейна и махна на Кейти.

— Ей, тате? — поде Джош.

— Да?

— Искахме да те питаме дали ще ходим на плажа днес. Обеща да ни заведеш.

— Такъв беше планът.

— И да си направим барбекю?

— Разбира се.

— Добре — успокои се Джош и потърка носа си. — Здравей, госпожице Кейти.

Кейти махна на него и на Кристен.

— Хареса ли ти колелото? — изчурулика малката.

— Да. Благодаря ви.

— Помогнах на татко да го оправи — осведоми я Джош. — Не го бива много с инструментите.

Кейти стрелна Алекс с поглед и се подсмихна:

— Той пропусна да ми го спомене.

— Няма нищо. Знаех какво правя, обаче се наложи той да ми помогне с новата вътрешна гума.

Кристен впери поглед в Кейти:

— Ще дойдеш ли на плажа с нас?

Кейти поизопна гръб.

— Едва ли.

— Защо не? — настоя Кристен.

— Сигурно е на работа — отговори Алекс.

— Всъщност не съм — поправи го Кейти. — Трябва да свърша това-онова по къщата.

— Значи на всяка цена трябва да дойдеш — заяви Кристен. — Много е забавно.

— Това си е вашето време заедно. Не искам да ви се пречкам.

— Няма да се пречкаш. Наистина е забавно. Ще ме видиш как плувам. Хайде! — примоли се Кристен.

Алекс мълчеше, за да не притиска допълнително Кейти. Допускаше, че ще откаже, но за негово учудване тя кимна и накрая тихичко каза:

— Добре.

9

След като се върна от магазина, Кейти остави колелото зад къщата си и влезе вътре да се преоблече. Нямаше бански, но не би го и облякла, дори да имаше. За едно младо момиче може и да беше напълно естествено да се разхожда пред непознати по бикини и сутиен, но тя нямаше да се чувства удобно, облечена в нещо такова пред Алекс и на излет с децата. Дори и ако децата ги нямаше, честно казано.

Съпротивляваше се на идеята, но трябваше да признае, че той предизвика интереса й. Не заради нещата, които бе направил за нея, колкото и трогателни да бяха. Дължеше се по-скоро на понякога тъжната му усмивка, на изражението му, когато й разказваше за жена си, на поведението му към децата. От него лъхаше самота, която не можеше да прикрие, а Кейти усещаше, че в известен смисъл неговата самота прилича на нейната.

Знаеше, че и той е заинтригуван от нея. Имаше достатъчно опит, за да познава кога мъжете я намират за привлекателна: продавач в магазина, който говори прекалено, непознат, който й хвърля поглед, или келнер в ресторант, който се навърта около масата им по-често от необходимото. След време Кейти се научи да се преструва, че не забелязва вниманието от страна на тези мъже, а друг път проявяваше явно презрение, понеже знаеше какво ще се случи, ако не го стори. По-късно. Когато се приберат у дома. Когато останат насаме.

Кейти си напомни, че с този живот вече е свършено. Отвори чекмеджетата, извади чифт къси панталонки и сандалите, които си беше избрала в „Анас Джийнс“. Предната вечер беше пила вино с приятелка, а сега отиваше на плажа с Алекс и семейството му. Обикновени събития в един обикновен живот. Струваше й се непознато, сякаш усвояваше традициите в чужда страна, и едновременно я въодушевяваше и смущаваше.

Тъкмо се облече и джипът на Алекс се зададе по чакълестия път. Кейти си пое дълбоко дъх, когато той спря пред къщата. Сега или никога, каза си тя и излезе на верандата.

— Трябва да си сложиш колана, госпожице Кейти — обади се Кристен зад нея. — Татко няма да потегли, ако си без колан.

Алекс я погледна така, сякаш питаше: готова ли си за това? Тя отвърна с най-смелата си усмивка.

— Добре, да тръгваме — каза той.



Пристигнаха в крайбрежния град Лонг Бийч, с типичните къщи — двуетажни отпред, едноетажни отзад — и със скъпите гледки към морето, за по-малко от час. Алекс спря на малък паркинг, сгушен между дюните. Недалеч талази от режещ кладиум се полюшваха на морския бриз. Кейти излезе от колата, вгледа се в океана и вдиша дълбоко.

Децата изскочиха от джипа и тутакси се втурнаха по пътеката между дюните.

— Ще видя как е водата, татко! — провикна се Джош, понесъл маската и шнорхела си.

— И аз! — пригласяше му Кристен, следвайки го по петите.

Алекс разтоварваше багажника на джипа.

— Чакайте малко! Просто почакайте, става ли!

Джош въздъхна и с видимо нетърпение запристъпва от крак на крак. Алекс посегна да извади хладилната чанта.

— Да ти помогна ли? — попита Кейти.

— Ще се справя — поклати глава той. — Но те моля да намажеш децата със слънцезащитен крем и да ги наглеждаш за няколко минути. Ужасно са въодушевени, че сме тук.

— Разбира се — обърна се Кейти към Кристен и Джош. — Готови ли сте?

През следващите няколко минути Алекс пренасяше разни работи от колата, устройваше бивак край масата до най-близката дюна, докъдето приливът нямаше да стигне. Имаше и други семейства, но този участък от плажа беше почти само на тяхно разположение. Кейти свали сандалите си и застана досами водата, докато децата се плискаха на плиткото. Беше скръстила ръце на гърдите и дори отдалеч Алекс забеляза необичайно за нея изражение на задоволство.

Той метна две кърпи през рамо и се доближи до нея.

— Да не повярваш, че вчера вилнееше буря, нали?

Тя се извърна, когато чу гласа му.

— Забравила бях колко ми липсва океанът.

— Отдавна ли не си идвала?

— Твърде отдавна — отговори тя, заслушана в монотонния ритъм на вълните, които плавно се носеха към брега.

Джош се втурваше да ги посрещне и после бягаше от тях, а Кристен беше коленичила отстрани и търсеше мидички.

— Сигурно не е лесно да ги отглеждаш сам — отбеляза Кейти.

Алекс се поколеба, размишлявайки над думите й.

— В повечето случаи не е чак толкова трудно — отвърна той тихо. — Установили сме си някакъв ежедневен ритъм. Затруднявам се само когато правим ето такива неща — извън обичайното.

Той се заигра с пясъка с крак и очерта малка бразда в краката им.

— Когато със съпругата ми обсъждахме дали да имаме трето дете, тя се помъчи да ме предупреди, че това ще означава промяна от „индивидуална“ към „зонова“ отбрана. Шегуваше се, че не е сигурна дали съм готов за това. Но ето че сега всеки ден съм в зонова отбрана… — Замълча и поклати глава. — Извинявай, не биваше да го казвам.

— Кое?

— Май всеки път, когато разговарям с теб, споменавам жена си.

Кейти за пръв път се извърна към него.

— А защо да не говориш за жена си?

Алекс побутна една купчинка пясък напред-назад и запълни браздата, която беше изровил.

— Защото не искам да си помислиш, че не съм способен да говоря за нищо друго. Че живея в миналото.

— Много си я обичал, нали?

— Да — отвърна той.

— Била е съществена част от живота ти и майка на децата ти, нали?

— Да.

— Значи е съвсем в реда на нещата да говориш за нея — увери го Кейти. — Тя е част от теб.

Алекс я удостои с признателна усмивка, но не знаеше какво да каже. Кейти явно прочете мислите му и попита благо:

— Как се запознахте?

— В бар, представяш ли си! Тя беше там с приятелки, празнуваха някакъв рожден ден. Беше горещо и претъпкано, осветлението бе приглушено, музиката гърмеше, а тя… просто се открояваше. Всичките й приятелки се държаха малко необуздано и очевидно се забавляваха превъзходно, обаче тя беше невероятно сдържана.

— И красива, нали?

— Това се подразбира — отвърна той. — Така че преодолях смущението си, приближих се до нея и се постарах да използвам всяка капчица от чара си.