— Оттук — каза Байрън. — Той я отведе към единия ъгъл на студиото, който беше отделен от стаята със завеса на цветя. Дръпна завесата и извика:

— Та-да-а!

Двойно легло и скрин с три липсващи чекмеджета заемаха по-голямата част от мястото с размер на душ-кабина. По-рано Байрън беше внесъл останалите й куфари, но тъй като на пода нямаше място, той ги беше струпал върху леглото. На лицевата му дъска беше облегната една сплескана, жълтеникава възглавница, а някой бе успял да закрепи малък портативен телевизор на разширения перваз на прозореца. На него се мъдреше стикер, на който със старинни, избелели букви бе написано ЗАРЕЖИ МАГАРЕТО, ГРАБНИ ОКСИЖЕНА.

Ариа се обърна към Байрън, усещайки, че й се повдига.

— Ще спя в студиото на Мередит?

— Тя не работи през нощта — бързо каза Байрън. — И погледни! Имаш си собствен телевизор и собствена камина! — Той посочи с пръст към огромната тухлена грозотия, която заемаше по-голямата част от отсрещната стена. Повечето къщи в Стария Холмс имаха камини във всяка стая, защото централното им отопление не ставаше за нищо. — Вечер тук ще ти бъде много уютно.

— Татко, аз не знам как се пали камина. — В този миг Ариа забеляза колонката хлебарки, които се придвижваха от единия ъгъл на тавана към другия. — Господи! — изпищя тя, сочейки към тях и побърза да се скрие зад Байрън.

— Те не са истински — успокои я той. — Мередит ги нарисува. Определено е оставила своя артистичен отпечатък върху цялото място.

Ариа имаше чувството, че ще припадне всеки момент.

— На мен ми приличат на съвсем истински!

Байрън изглеждаше наистина изненадан.

— Мислех си, че ще ти хареса. Това бе най-доброто, което успяхме да направим за толкова кратко време.

Ариа затвори очи. Липсваше й малкият занемарен апартамент на Езра, с ваната в хола и хилядите книги, и завесата за баня с картата на метрото в Ню Йорк. Там нямаше хлебарки, нито фалшиви, нито истински.

— Скъпи? — дочу се гласът на Мередит от кухнята. — Вечерята е готова.

Байрън се усмихна на Ариа и се запъти към кухнята. Ариа реши, че трябва да тръгне с него. В кухнята Мередит поставяше купи в подложните чинийки. Слава богу, вечерята не беше овесена каша, а съвсем невинно изглеждаща пилешка супа.

— Реших, че това ще се отрази най-добре на стомаха ми — призна си тя.

— Мередит има проблеми със стомаха — обясни Байрън. Ариа извърна глава към прозореца и се усмихна. Може пък да е извадила късмет и Мередит по някакъв начин да е пипнала бубонна чума.

— Почти безсолна е. — Мередит щипка Байрън по ръката. — Значи е добра и за теб.

Ариа погледна въпросително баща си. Байрън обичаше да соли буквално всяка хапка, която бодваше с вилицата си.

— А ти откога ядеш безсолни ястия?

— Имам високо кръвно — каза Байрън, като посочи сърцето си.

Ариа сбърчи нос.

— Не, нямаш.

— Напротив, имам. — Байрон защипа салфетката за яката си. — От известно време.

— Но… Досега никога не си ял безсолни храни.

— Аз съм експлоататор — обади се Мередит, докато дърпаше стола и се настаняваше върху него. Беше настанила Ариа точно при главата на лошата вещица. Ариа плъзна купата си така, че да закрие граховозеленото лице на вещицата. — Държа го на диета — продължи Мередит. — Освен това го карам да пие витамини.

Ариа се свлече върху стола си със свит стомах. Мередит вече се държеше като съпруга на Байрън, а бе минал едва месец, откакто баща й се беше пренесъл у тях.

Мередит посочи ръката на Ариа.

— Какво държиш там?

Ариа сведе поглед към скута си, като осъзна, че все още държи миниатюрния Шекспир, който Езра й беше подарил.

— О. Това е просто… подарък от един приятел.

— Приятел, който обича литературата, предполагам — Мередит протегна ръка и накара главичката на Шекспир да се заклати нагоре-надолу. В очите й нещо проблесна.

Ариа замръзна. Възможно ли е Мередит да знае за Езра? Тя погледна към Байрън. Баща й си сърбаше супата, без нищо да подозира. Той не четеше на масата, нещо, което непрекъснато правеше у дома. Наистина ли Байрън е бил нещастен там. Наистина ли харесва рисуващата буболечки, обичащата препарираните животни Мередит повече, отколкото обичаше милата, нежна, любвеобилна майка на Ариа? И кое бе накарало Байрън да си мисли, че Ариа просто ще седи безучастно и ще приеме всичко това?

— А, Мередит има изненада за теб — сепна се Байрън. — Всеки семестър води по един безплатен курс в „Холис“. Каза, че можеш да се възползваш от нейните кредити и да посещаваш някой от курсовете в колежа.

— Точно така. — Мередит подаде на Ариа справочника с курсовете в колежа „Холис“. — Може би ще поискаш да се запишеш в някои от моите курсове?

Ариа силно се ухапа по вътрешната страна на бузата си. Би предпочела да забие хиляди късчета стъкло в гърлото си, отколкото да прекара дори един-единствен миг с Мередит.

— Хайде, избери си курс — подкани я Байрън. — Знам, че искаш.

Значи те възнамеряваха насила да я накарат да го направи? Ариа отвори справочника. Дали да не избере Германско киноизкуство или Микробиология, или пък Специфични проблеми на пренебрегваните деца и неприспособените в семейството.

Изведнъж нещо привлече погледа й. Безцелно изкуство: Създайте уникални шедьоври в синхрон с копнежите на душата ви, с желанията и мечтите ви. Посредством скулптура и печат, студентите се научават да разчитат по-малко на очите си и повече на душата си.

Ариа загради курса с молива, който откри пъхнат в справочника. Този курс определено звучеше доста смахнато. Накрая току-виж се оказало като онези исландски курсове по йога, където вместо упражнения Ариа и останалите курсисти танцуваха със затворени очи и издаваха птичи крясъци. Точно сега тя имаше нужда от малко безцелност. Освен това бе един от малкото арт — курсове, които Мередит не водеше. Което го превръщаше в перфектното занимание.

Байрън се извини, стана от масата и се отправи към миниатюрната баня на Мередит. Щом чу, че вентилатора се включи, Мередит остави вилицата си на масата и погледна право в Ариа.

— Знам какво си мислиш — каза с равен глас, като потъркваше с палец розовата татуировка на китката си. — Мразиш ме заради това, че баща ти е с мен. Но по-добре свиквай, Ариа. Двамата с Байрън ще се оженим веднага, щом приключи разводът му.

Една недосдъвкана хапка попадна в кривото гърло на Ариа. Тя се разкашля и опръска цялата маса. Мередит отскочи с ококорени очи.

— Явно нещо, което си яла, не ти е понесло — превзето се усмихна тя.

Ариа отмести поглед с пламнало гърло. Определено нещо не й понасяше, но това не беше супата на лошата вещица.

6

Емили е просто една сладка, невинна девойка

— Хайде де! — настоя Аби, докато дърпаше Емили след себе си през двора. Слънцето се скриваше зад равния хоризонт на Айова и всякакви дългокраки буболечки излизаха наяве, готови за игра. Очевидно Емили, Аби и двамата по-големи братовчеди на Емили, Мат и Джон, също излизаха за игра.

Четиримата спряха на края на пътя. Мат и Джон бяха съблекли обикновените бели тениски и бяха навлекли торбести дънки и тениски с бирени щампи. Аби придърпа нагоре впитото си бюстие и провери червилото си в малко огледалце. Емили бе облечена със същите дънки и тениска, с които беше пристигнала, и се чувстваше безлична и парцалива — както, всъщност, обикновено се чувстваше и в Роузууд.

Емили погледна през рамо към къщата. Всичките й лампи бяха угасени, но кучетата продължаваха да обикалят като луди из двора, а лошата коза все още стоеше завързана с верига към оградата, подрънквайки от време на време звънчето на шията си. Истинско чудо бе, че Хелене и Алън не бяха окачили звънчета и на вратовете на децата си.

— Сигурни ли сте, че това е добра идея? — попита тя на глас.

— Всичко е наред — отговори Аби, като разклати големите халки на ушите си. — Мама и татко си лягат точно в осем, като по часовник. Така става, като се събуждаш в четири сутринта.

— От един месец излизаме така и нито веднъж не са ни хващали — увери я Мат.

Внезапно на хоризонта се появи един сребрист пикап, обгърнат от облаци прах. Намали и спря пред тях. От него се разнасяше силна миризма на ментови цигари и някаква хип-хоп песен, която Емили не можа да познае. Тъмнокосо момче, което приличаше на Ноъл Кан, махна на братовчедите й, след което се усмихна на Емили.

— Така-а-а… Значи това е вашата братовчедка, а?

— Точно така — потвърди Аби. — Тя е от Пенсилвания. Емили, това е Дайсън.

— Скачайте вътре. — Дайсън потупа по седалката. Аби и Емили се настаниха отпред, а Джон и Мат се покатериха отзад в каросерията.

Докато се отдалечаваха по пътя, Емили погледна още веднъж към фермата, която изчезваше в далечината, и я обзе безпокойство.

— И така, какво те води във великолепния Адамс? — Дайсън чевръсто смени скоростите.

Емили погледна към Аби.

— Нашите ме пратиха тук.

— Изгонили са те от къщи?

— Абсолютно — прекъсна ги Аби. — Чух, че си истинска бунтарка. — Тя погледна към Дайсън. — Емили живее на ръба.