— Мамо? — приближи се тя към майка си и се наведе над античното бюро „Чипъндейл“, което се намираше до стойката на телефона. — Смяташ ли, че измамата ми е нещо лошо?

Госпожа Хейстингс побърза да покрие слушалката с ръка.

— Да, разбира се. Но това вече го обсъдихме. — Майка й постави слушалката на ухото на Спенсър. — Обади се — изсъска тя.

Спенсър тежко преглътна.

— Ало? — най-накрая успя да произнесе с дрезгав глас.

— Госпожице Хейстингс? — каза мъжки глас от другия край на линията. — Обажда се господин Едуардс, председателят на комитета за връчване на наградата „Златна орхидея“. Знам, че е късно, но имам изключителни новини за вас. Решението беше трудно за нас, предвид двестате невероятни кандидати, затова с огромно удоволствие искам да ви съобщя, че…

Спенсър имаше чувството, че господин Едуардс говори под вода — тя едва успя да чуе останалото. Погледна към сестра си, която седеше сама на дивана. Тя бе проявила невероятна смелост, признавайки, че лъже. Можеше да каже, че не си спомня, и никой нямаше да я обвини в лъжа, но вместо това тя бе предпочела да каже истината. Спенсър се сети и за предложението на Мона — Знам, колко силно искаш да си идеална. Работата бе в това, че ако не беше идеална наистина, от това нямаше да има никакъв смисъл. Спенсър притисна слушалката към ухото си. Господин Едуардс замълча, очаквайки отговора на Спенсър. Тя си пое дълбоко дъх, повтаряйки на ум думите, които щеше да произнесе след миг: Господин Едуардс, трябва да ви призная нещо.

Това бе признание, което нямаше да се хареса на никого. Но тя можеше да го направи. Наистина можеше.

41.

Представяме ви голямото завръщане в Роузууд на великолепната Хана Мерин

Вторник сутринта Хана седеше на леглото си, като бавно потупваше муцунката на Дот и се оглеждаше в дамското си огледалце. Най-накрая бе открила подходящия фон дьо тен, който покриваше изцяло отоците и шевовете, и искаше да сподели с някого добрите новини. Естествено, че първото, което и мина през ума, бе да се обади на Мона.

Тя се огледа в огледалото и долната й устна потрепери. Все още не й се струваше реално.

Предположи, че може да звънне и на старите си дружки, с които бе прекарала доста време през последните дни. Предишния ден ги бяха освободили от училище, и те го бяха прекарали в джакузито на Спенсър, където четяха статията в Ю Ес Уийкли за Джъстин Тимбърлейк, който се беше появил на купона на Хана точно след като тя беше тръгнала. Заедно с екипа му попаднали в задръстване и прекарали там два часа. Когато се прехвърлиха на страниците за красота и стил, Хана се сети как Лукас й четеше цели броеве „Тийн воуг“, докато беше в болницата. Тя изпита внезапна тъга и се зачуди дали Лукас знае какво й се беше случило през последните няколко дни. Не й се беше обаждал. Може би повече никога нямаше да й проговори.

Хана свали огледалото. Внезапно си спомни нещо, също толкова лесно, колкото някой всеизвестен факт, като името на адвоката на Линдзи Лоън или името на последното гадже на Зак Ефрън. Нещо от нощта на инцидента й. След като роклята й се беше раздрала, Лукас се беше появил до нея и й беше подал сакото си да се покрие. Беше я отвел в читалнята на колежа „Холис“ и я беше държал в прегръдките си, докато тя плачеше. Едното доведе до другото… и ето, че те се целуваха също толкова жадно, колкото миналата седмица.

Хана седя дълго в леглото си, напълно вцепенена. Най-накрая протегна ръка към телефона и набра номера на Лукас. Беше препратена към гласова поща.

— Здрасти — каза тя след сигнала. — Обажда се Хана. Исках да те питам дали… дали можем да поговорим. Обади ми се.

Когато затвори телефона си, Хана потупа Дот по облеченото в елече от шотландско каре гръбче.

— Може би трябва да го забравя — прошепна тя. — Може би някъде има още по-готино момче за мен, не мислиш ли? — Дот неуверено накриви глава, сякаш не й вярваше.

— Хана? — Гласът на господин Мерин долетя от първия етаж. — Можеш ли да слезеш долу?

Хана се изправи и разкърши рамене. Може би не беше много подходящо да се носи яркочервена трапецовидна рокля „Ерин Федерсън“ на делото на Иън — сякаш се появяваше с шарена рокля на погребение, но Хана имаше нужда от малко освежаващ цвят. Тя сложи златна гривна на китката си, взе червената си чанта „Лонгчами“ и разпиля косата по гърба си. Баща й седеше на масата в кухнята и решаваше кръстословица в „Нешънъл Инкуайърър“. Майка й бе седнала до него и проверяваше пощата си на лаптопа. Хана ахна. Имаше чувството, че откакто се бяха оженили, не ги беше виждала да седят така, заедно.

— Мислех, че вече си се прибрал в Анаполис — промърмори тя.

Господин Мерин остави химикала си на масата, а майка й бутна лаптопа настрани.

— Хана, искаме да говорим с теб за нещо важно — започна баща й.

Сърцето на Хана подскочи. Те ще се съберат. Кейт и Изабел вече ги няма.

Майка й се прокашля.

— Предложиха ми нова работа… и аз приех. — Тя почука с дългите си, лакирани в червено нокти по масата. — Само че тя е… в Сингапур.

— Сингапур? — изкряка Хана, като се стовари на един стол.

— Не очаквам от теб да дойдеш с мен — продължи майка й. — Пък и при всичкото пътуване, което ме очаква, не съм съвсем сигурна, че искам да дойдеш. Значи имаш два варианта. — Тя протегна едната си ръка. — Можеш да отидеш в пансион. Дори тук някъде, ако искаш. — След това протегна другата. — Или пък да се преместиш при баща си.

Господин Мерин въртеше нервно химикала си.

— Когато те видях в болницата… осъзнах някои неща — каза тихо той. — Искам да съм до теб, Хана. Искам да вземам по-голямо участие в живота ти.

— Няма да се преместя в Анаполис! — категорично настоя Хана.

— Няма да ти се налага — каза нежно баща й. — Мога да се преместя в тукашния офис на фирмата. Майка ти дори ми предложи да се преместя в къщата.

Хана ахна. Това й заприлича на някое риалити шоу, в което всичко се е объркало.

— Кейт и Изабел ще останат в Анаполис, нали?

Баща й поклати отрицателно глава.

— Доста трябва да помислиш. Ще те оставим да решиш. Ще се преместя тук само, ако и ти ще живееш тук. Става ли?

Хана огледа чистата им модерна кухня, като се опита да си представи как баща и й Изабел стоят край плота и готвят вечеря. Баща й щеше да седи на стария си стол край масата, а Изабел щеше да седи в майчиния й. Кейт можеше да седи на стола, който обикновено пълнеха със списания и рекламни писма.

Майка й щеше да й липсва, но тя така или иначе не прекарваше много време у дома. А Хана отдавна копнееше баща й да се върне — само че не беше сигурна дали го иска по този начин. Ако позволеше на Кейт да се нанесе тук, щеше да настъпи война. Кейт беше слаба и руса, и красива. Кейт щеше да се опита да нахлуе в „Роузууд дей“ и да поеме властта.

Но Кейт щеше да бъде новото момиче. А Хана… Хана щеше да е популярното момиче.

— Ами, добре. Ще си помисля. — Хана стана от масата, взе чантата си и отиде до шкафчето с лекарствата на долния етаж. В интерес на истината тя се чувстваше… надъхана. Може би това бе страхотна идея. Предимството беше нейно. През следващите няколко седмици тя щеше да се погрижи да бъде най-популярното момиче в училище. След като Мона вече я нямаше, това щеше да е фасулска работа.

Хана бръкна в коприненото джобче на чантата си. Там се гушеха две блекбърита — нейното и на Мона. Знаеше, че ченгетата търсят втория телефон на Мона, но все още не можеше да им го предаде. Първо трябваше да свърши нещо.

Тя си пое дълбоко дъх, извади телефона от светлокафявия кожен калъф и го включи. Апаратчето оживя. Нямаше поздравително съобщение, нито персонализирана картинка на екрана. Мона беше използвала телефона само за работа.

Тя бе съхранила всяко съобщение, което им беше изпращала, всеки есемес, подписан само с буквата А. Хана бавно прегледа съобщенията, които бяха изпращани до нея, като трескаво дъвчеше долната си устна. Ето го и най-първото, което получи, докато беше в полицията заради откраднатите от „Тифани“ гривна и огърлица — Хей, Хана, от затворническата храна се дебелее, какво ли ще каже Шон за това? Тя не е за мен. Имаше го и последният есемес, който Мона бе изпратила от този телефон, и той съдържаше два вледеняващи реда: Ами Мона? Тя също не ти е приятелка. Пази си гърба.

Единственото съобщение, което не беше изпратено от този телефон, гласеше Не вярвай на всичко, което чуваш. Мона го бе изпратила случайно от другия телефон. Хана потрепери. Тъкмо бе взела новия си телефон и не беше въвела всички номера в него. Мона се беше объркала и Хана бе разпознала номера й. Ако не го беше познала, кой знае колко дълго щеше да продължи това.

Хана стисна блекбърито на Мона, изпитвайки ужасното желание да го размаже. Искаше й се да извика: Защо? Знаеше, че трябва да презира Мона — ченгетата бяха открили мини вана, с който Мона беше блъснала Хана, прибран в долепения до къщата на семейство Вандерваал гараж. Колата беше покрита с брезент, но предната броня бе смачкана и кръв — кръвта на Хана — бе опръскала предните фарове.

Но Хана не можеше да я мрази. Просто не можеше. Ако вместо това успееше да изтрие всеки хубав спомен, който имаше с Мона — обиколките по магазините, триумфалните им попадения, Приятелниците. Сега кого ще пита какво да облече, когато изпадне в недоумение? С кого ще ходи да пазарува? Кой ще се преструва, че й е приятел?