Sara Shepard - Познай кой се върна

Късно в неделя следобед Емили Фийлдс вървеше след една възрастна дама с уокър2 по движещата се платформа на международното летище в Де Мойн, влачейки след себе си опърпаната раница, в която носеше екипа си за плуване. Чантата бе натъпкана с всичко, което притежаваше — дрехите, обувките, двата й любими плюшени моржа, дневника й, айпода и всичките грижливо скътани писма от Алисън Дилорентис, с които просто не можеше да се раздели. Когато самолетът се издигна над Чикаго, тя се сети, че е забравила да си вземе бельо. Така се получи, защото се наложи да си стяга багажа набързо сутринта. Успя да поспи само три часа, беше изпаднала в шок при вида на тялото на Хана, което литна във въздуха, когато ванът я удари.

Емили пристигна на главния терминал и хлътна в първата тоалетна, която успя да намери, като се промъкна покрай една огромна жена с твърде тесни дънки. Взря се в размазаното си отражение в огледалото над мивката. Този път родителите й наистина го бяха направили. Бяха я изпратили тук, в Адамс, Айова, да живее при леля Хелене и чичо Алън. И то само защото А. бе разкрил Емили пред цялото училище, и защото майката на Емили я беше хванала да прегръща Мая Сен Жермен, момичето, което обичаше, на купона у Мона Вандерваал предишната вечер. Емили знаеше много добре каква е сделката — тя беше обещала да посещава „антигей“ програмата „Дървесна корона“, за да се отърве от чувствата си към Мая, иначе — сбогом, Роузууд. Но след това откри, че дори нейната възпитателка Бека от програмата „Дървесна корона“ не може да устои на истинските си пориви, и се отказа от всички уговорки.

Летището на Де Мойн беше малко, имаше само два ресторанта, една книжарница и магазин, в който се продаваха цветни чанти „Вера Брадли“. Когато Емили стигна до залата за получаване на багажа, тя се огледа неуверено. Единственото, което помнеше за чичо си и леля си, беше тяхната изключителна взискателност. Те избягваха всичко, което може да предизвика сексуални импулси — дори някои видове храна. Докато оглеждаше тълпата, Емили едва ли не очакваше да види неприветливия фермер с издължена физиономия и неговата безлична, озлобена съпруга от картината „Американска готика“, която висеше до багажната лента.

— Емили.

Тя се обърна. Хелене и Алън Уийвър стояха до един автомат за десертни блокчета с ръце на кръста.

Запасаната мръсножълта риза на Алън силно очертаваше изпъкналия му корем. Късо подстриганата сива коса на Хелене изглеждаше разрошена като след бой. Никой от двамата не се усмихваше.

— Имаш ли багаж за взимане? — безцеремонно попита Алън.

— Ами, не — опита се да е учтива Емили, като се чудеше дали да ги прегърне. Обикновено лелите и чичовците се радваха да видят своите племеннички, нали? Алън и Хелене изглеждаха просто раздразнени.

— Хубаво тогава, да тръгваме — каза Хелене. — До Адамс има около два часа път.

Колата им беше старо комби с дървени плоскости. Вътре миришеше на боров освежител за въздух, чиято миризма винаги караше Емили да се сеща за дългите пътувания из провинцията с вечно намусените си баба и дядо. Алън шофираше с поне двайсет километра в час под разрешената скорост — дори една крехка старица, която се взираше с късогледите си очи над волана, успя да ги изпревари. Никой от двамата не обели нито дума по време на пътуването — нито на Емили, нито помежду си. Беше толкова тихо, че Емили можеше да чуе звука на разбитото си на седем милиона парченца сърце.

— Айова наистина е хубава — изкоментира тя на висок глас, като махна с ръка към безкрайната равна земя, която ги заобикаляше. Никога не беше виждала толкова пусто място — нямаше дори едно местенце, където да се отбият да починат. Алън само изръмжа нещо. Хелене сви устни още повече. Ако беше стиснала малко по-силно, сигурно щяха да се слеят в една.

Мобилният телефон на Емили, който лежеше хладен и лъскав в джоба на якето й, сякаш бе последната й връзка с цивилизацията. Тя го извади и погледна към дисплея. Нямаше нови съобщения, дори и от Мая. Преди да тръгне, беше изпратила един есемес на Ариа, в който я питаше как е Хана, но Ариа не отговори. Последното съобщение в кутията й беше онова, което А. бе пратил предишната нощ — Тя знаеше твърде много. Дали наистина А. беше блъснал Хана? Ами всичките онези неща, които Ариа й беше казала преди инцидента с Хана — възможно ли беше Спенсър да е убила Али? Очите на Емили се напълниха със сълзи. Това определено не беше най-подходящият момент да бъде далеч от Роузууд.

Внезапно Алън сви рязко от пътя и пое по една криволичеща, неравна, прашна пътека. Колата се затресе по изровения път, заобиколи няколко пастири на добитък и подмина две-три разнебитени къщурки. Покрай пътеката нагоре-надолу притичваха кучета, като лаеха злобно по колата. Най-накрая свиха по друг прашен път и спряха пред една порта. Хелене слезе и я отключи, а Алън прекара колата през нея. Пред тях се показа двуетажна бяла къща. Беше проста и скромна, донякъде напомняше за къщите на афишите3 в Ланкастър, Пенсилвания, които Емили и родителите й често посещаваха, за да си купят истински шоколадов пай.

— Пристигнахме — обяви меко Хелене.

— Красиво е. — Емили се опита да прозвучи весело, докато слизаше от колата.

Също като къщите, покрай които бяха минали, домът на семейство Уийвър беше оградено от мрежеста ограда и навсякъде имаше кучета, пилета, патици и кози. Една смел козел, завързан с дълга верига към стълба на оградата, се засили към Емили. Той я мушна с мръсните си рога и тя изпищя.

Хелене я погледна сурово, докато козелът се отдалечаваше.

— Недей да пищиш така. На пилетата не им харесва.

Прекрасно. Нуждите на пилетата са с предимство пред Емили. Тя посочи с пръст козела.

— Защо сте я вързали така?

— Сме я вързали — поправи я Хелене. — Защото е лошо момиче, затова.

Емили нервно прехапа устни, докато леля й я водеше към малката кухня, която изглеждаше така, сякаш не е била пипвана от петдесетте години на миналия век. Емили веднага усети липсата на спретнатата кухня на майка й, с веселите фигурки на пиленца, коледните кърпи и магнитчетата на вратата на хладилника с форми на филаделфийски паметници.

На хладилника на Хелене нямаше никакви магнитчета и той миришеше на изгнили зеленчуци. Когато влязоха в малката всекидневна, Хелене посочи с пръст едно момиче приблизително на възрастта на Емили, което седеше на един стол с цвят на повръщано и четеше „Джейн Еър“.

— Спомняш ли си Аби?

Братовчедката на Емили, Аби, носеше светъл сукман в цвят каки, който й стигаше до коленете, и обикновена блуза на дупчици. Косата й бе опъната назад и вързана на опашка, и тя не носеше никакъв грим. С тениската си с надпис ОБИЧАЙ ЖИВОТНО, ПРЕГЪРНИ ПЛУВКИНЯ, скъсани дънки „Абъркомби“, фон дьо тен с наситен цвят и блясък за устни с вкус на череша, Емили се почувства като уличница.

— Здравей, Емили — официално произнесе Аби.

— Аби бе толкова мила да ти предложи да споделиш стаята й — каза Хелене. — Тя се намира на втория етаж. Ще ти покажем.

На втория стаж имаше четири спални. В първата спяха Хелене и Алън, втората беше на Джон и Мат, седемнайсетгодишните близнаци.

— Тази е на Сара, Елизабет и бебето Карън — махна с ръка Хелене към стаичката, която Емили беше помислила за килер.

Емили бе ужасно изненадана. Изобщо не беше чувала за тези си братовчеди.

— На колко са години?

— Ами Карън е на шест месеца, Сара е на две години, а Елизабет на четири. Сега са при баба си.

Емили се опита да скрие усмивката си. За хора, които отбягваха секса, имаха доста голямо потомство.

Хелене заведе Емили в една почти празна стая и посочи към двойното легло в ъгъла. Аби се настани на своето легло и отпусна ръце в скута си. Емили не можеше да повярва, че в тази стая живее някой — единствените мебели бяха двете легла, един обикновен скрин, малко кръгло килимче и полица за книги, без каквито и да е книги на нея. У дома стените на стаята й бяха облепени с плакати и снимки; бюрото й бе обсипано с шишенца от парфюми, компактдискове и книги. Но пък последния път, когато Емили бе идвала тук, Аби й беше казала, че смята да стане монахиня, така че липсата на разни такива неща може би бе част от нейното монашеско обучение. Емили погледна през големия панорамен прозорец в края на стаята и видя огромната нива на семейство Уийвър, на която се намираха и голям обор, и силоз. Двамата й по-големи братовчеди Мат и Джон прехвърляха големи бали сено от обора в каросерията на един пикап. На хоризонта не се забелязваше нищо. Абсолютно нищо.

— Далече ли е училището ти? — попита тя Аби.

Лицето на братовчедка й светна.