Мона навлезе под гъстите корони на няколко дървета и спря. Около тях беше пълна тъмнина, но Спенсър чуваше плискането на вода и надушваше мъх и мокра трева.

— Кой знае. Но се радвам, че не го откриха, а го намерих аз. — Мона вдигна ципа на роклята си и се обърна към Спенсър с блестящи очи. — Али е записала всяко ужасно нещо, което сте сторили. Как сте измъчвали Джена Кавана, как Емили я целунала в къщичката на дървото, как ти Спенсър, си целунала гаджето на сестра ти. Беше толкова лесно просто да… знам ли, да се превърна в нея. Нуждаех се само от втори телефон със скрит номер. В началото почти успях да ви излъжа, че всъщност Али се свързва с вас, нали? — Мона хвана Спенсър за ръката и се разсмя.

Спенсър потръпна от отвращение при докосването й.

— Не мога да повярвам, че през цялото време си била ти.

— Нали? Сигурно неведението е било адски дразнещо. — Мона щастливо запляска с ръце. — Беше толкова забавно да ви наблюдавам как откачате… след това се появи трупът на Али и вие наистина се побъркахте. Но най-великата идея беше сама да си изпратя съобщения. — Тя се пресегна и се потупа по рамото. — Трябваше доста да търча насам-натам, да предугаждам действията ви, преди самите вие да знаете какво следва. Но всичко беше изпълнено с такава елегантност, почти като рокля от висшата мода, не мислиш ли?

Мона внимателно изгледа Спенсър, за да види реакцията й. След това протегна бавно ръка и закачливо я щипна по ръката.

— В момента изглеждаш тотално откачила. Все едно очакваш да те нараня или нещо такова. Обаче не е нужно да става така.

— Как? — прошепна Спенсър.

— В началото те мразех, Спенсър. Теб най-много от всички. Ти беше най-близката приятелка на Али и си имаше всичко. — Мона запали поредната цигара. — Но след това… двете станахме приятелки. Беше толкова забавно да планираме купона на Хана, да прекарваме времето заедно. Не ти ли беше забавно, когато шашнахме онези момчета в ресторанта? Не беше ли хубаво да можем наистина да разговаряме? Затова реших… че мога да се проявя като филантроп. Като Анджелина Джоли.

Спенсър примигна втрещена.

— Реших да ти помогна — обясни Мона. — Онова със „Златната орхидея“ си беше абсолютен късмет. Но аз наистина искам да направя живота ти по-добър, Спенсър. Защото наистина ме е грижа за теб.

Спенсър сбърчи вежди.

— За какво говориш?

— За Мелиса, глупаче! — възкликна Мона. — Да я изкараме убийца. Това е идеално. Не си ли го искала цял живот? Сестра ти в затвора за убийство, завинаги изхвърлена от живота ти. В сравнение с нея ти ще изглеждаш перфектна!

Спенсър се втренчи в нея.

— Но… Мелиса е имала мотив.

— Така ли? — ухили се Мона. — Или просто ти искаш да повярваш, че е така?

Спенсър отвори уста да каже нещо, но оттам не излезе нито звук. Мона й беше изпратила есемес, в който пишеше: Убиецът на Али е пред очите ти. Съобщението в чата гласеше: Да знаеш, че тя го направи. Мона беше подхвърлила снимката в чантата на Спенсър.

Мона я погледна дяволито.

— Можем да променим всичко. Да се върнем в полицията и да кажем, че Хана не е разбрала съвсем — че не си е спомнила точно. Можем да обвиним А. или някой, който не ти харесва. Какво ще кажеш за Андрю Кембъл? Винаги си го мразела, нали?

— Аз… — заекна Спенсър.

— Можем да вкараме сестра ти в затвора — прошепна Мона. — И двете можем да бъдем А. Можем да контролираме всички. Спенсър, ти си също толкова добра в убеждаването, колкото и Али. Освен това си по-красива, по-умна и по-богата. Ти трябваше да бъдеш лидер на групата, не тя. Сега ти давам шанса да бъдеш онова, за което си родена. Да бъдеш лидер. Животът ти у дома ще бъде идеален. Животът ти в училище ще бъде идеален. — Устните и се разтеглиха в усмивка. — Освен това знам колко отчаяно желаеш да бъдеш идеална.

— Но ти нараняваш приятелите ми — прошепна Спенсър.

— А ти сигурна ли си, че са ти приятели? — очите на Мона проблеснаха. — Знаеш ли кого бях нагласила за убиец на Али преди Мелиса? Теб, Спенсър. Подадох на приятелката ти Ариа всякакви улики, че ти си го сторила — през вашата ограда чух как двете с Али се скарахте в нощта преди тя да изчезне. И какво направи Ариа, твоята най-добра приятелка? Веднага клъвна. Беше готова да те предаде на полицията.

— Ариа не би го направила — извика Спенсър.

— Така ли? — Мона вдигна вежди. — Тогава защо я чух да казва точно това на Уайлдън в болничния коридор в неделя сутринта, след инцидента с Хана? — Тя сви пръсти във въздуха, поставяйки кавички на думата инцидент. — Тя изобщо не се поколеба, Спенс. За твой късмет Уайлдън не се върза. Така че как изобщо можеш да наречеш някой, който ти причинява това, свой приятел?

Спенсър си пое дълбоко дъх, без да знае на какво да вярва. В главата й се завъртя една мисъл.

— Чакай малко… Щом Мелиса не е убила Али, значи ти си го направила.

Мона се облегна назад и кожата изскърца под гърба й.

— Не. — Тя поклати глава. — Но знам кой го е направил. Али е писала за това на последната страница в дневника си — горката объркана девойка, последното нещо, което е написала, преди да умре. — Мона презрително нацупи устни. — Там пишеше: Двамата с Иън имаме свръх тайна среща тази вечер. — Мона се опита да изимитира гласа на Али, но прозвуча повече като дяволска кукла от някой филм на ужасите.

— Поставих му ултиматум. Казах му, че ще е по-добре да скъса с Мелиса, преди тя да замине за Прага — или аз ще разкажа за нас на нея и на всички останали. — Мона въздъхна отегчено. — Ясно какво е станало. Твърде много е притиснала Иън. И той я е убил.

Вятърът духна в косите на Мона.

— Аз се превърнах в нея — тя бе идеалната кучка. Никой не можеше да се спаси от изнудванията й. И, стига да пожелаеш, същото ще бъде и при теб.

Спенсър бавно поклати глава.

— Но… Но ти блъсна Хана с колата си.

Мона сви рамене.

— Налагаше се да го направя. Тя знаеше твърде много.

— Съжалявам — прошепна Спенсър. — Няма начин аз… да бъда А. заедно с теб. Да управлявам училището заедно с теб. Или каквото там ми предлагаш. Това е лудост.

Разочарованото изражение на Мона премина в нещо по-мрачно. Тя сбърчи вежди.

— Хубаво. Нека бъде по твоята.

Гласът на Мона режеше като нож кожата на Спенсър. Щурците цвърчаха истерично. Звуците на плискащата се вода наподобяваха кръв, която блика от вените. С едно бързо движение Мона се хвърли напред и впи ръце в шията на Спенсър. Спенсър изпищя и се дръпна назад, като се опита отново да натисне бутона за отваряне на вратите. Тя ритна Мона в гърдите. Мона изпищя и се отдръпна назад, а Спенсър сграбчи дръжката на вратата, дръпна я, отвори и се строполи на бодливата трева. Почти веднага скочи и хукна да бяга в тъмнината. Усещаше тревата под краката си, след това почувства чакъл, после пръст и кал. Шумът на водата ставаше все по-силен. Спенсър предположи, че приближава скалистия край на каменоломната. Зад нея отекнаха стъпките на преследвачката й и Спенсър усети как ръцете на Мона обвиват кръста й. Тя тежко се строполи на земята. Мона се метна върху нея и отново впи ръце в гърлото й. Спенсър започна да рита, опита се да се освободи, но се задави. Мона се изкиска, сякаш всичко това беше някаква игра.

— Мислех, че сме приятелки, Спенс — смръщи се тя, като се опитваше да укроти Спенсър.

Спенсър се опита да си поеме дъх.

— Явно не сме! — извика тя. Спенсър притисна с всички сили краката си към тялото на Мона, и я отблъсна назад. Мона се приземи по гръб на няколко фута от нея, жълтата дъвка излетя от устата й. Спенсър бързо се изправи на четири крака. Мона също стана, с искрящи очи и оголени зъби. Изведнъж всичко премина в забавен каданс. Мона започна да се приближава към нея с изкривена от ярост уста. Спенсър затвори очи и просто… реагира. Хвана Мона за краката и дръпна. Краката на Мона литнаха във въздуха и тя започна да пада. Спенсър почувства как ръцете й опират в корема на Мона и я блъсват колкото се може по-силно. Зърна бялото в разширените очи на Мона и чу писъка й в ушите си. Мона падна по гръб и за миг изчезна.

В първия момент Спенсър не можа да се осъзнае, но тя също падаше. Строполи се на земята. Чу отекващ писък в дълбокото дере и за миг помисли, че е нейният. Главата й се удари в земята… чу се хрущене и очите й се затвориха.

37.

Око да види, ръка да пипне

Хана се намести до Ариа и Емили на задната седалка в колата на Уайлдън. Там обикновено сядаха заловените престъпници, не че в Роузууд ги имаше много. Тя едва виждаше Уайлдън през металната решетка, заварена за предната седалка, но по тона на гласа му, с който говореше по радиостанцията, усети, че той е също толкова разтревожен и напрегнат, колкото и тя.

— Някой намерил ли е вече нещо? — попита той по своето уоки-токи. Бяха спрели пред един знак „стоп“, докато Уайлдън реши в каква посока да поеме. Току-що бяха обиколили устието на потока Морел, но бяха открили само две хлапета от общинското училище, които лежаха на тревата, дрогирани до уши. Никъде нямаше и следа от хамъра на Мона.

— Нищо — чу се глас от радиостанцията.

Ариа хвана Хана за ръката и силно я стисна. Емили тихо хълцаше, притиснала лице към яката си.